Оцеляване

Глава 29

Снегът блещукаше под сребристосивото небе, големи снежинки се носеха надолу и се топяха върху кожата на Джак, докато се плъзгаше през откритото поле. Дългите плоски дъски, които бе пригодил като обувки, правеха по-лесно придвижването му по заледената земя, без да затъва в пухкавия сняг. Жалко, че не се беше сетил много по-отдавна за това. Но как би могъл? Той бе научил много през годините, докато измисляше нови и по-добри начини за оцеляване. Тези обувки не бяха… каква беше думата? Не беше задължително да ги има, но беше хубаво да ги има.

Мислите му се отплеснаха, думите на жената от снимката се въртяха в съзнанието му. Той бе разговарял няколко пъти с нея, беше й задавал въпроси, опитвайки се да отгатне отговорите й.

Понякога, като днес, когато искаше да не мисли само за студената зима, той си повтаряше думите, които го успокояваха. Изричаше ги отново и отново, докато не му олекнеше на сърцето и можеше да открие нещо хубаво за този ден. За живота. За присъствието му в света, което беше само физическо. За Джак написаното от непознатата жена беше негов приятел, тя беше неговият свещеник от историята, която всъщност никога не беше прочел, и неговият учител. Той я обичаше, въпреки че никога не я бе срещал. Понякога я посещаваше на дъното на онзи каньон. Сядаше отвън до колата, в която тя бе умряла, и изричаше думите на нея и на мъжа. Питаше се дали бяха умрели веднага, или бяха страдали. Питаше се къде ли беше сега тяхното дете — момиченцето. Изпитваше толкова дълбока тъга. Искаше му се да ги бе спасил. Искаше му се да са живи и да може да се срещне с тях. Щеше да зададе на жената всичките въпроси, които не даваха покой на ума и сърцето му. Тя можеше да го научи на толкова много нови думи.

Джак си представяше как тя му отговаря. Затваряше очи и я чуваше да говори, гласът й звучеше по-ясно, отколкото приглушения глас на неговата бака.

Бяха изминали пет зими, откакто бе намерил колата и синята раница. И макар да не можеше да се каже, че животът му беше лесен, бележките, които бе намерил, някак си бяха направили нещата… по-добри. Не беше сигурен защо. Знаеше само, че написаното от нея беше променило решението му да умре. Макар че дали наистина беше искал да умре? Не. Искаше да сложи край на болката, на самотата. Нейните бележки бяха събудили в него желанието му за живот.

Мускулестите му крака тласнаха едната дъска напред, после другата, плъзгайки се по снега, дъхът му излизаше на бели облачета пара, преди да бъде грабнат от вятъра.

Окото му улови някакво движение и мускулите му се напрегнаха, когато зърна нещо отдясно в далечината. Животинска кожа? Умряло животно? Не. Той приклекна, сложи стрела в лъка и се прицели.

Беше жена?

Джак свали лъка и стрелата, изправи се, ударите на сърцето му се забавиха, но въпросите кръжаха в ума му. Страх.

Жената вървеше към него с големи забързани крачки в снега, затъваше, а после с много усилия повдигаше крак отново и отново. Джак застина от шок и смущение. Щом тя приближи, той забеляза, че жената не беше облечена със зимни дрехи и голяма част от кожата й беше разголена. Тя сякаш плачеше, гърдите се разтърсваха от силни ридания, достигащи до Джак.

Джак направи две стъпки към жената и в същата секунда тя го съзря. Спря, а после се отправи с по-бързи крачки към него, като залиташе и се препъваше.

— Помощ! — извика. — Помощ!

Джак се придвижи забързано към нея, тя отново се спъна, изправи се, риданията й ставаха все по-отчетливи, колкото повече приближаваше.

— Моля ви, моля ви! — извика жената. — Имам нужда от помощ!

— Какво се е случило? — попита Джак, когато тя се строполи в ръцете му, трепереща и разтърсвана от ридания, със зачервена и настръхнала от студа кожа.

Разширените й от ужас очи обходиха лицето му, устните й трепереха толкова силно, че цялата й брадичка се тресеше.

— Изгубих се… врагът ме преследва…

Още един трепет разтърси тялото й и секна думите й, а кожата на Джак настръхна от тревога. Врагът? Погледна зад нея, откъдето беше дошла. Винаги се беше чувствал в безопасност от другите хора в тази пустош, защитен от войната и каквото и да се случваше в света. Природата беше неговият враг… всяка друга опасност изглеждаше много далечна. Но сега… пред него беше жена, бягаща от този враг, който в представите му беше онзи бумтящ глас зад него, който му казваше, че оцеляването е единствената цел.

— Моля те, помогни ми! — изплака тихо тя, гледайки по странен начин.

Джак свали кожуха си, който сам бе измайсторил, съшивайки животински кожи с дълги ивици от жилавите сухожилия между мускулите и костите на един елен, които беше измил от кръвта и изсушил на слънцето. Загърна жената с кожуха, коленете й се подгънаха, но той я улови, вдигна я лесно на ръце и я понесе към хижата.

Когато стигна там, я остави пред отворената врата на печката, уви одеяло около голите й крака, сложи още една цепеница в огъня, за да се разгорят по-силно пламъците и да стоплят стаята.

Жената се размърда, отметна дългата си червена коса от лицето и бавно седна.

— Къде съм?

— В моята хижа. Кой те преследва?

Тя поклати глава, погледът й се стрелна към прозореца.

— Не знам кои са. Мисля, че им се изплъзнах, но… — уплашено се озърна, — ъ, изгубих се, а после продължих да вървя.

Джак имаше някакво странно чувство за тази жена. Като че ли… усещаше опасност, но това беше глупаво. Тази жена беше наполовина по-дребна от него. Никаква заплаха за него. Но той чувстваше, че нещо… не беше наред, макар да не беше сигурен какво.

— Какво е станало с дрехите ти?

— Врагът ги взе, преди да избягам.

Джак се намръщи.

— Разкажи ми за врага.

Тя примигна.

— Какво?

— Аз… — Той прокара ръка по брадичката си, опитвайки се да измисли как да й обясни положението. — Не знам нищо за войната. Живея тук, откакто бях малък. — Приседна на ръба на леглото близо до мястото, където тя седеше пред огъня. — Можеш ли да ми кажеш какво става? Говори ли се кога ще свърши тази война?

Жената се взира в него около минута, между очите й се образува дълбока бръчка.

— И аз не знам много. Аз, ъ… — тя отново направи онова странно движение с очите — съм от друго място.

— Където няма война?

— Точно така.

— А знаеш ли защо се бият? И кой срещу кого се бие? Имаше време, когато убиваха деца. Това все още ли продължава?

— Слушай, аз не знам нищо друго, схвана ли?

Тя звучеше някак си… ядосана.

Кожухът, който Джак бе обвил около раменете й, се плъзна надолу, разкривайки бялата кожа на гърдите й, и дъхът на Джак секна. Никога преди не беше виждал женско тяло и изпита желание да дръпне кожуха от раменете й и одеялото около краката й и да я види гола, да разбере по какво се различава от него. Внезапно от главата му излетяха всякакви мисли за войната и врага или за каквото и да било извън стените на хижата. Усещаше тялото си горещо и напрегнато.

Но тази жена току-що бе избягала от врага, който по някакъв начин се бе отнесъл зле с нея. И тя му имаше доверие, че той ще й помогне. Младият мъж се изправи, обърна се с гръб към нея, отиде до прозореца и погледна навън. Снегът блестеше, сиво-бял и недокоснат, с изключение на самотните стъпки, които водеха към неговата врата. Към неговия дом. Поне, ако някой дойдеше тук, щеше да помисли, че е само той. Можеше да я защити. Хвърли поглед към мястото, където съхраняваше лъка и стрелите, които Дрискол му беше дал много отдавна.

Беше прекарал дълги часове да се упражнява с оръжието и беше станал толкова добър, че когато си служеше с него, имаше чувството, че е част от тялото му. Ако се наложеше, щеше да стреля, за да убие. Изстрелите му бяха силни. Никога не пропускаше.

Подуши приближаването й. Тя се беше опитала да бъде тиха, но безуспешно. Не беше вълк. Той зачака… напрегна се, когато две ръце се обвиха около кръста му. Бързо се извърна, жената беше много близо до него. Беше оставила кожуха и одеялото на пода и сега стоеше гола пред него. Изненадата изпрати тръпки по тялото му ведно с гореща вълна. Погледът му се плъзна по тялото й, от смущение целият настръхна. Какво правеше тя?

— Как се казваш?

Въпросът му я сепна, но след секунда мълчание отвърна:

— Брил. А ти?

— Джак.

Тя пристъпи по-близо и устните й се извиха в лека усмивка. Прокара ръце по предницата на тениската, по мускулите на гърдите му.

— Ти си различен от това, за което те мислех.

— Различен? Какво… искаш да кажеш? Откъде знаеш за мен?

Погледът й се стрелна към него и тя нервно се засмя.

— Имам предвид, откакто за пръв път те видях отвън в снега. Мислех, че си нецивилизован, но ти не си.

Нецивилизован.

Той не разбираше. А тя продължаваше да стои гола пред него и макар че близостта й караше тялото му да се чувства прекалено горещо, умът му оставаше хладен, както когато преследваше и ловеше дивеч. Сега това му се удаваше с лекота.

Голата жена го докосваше, но онзи смущаващ шепот не даваше покой на мислите му.

— Какво правиш? — попита я той, докато погледът му отново се плъзна по голото й тяло.

Забеляза розово-кафявите зърна на гърдите й, извивката на талията, малките черни точици между краката й, там където бе обръснала космите. Той се зачуди защо го бе направила. Точно оттам идваше миризмата, която подсказваше на самеца дали иска да се чифтоса с женската, или не. Онези миризми казваха на самеца дали неговият вътрешен зов намира отклик у женската, нашепваха дали потомството им ще бъде здраво и силно и други неща, които Джак не знаеше, защото все още не беше подушил своята женска.

— По този начин ти благодаря, задето ме спаси — промълви тя, улови долния край на тениската му, повдигна я и я изхлузи през главата му.

Очите й обходиха гърдите му, спирайки се на всеки белег. Нещо се мярна върху лицето й, но той не разбра какво бе то. Тя преглътна, отдръпна се крачка назад, протегна ръка и прокара пръст по най-дълбокия белег, грозната набръчкана кожа отстрани на тялото му, където се бяха забили бивните на глигана — на звяра, който едва не го бе убил. Джак я наблюдаваше, сякаш тя беше змия и той не бе сигурен дали ще се плъзне по него, или ще го ухапе.

Пръстът й бавно се придвижи и дъхът му излезе със свистене. Усещането да бъде докоснат от друго човешко същество за пръв път от детството му, го изпълни с желание да падне на колене. Искаше да отблъсне тази жена — тази непозната, на която не вярваше — по-далече и в същото време искаше да я умолява да не спира.

— Участвал си в битка — рече тя.

Той я погледна, протегна своя пръст и го плъзна по розовия белег над обръснатите косми между краката й, после повдигна ръцете й и огледа белезите, нашарили кожата от вътрешната им страна.

— Както и ти.

Погледите им се кръстосаха и лицето й леко се разведри, макар че все още беше тъжна. Тя отпусна ръце.

— Аз… да. — Гласът й прозвуча задавено, а усмивката й изглеждаше фалшива. Жената пое дълбоко дъх, отново пристъпи към него и сложи длан върху голата му кожа. — Искаш ли ме, Джак?

Преди да дочака отговора му, тя се притисна към него, прилепи уста към неговата, сетне прокара език по долната му устна. Сграбчи главата му между дланите си и заби нокти в косата му. Джак искаше да се отдръпне, но не знаеше защо. Би трябвало да желае това. Да се чифтоса. Не трябваше ли?

Усещането за мекия й влажен език в устата му изпрати огнени искри между краката му, накара го да набъбне и да се втвърди. Но въпреки че тялото му я желаеше, имаше нещо не наред в миризмата й. Миришеше на горски ягоди, но вече презрели, паднали и загниващи върху земята. Прекалено сладникави. Прекалено. Това не му харесваше. Не искаше да се чифтосва с нея. Тя отново трепереше, но този път кожата й не беше настръхнала, тъй като в хижата беше топло от запалената печка.

Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Джак обви пръсти около тънката й китка, отмести ръката й от себе си и устните й от своите.

— Аз не съм като тях — рече той с дрезгав глас, хвана ръцете й над лактите и я отблъсна от себе си.

Донесе одеялото, уви го около раменете й и така прикри голотата й. Не знаеше кои точно бяха „те“, но врагът, от когото тя беше избягала, я бе оставил без дрехи и толкова изплашена, че да побегне съвсем гола в снега; беше я накарал да му предложи тялото си, макар Джак да не бе молил за това, нито пък бе направил каквото и да било, за да я накара го пожелае. Той не я беше нахранил, нито бе уловил дивеч за нея, нито й бе донесъл подаръци, които да я накарат да танцува за него.

Жената се взираше в него и той видя сълзи да блестят в очите й. Тя кимна и отиде до мястото, където бе оставила дрехите си. Той грабна чифт дънки и тениска, които му бяха умалели много отдавна, и й ги подаде.

— Шевовете са се разпорили на места, защото съм използвал конеца, но ще ти топлят. Ако се налага, можеш да останеш тук известно време. Аз имам оръжия.

Тя се усмихна, но усмивката й му се стори тъжна.

— Ти ще се биеш заради мен, нали? За една непозната.

— Да.

Жената отново се усмихна, вдига ръка и го погали по бузата.

— Ти си много привлекателен, знаеш ли? Не само тук — обърна ръка и я плъзна надолу по лицето му и брадичката, — но и тук. — Потупа мястото, където сърцето му биеше под кожата.

Джак не знаеше какво да й каже, не разбираше защо тя внезапно изглеждаше толкова тъжна. Беше смутен от всичко това. Част от него искаше тя веднага да си тръгне, за да стане животът отново нормален, ала друга част мразеше тази нормалност.

— Мислиш ли, че те ще искат от мен да се бия във войната? Те търсят ли войници?

— Не, не мисля. Наистина вече трябва да си вървя. Семейството ми ще ме търси.

Той се намръщи, не разбираше как тя изведнъж знаеше обратния път, когато те дори не бяха излизали извън хижата, но преди да я попита, тя заговори:

— Ти изобщо не си нецивилизован, Джак. Не позволявай на никого да ти казва, че си, разбра ли?

Той не отвърна. На кого щеше да каже? Доколкото знаеше, можеше да прекара целия си живот, без някога да проговори на друг човек, с изключение на Айзак Дрискол.

— Нека те изпратя…

— Не. — Тя огледа набързо стаята, погледът й обходи тавана, като че ли търсеше нещо. — Вече съм добре.

Отиде до входната врата, отвори я, излезе на верандата и се извърна. Той стоеше на прага и я наблюдаваше. Жената му се усмихна с треперлива усмивка и подаде ръка. Той я погледна, не знаеше какво иска тя.

— Стисни ръката ми, Джак. Така правят хората.

Той протегна ръка и пое нейната. Тя я стисна и погледна нагоре, сякаш искаше с очи да му подскаже къде да погледне той. Но преди той да съобрази какво го караше да погледне, жената го притегли към себе си, прегърна го и прошепна:

— На онова дърво зад мен има камера. Не се издавай, че знаеш, че тя е там. Видях още една надолу по реката, докато идвах към теб.

Докато си идвала към мен?

— Камера? — прошепна Джак.

Камерата прави… снимки. Спомняше си това. Спомняше си тази дума.

— Теб те наблюдават. Моля те, не казвай на никого, че съм ти казала.

Преди той да успее да я попита каквото и да било, тя се обърна и побягна, тичайки между дърветата към шосето, което не беше много далече.

Той я гледаше с разтуптяно сърце, докато тя не изчезна.

Теб те наблюдават. Какво означаваше това? Наблюдаван от кого? Видях още една надолу по реката. Камера. Камерата наблюдаваше.

Джак затвори вратата, седна на пода и започна да брои числа, както неговата бака го бе учила много отдавна, докато опитваше да проясни мислите си и да успокои забързаните удари на сърцето си. Какво ставаше? Преброи до хиляда два пъти, после взе лъка, стрелите и кожуха и отново излезе навън. Направи няколко крачки в снега и се наведе, като че ли оправяше нещо на ботушите, но докато пръстите му опипваха връзките, погледна нагоре през гъстите кичури коса, паднали върху челото му.

Не знаеше какво да търси и изминаха няколко минути, преди високо в клоните на дървото да забележи лекото проблясване на нещо тъмно, което се отличаваше от всичко в гората наоколо. Изправи се, нагласи на гърба си лъка и стрелите и се запъти към реката.

Мислите му кипяха и подскачаха като поток, пенещ се надолу по стръмен склон, докато с малкото познания, които имаше, се опитваше да разбере какво се случва.

Дали да попита Дрискол? Може би той също беше наблюдаван. Но Джак отхвърли тази мисъл. Ненавиждаше този човек и с редуването на зимите разменяше с него все по-малко неща. Джак или се бе научил как да се справя без нещата, които дотогава бе получавал от Дрискол, или се бе научил да ги прави сам, използвайки всичко, което можеше да намери в гората.

Според него Дрискол беше този, който го наблюдаваше. Кожата му настръхна. Дрискол е лош. Макар че той знаеше това, беше го разбрал много отдавна. Но защо Джак трябваше да се страхува от лошотията на Дрискол, каквато и да беше тя? Сега Джак беше по-силен от него, макар че Дрискол никога не се бе опитвал да го нарани, дори когато Джак беше по-слаб.

Стигна до реката. Ледената вода се плискаше с глух грохот върху скалите и около малките парчета земя насред вълните. Можеше да се обзаложи, че те имаха някакво име, но той не го знаеше. Можеше да се обзаложи, че има имена за всичко, стига той да знаеше къде да потърси отговорите. От тетрадките на мъртвата жена в колата беше научил много нови думи, чието значение се бе наложило да отгатва според това как бяха използвани. Но той беше добър в отгатването на нещата — винаги е бил добър.

Джак свали лъка и стрелите от гърба си, седна на едно паднало дърво. Взе една от стрелите, вдигна плосък камък от земята и се престори, че подостря върха на стрелата, докато очите му шареха наоколо и зорко се оглеждаха, така че този, който го наблюдаваше, да не може да разбере какво прави.

Отне му доста време, преди да забележи слабото проблясване от нещо тъмно, на което не му беше там мястото. То се намираше на друго дърво на брега на реката. Никога нямаше да го види, ако не го търсеше. Предметът беше прикрепен високо в клоните на едно от вечнозелените дървета — също като онова пред хижата му, — които оставаха зелени през цялата година, така че да не бъде открит, когато листата на дървото опадат.

Главата му се замая. Какво означаваше това?