Оцеляване

Епилог

Огънят пращеше, сенки танцуваха по стените на библиотеката. Джак се усмихна, изтръгнат от унеса си, когато мирисът на жената, която обичаше, изпълни ноздрите му.

— Здравей, съпруго.

Харпър тихо се засмя, заобиколи креслото и се настани в скута му.

— Някога ще мога ли незабелязано да се промъкна до теб? — попита, обви ръце около врата му и потърка буза в наболата му брада.

Той се усмихна и я прегърна.

— Може би.

Беше очаквал, че обонянието му ще стане по-слабо, след като толкова дълго живееше сред цивилизацията и оцеляването му вече не зависеше от сетивата му.

— Хмм — изхъмка тя и нежно го целуна.

Той погали леко издутия й корем; детето им бе скътано на сигурно място в тялото й. Поне през следващите пет месеца. След това негово задължение щеше да бъде да ги закриля. Да се грижи те да са нахранени, стоплени и с изпълнени докрай сърца. Никога нямаше да приема последното за даденост, след като през целия си живот досега бе задоволявал единствено физическите си нужди. А много често нито дори тях. Заля го вълна на благодарност. Моето семейство. Тези две думи все още караха дъха му да секва от щастие.

Благоговение.

Двамата с Харпър се ожениха шест месеца след като оцеляха от скока от Еймити Фолс. Никой не успя да го убеди, че има някаква причина да чака, макар че агент — Марк — Галахър бе седнал и бе провел с него разговор „по мъжки“ за „благоразумието на търпението“ и „мъдростта на чакането“. Той уважаваше Марк, но искаше час по-скоро да сложи пръстен върху пръста на Харпър. Неговият пръстен и това беше всичко. Искаше всички да знаят, че тя е негова и той е неин. Веднага щом разбра какво правят хората, когато са влюбени и искат светът да го научи, той тутакси помоли Харпър да се омъжи за него. И тя каза „да“. Беше на седмото небе от радост, че тя не се бе съгласила да бъде благоразумна или мъдра и да чака. Те се ожениха в задния двор на къщата на семейство Галахър при залез-слънце, заобиколени от техните нови и стари приятели. Джак мислеше за тези хора като за тяхната глутница и не отхвърляше мисълта. Чувството. Начина, по който това го караше да се чувства свързан. Може би сетивата му щяха да отслабнат, може би не, но част от него винаги щеше да остане дива — момчето, което беше израснало редом с един вълк, който бе обичал като брат — и да отрече това, би означавало да отрече Пъп. Да отрече всичко, което го беше довело до живота, който сега живееше. Живот, който обичаше с цялото си сърце.

Бебето беше неочаквано, но откакто двамата свикнаха с тази промяна, усмивките не слизаха от лицата им. Нощем лежаха в леглото и с часове си говореха как ще изглежда тя или той, за нещата, на които искаха да научат сина или дъщеря си, за чудото на живота, който двамата бяха създали, след като бяха измамили смъртта, при това не само веднъж. И това малко чудо караше Джак да иска да научи всичко, което бе нужно, за да бъде добър баща. Добър водач на глутницата. Марк и Лори щяха да им помагат. Двамата с Харпър вече ги бяха попитали дали биха искали да бъдат баба и дядо на бебето и Лори се бе разплакала, а Марк се бе престорил, че нещо му е влязло в окото.

Преди няколко месеца Джак се бе свързал с Алмина Кавазович — за която продължаваше да мисли като за бака — и въпреки че не беше сигурен как щяха да се развият отношенията им в бъдеще, той изпитваше нуждата да й каже, че й е простил. Че тя е била с него през дългите години на борба и самота. Че е била неговата опора и напомняне за силата му.

Той чувстваше, че майката на Харпър — неговият свещеник, неговият абат Бузони* — му се усмихваше от небето, докато й го казваше.

[* Персонаж от романа „Граф Монте Кристо“, под чието име се представя самият граф Монте Кристо, или Едмон Дантес. — Б. пр.]

Джак се загледа в пламъците в камината, докато Харпър се притискаше в него. Камината, в която бе изгорил лъка и стрелите, които бе намерил в ъгъла на тавана след смъртта на дядо му, който така и не се възстанови от инфаркта. В колчана със стрели липсваше една — тази, с която бе убил Айзак Дрискол. Но само той и Харпър знаеха това.

Неговият дядо му беше дал името си. В замяна Джак щеше да се погрижи той завинаги да запази своето добро име. Ако дядо му не беше убил Дрискол, програмата щеше да го стори. С това предположение полицията беше прекратила разследването.

В своето завещание дядо му бе оставил почти всичко на Джак, като бе отделил малка издръжка за съпругата си. Тя се бе разбесняла от ярост в кабинета на адвоката, кряскайки като една от своите заключени в клетки птици.

В един и същи ден Джак бе наредил да разглобят клетките и да ги изнесат от Торнланд, както и да се махнат всички камери. Но задържа Найджъл. Той все още беше мазен, но Джак беше започнал да го цени много повече, след като можеше да се промъква тихомълком до него и да го кара да подскача и да пищи. Откакто Джак бе наследил Торнланд и от там се бяха изнесли Лони, Габи и Брет, дори бе засякъл Найджъл почти да се усмихва, веднъж или два пъти. Всички мазни създания имаха и своите добри страни.

Марк помогна на Джак да назначи изпълнителен директор на Дърводобивна компания „Феърбанкс“. Джак се доверяваше на инстинктите на по-възрастния мъж за хората и компанията се развиваше страхотно при новото ръководство. Джак полагаше усилия да изучи бизнеса, който, за негова изненада, се оказа много интересен. Може би някой ден щеше да участва по-активно в управлението на компанията. Някой ден, когато нямаше да има толкова много други неща за учене.

Двамата с Харпър останаха в семейното имение, което беше близо до колежа на Харпър, макар че купиха няколко акра пустееща земя за свои нужди, за да си построят малка хижа. Възнамеряваха да прекарват там летата, когато Харпър беше във ваканция, както и колкото се може повече уикенди. Летата, когато реките гъмжаха от риба, горските плодове бяха узрели и сладки, слънцето бе разтворило цветята и стопляше земята. Но Джак имаше чувството, че щяха да имат нужда от голямо имение, което да предлага убежище, ако е необходимо, на онези изгубени деца, много от които вече бяха възрастни, но полицията все още ги издирваше.

Мрачно чувство се надигаше в него, когато се замислеше за доктор Суифт и за това, което може би сега се случваше някъде в някой забравен от Бога пущинак. Бавно плъзгаше ръка по издутия корем на жена си, докато дишането му станеше равномерно и спокойствието го обгърнеше. Живот. Чудеса. Надежда.

Харпър протегна ръка и взе книгата от масичката до тях.

— Пак ли? — нежно попита тя, с развеселена нотка в гласа.

Джак се усмихна, когато тя остави обратно любимия му роман „Граф Монте Кристо“. Той току-що я бе прочел за шести път. Томчето беше оръфано, със смачкани по ъглите страници. Ценено. Много обичано.

— Всеки път, когато го препрочитам, откривам нещо ново. Някой различен урок.

И нова предпочитана дума или две, три.

Тя се усмихна, отпусна глава на рамото му и се прозя.

— Какъв урок научи този път?

Съпругът й се замисли за един от цитатите в книгата, който най-силно му бе нашепвал, докато я четеше. Цялата човешка мъдрост се включва в тия две думи: чакай и се надявай.

— Че ако можем да издържаме — да оцеляваме — през трудните времена в живота си, ни очаква нещо по-добро. Има цел, която невинаги можем да видим. Има ред.

Беше го почувствал — онзи шепот, онова невидимо нещо, което течеше в него, във и около всички живи същества и се връщаше обратно. Нямаше думи, с които напълно да го опише. Бог може би? Съдба? Чудеса? Душите, отлетели преди техните? Знаеше само, че то беше обичливо и добро и се стремеше да направи нещата правилни. Точни.

Това бяха новите му мисли. Нещата, които той бе осъзнал, възприел, приложил. Чувстваше се горд. Променен. По-добър.

— Да — промърмори Харпър, целуна го по брадичката, преплитайки пръсти с неговите. — Да.

Тя отново се прозина.

Джак поднесе ръката й към устните си и целуна кокалчетата й.

— Върви да си лягаш. Ще дойда след минута.

Тя кимна, стана и му се усмихна леко и сънено, преди да се обърне и да се отправи към горния етаж. След минута и Джак се изправи, излезе от библиотеката и се запъти към големия каменен вътрешен двор, който се простираше по дължината на къщата, с изглед към гората отвъд.

Клоните на дърветата се поклащаха, танцуваха под звуците на вятъра, а корените им говореха на древния език под земята. Младият мъж зарея поглед в мрака, умът му рисуваше места, които очите му не можеха да видят. Някъде там останалата част от неговата глутница — семейството, изковано от споделените преживявания, които другите никога нямаше да разберат — живееше и дишаше, бореше се и оцеляваше. Усети как шепотите се надигат в душата му. Песен на единението и братството.

— Чакай и се надявай — прошепна той на онези непознати души. — Чакай и се надявай.