Оцеляване

Глава 10

Снегът хрущеше тихо под лапите на Пъп, когато изтича до Джак и пусна пръчка в краката му. Джак коленичи, взе пръчката и плъзна ръка по гъстата козина на Пъп, стоплена от зимното слънце.

— Добро момче — похвали го той. — Но днес няма време за игри. — Вдигна поглед към сивото небе, присвивайки за миг очи срещу светлината, сетне го извърна към Пъп. — Трябва да се подготвим за зимата.

При мисълта какво щеше да настъпи скоро, гърдите му се стегнаха.

Студ.

Глад.

Мъки.

Джак не бе очаквал снегът да завали толкова скоро. След като хеликоптерите изчезнаха, се беше старал да следи месеците, които отминаваха, опитвайки се да запомни как се редуваха и колко дни имаше във всеки един, но не беше сигурен, че сметките му са правилни. Или беше сгрешил, или тази година снегът беше подранил. Той бе отишъл до мястото, над което бяха кръжали хеликоптерите, но му бе отнело почти осем дни, за да стигне до там в снега и леда. Обаче след като реши, че това е точното място, въпреки че беше трудно да се каже, от тях нямаше и следа. Сякаш си ги бе измислил. Беше открил един заслон и двамата с Пъп бяха останали известно време в долината, но там беше скалисто и студено и бяха почти на открито, а и нямаше достатъчно храна. Накрая се върна обратно до мястото, откъдето бе тръгнал, където имаше дървета и пещери, а зайците излизаха от дупките си, за да поскачат в снега.

Радваше се, че го бе направил, защото хеликоптерите повече не се върнаха.

Страхът се надигаше в него, отново го завладяваше споменът за изминалите две ужасни зими и как толкова много пъти бе мислил, че ще умре. Но той и Пъп се бяха топлили взаимно и бяха успели да оцелеят, а джобният нож бе осигурил храна и за двамата. Предимно зайци и полски мишки, понякога катерици, месото още бе топло и кърваво. Беше станало по-лесно, превръщайки се във втора природа след първото убито животно, което бе накарало Джак да повръща в снега, а горещите сълзи се стичаха по бузите му, докато се давеше. После бе открил, че когато измие месото в реката, кръвта привлича рибите и той можеше да ги улавя с голи ръце.

Джак смяташе, че рибата е много по-вкусна от полските мишки. Пъп харесваше еднакво и двете.

През повечето време Пъп ловуваше и за двамата, сега когато вече беше голям и силен и подушваше животни, които Джак не можеше. Понякога се връщаше със сърна, а веднъж довлече едно голямо животно, на което Джак не знаеше името, с разклонени рога, два пъти по-широки, отколкото разпънатите ръце на Джак. Месото се запази известно време, но после по него запълзяха червеи и буболечки, така че момчето реши да им го остави да го довършат. Тогава се зачуди дали другите три момчета, които бяха паднали от скалата заедно с него, също са били изядени от червеите и буболечките, но се застави да мисли за нещо друго.

Джак наблюдаваше кои горски плодове най-много харесват птиците и береше от тях и за себе си. Ядеше от същите гъби, с които се хранеха зайците и катериците. Предположи, че щом животните ги ядяха, щяха да бъдат безопасни и за него. Когато водата беше студена, той събираше в шепи рибния хайвер от реката, вкусът му беше плътен и солен.

Искаше да се опита да намери пътя обратно към дома от този пущинак, ала всеки ден бе зает с намирането на храна, с която да запълни празния си стомах, както и на закрито място, където да се подслонят двамата с Пъп от вятъра. А и се безпокоеше, че ако се отдалечи прекалено много, неговата бака никога няма да го намери.

Но през последните няколко дни с Пъп бяха стигнали по-далече, отколкото досега, прекосявайки няколко малки възвишения. Преминаха през реката, която едва не отнесе Пъп, преди Джак да успее да го сграбчи за кожата на врата и да изтегли и двамата на брега. Пред тях се издигаше още една висока скала и Джак искаше да се покатери на върха, за да види дали може да зърне нещо друго, освен дървета, долини, планински хребети и буйни пенливи реки. Може би щеше да види други хора, град и да знае в коя посока да поеме.

Няколко едри снежинки кацнаха върху лицето му и той се изправи, оглеждайки прекалено късите си панталони. Дрехите вече едва му ставаха, пръстите на краката му бяха свити неудобно в прокъсаните ботуши. Питаше се какво ще прави, ако не открие спасителния изход от тук или ако неговата бака все още не го е намерила, когато всичките му дрехи омалеят. Мислите за бака все още го натъжаваха, но когато се опита да си припомни как точно изглеждаше тя, лицето й бе неясно. И вече не чуваше гласа й в главата си, както в началото, когато можеше да се закълне, че тя му се кара, задето си мисли да се предаде, или когато трябваше да направи нещо, което не желаеше, като например да одере кожата на някой заек или да яде суровото топло месо. „Въпреки всичко го направи — би му казала тя. — Ти си силно момче.“

Джак не можеше да си спомни кога за последен път бе плакал. Плачът с нищо не му помагаше, не облекчаваше борбата му за оцеляване. Сълзите се вледеняваха върху лицето му, ставаше му по-студено, отколкото преди, правеха го сънлив и безполезен.

Пъп спря до него, наведе глава и тихо изръмжа, както когато наблизо имаше друго животно.

— Там няма нищо, Пъп — рече Джак, но по гръбнака му полазиха тръпки и той се замисли дали да не се върнат обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Познаваше земята зад тях, знаеше всеки плодов храст и всяка каменна пещера, всеки речен вир и всяка обширна поляна. Но това… това беше странно място, ново и различно и дори Пъп, изглежда, мислеше, че са сгрешили, като са дошли тук.

Нещо помръдна в тревата отляво на Джак и той се сепна, но Пъп хукна след непознатото създание и той облекчено въздъхна. Донеси нещо вкусно за обяд, Пъп, помисли си с надежда, докато стомахът му къркореше. Вече бе изял един джоб, пълен с горски плодове, които бе набрал, и тялото му подсказваше — доста шумно, — че иска още.

То винаги искаше още.

Пред него се виждаше рехава редица от дървета, през които се процеждаше светлина. Джак се изпълни с надеждата, че ще открие по-просторно място, където ще има достатъчно слънце да се постопли поне за няколко минути, докато чакаше Пъп.

Но когато излезе от храсталака, застина на място със зяпнала уста.

Къща? Къща!

И от комина й се виеше дим. Джак се затича към нея и едва не се подхлъзна в бързината по-скоро да стигне там. Той беше спасен! Искаше му се да крещи от радост, гърдите му внезапно се издуха толкова много, че едва смогваше да си поеме дъх. Човек! Някой, който да му помогне!

Заудря по вратата. От устните му се изтръгна вик на облекчение. Спасен. Ще бъда спасен. Мислите му се блъскаха една в друга — като пълноводен бързей от щастие, пенещ се върху неравните речни камъни, бълбукащ и плискащ се, — докато редеше историите, които щеше да разказва, как бе оцелял, как бе…

Вратата се отвори, един мъж застана на прага и се взря надолу към него. Усмихна се някак си странно, но Джак беше прекалено щастлив, за да обърне внимание на това.

— Ти я намери. Тогава е твоя. Ти я заслужи.

Джак поклати глава. Не разбираше какво искаше да каже този мъж. Трябваше да му обясни, за да може той да се обади на неговата бака и Джак да си отиде у дома.

— Здравейте, господине, аз се изгубих.

Преглътна, отчаяно опитвайки се да говори по-бавно, да изрече правилните думи. Нещо лошо се случи с мен. Някой се опита да ме убие.

— Влез — каза мъжът, отстъпи навътре и задържа вратата отворена. — Сигурно ти е студено, а тук е топло.

Джак пристъпи прага и се озова в затоплена стая, от гърлото му се изтръгна задавен хлип на облекчение. Преглътна, опитвайки се с все сили да запази спокойствие, за да може да обясни на мъжа какво му се беше случило. Както и на останалите три момчета, които навярно вече бяха само скелети в снега. Техните семейства трябваше да знаят. Джак щеше да им каже.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Джак. Аз трябва да…

— Тя те е нарекла Джак? Добре тогава.

Добре тогава? И… тя? Джак внезапно се смути и изплаши. Отстъпи крачка назад.

— Ти познаваш моята бака?

Мъжът замълча.

— Не. Под тя имах предвид майка ти. Извинявай за грешката.

Джак се намръщи и се взря по-внимателно в мъжа. Отново се изпълни със страх. Ами ако… ако беше влязъл в къщата на мъжа, който се бе опитал да го убие? Отстъпи още една крачка назад. Но… не. Този мъж не му изглеждаше познат, беше доста по-нисък от другия. И гласът му не беше същият. Днес ли ще умреш? Отново го побиха тръпки. Не, Джак никога нямаше да забрави онзи глас, щеше да го помни до сетния си ден. Той беше дълбок и зловещ, глас на чудовището, преследващо го в кошмарите му.

— Искам да си отида у дома. Можете ли да ми помогнете? — попита Джак с треперлив глас, сълзите, които толкова дълго бе сдържал, внезапно го задавиха.

Мъжът няколко секунди приглажда кестенявата си брада, прошарена със сиви косми.

— Има война. Те убиват деца.

От изненада ченето на Джак увисна. Той преглътна с усилие и кимна.

— Да. Да. Те се опитаха да ме убият.

Не знаеше кои бяха те, но мъжът навярно говореше за същите хора. Днес ли ще умреш? Думите отекнаха в главата му, споменът беше толкова жив, сякаш току-що бяха произнесени.

Мъжът кимна.

— Тогава имаш късмет. Трябва да си много силен, след като си оцелял от нещо такова.

— Аз… — Джак не знаеше какво да каже. Война? Хора, които убиват деца? Умът му се опитваше да го проумее. — Кои са те?

— Врагът. Отвъд тези гори е много опасно. Просто се опитай с все сили да оцелееш, докато тази война свърши.

Мъжът мина покрай Джак, отправяйки се към вратата.

Джак рязко се извъртя.

— Почакайте. Господине. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът се извърна.

— Тази хижа е твоя. Скрита е много добре и не се вижда от пътя. Можеш да живееш тук.

— Но… но кой… на кого принадлежи?

— Тя се намира в моята земя. — Той се озърна и погледна към двете празни койки до стената. — Тук трябваше да бъде детски лагер, но фондацията, която го е построила, е фалирала, така че вървеше заедно със земята.

Джак отчаяно се огледа. Фондация? Фалирала? Не разбираше какво означават тези думи. Беше щастлив да има убежище и печка с дърва, с която да топли стаята, но мъжът пред него току-що бе срутил света му за втори път в краткия му живот.

— Кога ще свърши войната? Трябва да се прибера у дома при моята бака.

Мъжът стисна устни и поклати глава.

— Всички бяха евакуирани. Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.

Заминала? Не!

Стомахът му се сви и той преглътна.

— Веднъж видях хеликоптери — рече Джак, опитвайки се да не губи надежда. — Мисля, че бяха дошли, за да ме спасят.

Мъжът присви очи и наклони глава.

— Вражески хеликоптери. Те са те търсели, но не да те спасят. Ако отново видиш самолет или хеликоптер, или някаква кола, не се показвай, чуваш ли? Полицията също е на страната на врага. Не вярвай на никого. Ако се нуждаеш от нещо, моята къща е натам. — Той посочи към стената в дъното на хижата. — Познавам един човек и имам кола. Понякога мога да ходя в града и да вземам продукти. Това е много, много опасно, но с помощта на моя приятел е възможно.

— Колко далече е градът? — попита Джак.

Колко далече е врагът? Къде се намирам аз?

— Много далече. Ти си в безопасност, ако останеш в тези гори. А сега трябва да вървя.

И с тези думи мъжът се обърна, излезе от хижата и затвори вратата зад себе си.

Джак остана да стърчи в средата на стаята, мозъкът му бе помътен от объркване и шок, краката му не можеха да помръднат. Когато най-сетне се изтръгна от мъглата, която го обгръщаше, изтича към вратата, отвори я и се втренчи в бързо падащия сняг.

Мъжът беше изчезнал.

Джак чу вой и видя Пъп да тича към него, от устата му висеше отпуснатото тяло на заек. Момчето отвори по-широко вратата, за да влезе Пъп. Вълкът пусна мъртвия заек на дървения под, а Джак затвори вратата, облегна се на нея и огледа новия си дом. Можеше да спи тук и да не се налага да търси студена пещера. Тук беше топло и сухо, но при все това… сърцето му беше пусто.

Спомняше си телевизора, който бака винаги държеше включен. Новини, така ги наричаше тя. Все за война и смърт. Понякога те караха очите на бака да блестят от сълзи и устните й да увисват надолу. Тя казваше, че била далече, онази война, но сигурно е дошла по-близо. При неговата бака. И при самия него.

Твоята бака вече е заминала. Ти трябва да оцелееш сам.

Оцеляване.

Сам.

Отново.