Оцеляване

Глава 47

Джак се прокрадваше през гората, звукът на шумоляща вода поглъщаше останалите звуци покрай него. „Ще се срещнем на върха на Еймити Фолс — пишеше в бележката. — Те знаят, че си виновен, Джак. Знаят, че си убил Дрискол. Не мога да им позволя да те отведат. Нека да изчезнем заедно в гората.“

Отначало сърцето му се бе свило от разочарование и тъга. Харпър мислеше, че той е виновен? За убийството на Дрискол? Тя знаеше, че това не беше истина. Той й бе разказал всичко. Това, което бяха споделили… плановете, които бяха начертали… Нека да изчезнем заедно. В това нямаше смисъл. Един от полицаите, които дойдоха в Торнланд, когато отведоха дядо му в болницата, го бе докарал до апартамента й. Той бе хукнал към вратата й, нетърпелив да й разкаже за всичко, което се бе случило. Но нея я нямаше, беше изчезнала от апартамента, въпреки че беше обещала, че ще го чака там.

Нещо не беше наред.

Той извърна лице към нежния вятър, наклони глава, за да улови… ето. Помириса я. Въпреки свежия минерален мирис на течаща вода, въпреки миризмата на… друг човек. Мъж. Не, двама.

Пристъпи напред, приведен, безшумен. Стигна до края на гората, движейки се в сенките, използвайки светлината и тъмнината, за да се приближи.

— Знам, че си тук, Джак! — извика единият от мъжете и Джак застина, в гърлото му се надигна ръмжене, което той потисна. Този глас. Той познаваше този глас. — Камери. Те дават предимство, въпреки умението ти да се прокрадваш незабележимо. — Мъжът погледна към Харпър, която стоеше близо до водопада, и се усмихна. Друг мъж, по-млад, стоеше зад мъжа, който говореше, с приковани в тъмната гора очи, където Джак се спотайваше. — Разбира се, не можем да ги поставим навсякъде. Но въпреки това получавам многобройни снимки на телефона си. Изключително интересно представление. Истинско риалити шоу, ако изобщо може да се каже, че действително съществува такова.

Този мъж също бе наблюдавал Джак? Чудовището, което през онази нощ беше на върха на онази скала?

Гневът се надигна в Джак, гняв и мъка, и той внезапно видя живота си — всичките си страдания — в различна и още по-ужасяваща светлина. Но преобладаващата емоция беше страхът. Кожата му настръхна. Гърдите му изгаряха. Страхът за Харпър, изправена пред мъжа, който Джак знаеше, че смята да я нарани.

Мъжът кимна към младия мъж зад гърба си.

— Дейри.

Дейри извади пистолет от джоба си и кръвта на Джак се смрази.

— Излез, Джак — рече по-възрастният мъж, този със сивите кичури в тъмната си коса, като на скункс. — Безсмислено е да се криеш в гората.

Джак се поколеба само минута, преди да излезе от сенките.

Мъжът се усмихна, изражението му изглеждаше наистина… приятелско.

— Здравей, Джак. Боже, на живо си дори още по-голям. За мен е… истинско удоволствие да те видя.

— Джак — обади се Харпър, погледът й се стрелна към оръжието в ръката на другия мъж, усмивката й посърна.

Джак се отправи към нея и нито един от двамата мъже не го спря. Когато измина почти цялото разстояние до мястото, където стоеше Харпър, по-възрастният мъж каза:

— Така е добре. Остани там. — Въздъхна. — Ще ти обясня нашата мисия. Е, може би ще се запиташ защо ти го казвам? Защото ти заслужаваш да знаеш. Заслужаваш да разбереш, че твоята саможертва не е била напразна. Тъкмо обратното. Вие сте част от нещо много по-голямо и от двама ви. Въпреки това, което трябва да се случи днес тук, аз ви уважавам. Гордея се с вас, възхищението ми към вас двамата е безгранично.

Въпреки това, което трябва да се случи днес тук. Мислите на Джак препускаха, опитвайки се да разбере. Този мъж, той беше там в нощта, когато всичко започна. Той е работил заедно с Дрискол. Наблюдавал е камерите. Видял е всичко. Мислите му се объркаха, мозъкът му зажужа.

— Разбирам защо си убил Дрискол, Джак. Наистина разбирам. Всичко толкова се обърка. Ако имахме възможността да те инструктираме, да ти обясним, ти щеше да разбереш нашата цел, щеше да бъдеш горд със страданията, които си преживял. — За миг върху лицето му се изписа искрено разочарование, но после се усмихна. — Ах, както и да е. Станалото станало.

Мъжът смяташе, че Джак беше убил Дрискол. Той бе оставил бележката в апартамента на Харпър.

Очите на Джак срещнаха очите на Харпър, пълни със страх, питащи. Вярващи. Тя знаеше, че това не беше вярно. Знаеше, че той не беше убил Дрискол. Тя му се бе доверила през онази нощ, осъзна той. Беше пъхнала джобния нож в ръката му, защото му се бе доверила, че може да направи нещо. Погледна мъжа с оръжието, беше прекалено далече и щеше да застреля и двамата, ако се опитаха да побягнат.

Пред него беше оръжие, зад него — бушуващият водопад. Капан. Двамата бяха в капан.

— Доктор Суифт, как… какво общо имат Дрискол и спартанците с всичко това? — попита Харпър с треперещ глас.

Опитваше се да го накара да говори. За да даде време на Джак да измисли какво да предприеме.

Доктор Суифт въздъхна.

— Дрискол беше обсебен от историята, от спартанците. — Махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — Ние обичаме да предоставяме на водачите на нашите лагери известна свобода на въображението. — Извърна се леко към мъжа зад него. — Дейри знае за това, нали? — Дейри не отговори, но Джак видя нещо да проблясва в очите му, ала тутакси изчезна. Доктор Суифт отново се обърна към Харпър и Джак. — Но виждате ли, спартанците привлякоха вниманието ни към един много важен факт. Дрискол беше прав: имаше много да се научи. Разбирате ли, те са започвали с децата. Точно това породи нашата идея. Защо да се опитваме да променяме вече зрели хора, които не може да бъдат променени? Да ги обучаваме, да ги вкарваме в безполезни програми, които показват слаби резултати. Всъщност нищо не се променя, разбирате ли? Всичко се корени в произхода и в средата. И така цикълът продължава. Твоята собствена майка е доказателство за това, Джак. Самата тя дете на наркоманка, отгледана от системата. Какво прави тя? Става майка тийнейджърка, пристрастена към наркотиците, готова да продаде детето си, за да получи дрога. И цикълът продължава.

Той изсумтя отвратено.

— Какво мислиш, че щеше да стане с теб, Джак, ако тя те беше задържала? Същото нещо, ето какво. Накрая щеше да бъдеш изпратен в групов дом и щеше или да се превърнеш в заплаха за околните, или щеше да свършиш в затвора. И в двата случая ще си бреме за обществото, само пропиляване на средства, за да се създават още подобни на теб. Мислиш, че това не е истина? Прочети проучванията. Обществото е създало система, която поощрява отглеждането на дегенерати, престъпници и хищници.

Доктор Суифт зарея поглед в далечината, преди отново да заговори:

— Айзак беше прав и за още нещо. Джак беше отнет от майка му и отгледан от самотна гледачка по примера на спартанците. Това, изглежда, показа най-добри резултати. Но разбира се, те са знаели какво правят, нали? Ти разбираш всичко това, нали, Джак?

Да, Джак разбираше. Поне достатъчно, за да му се догади.

— Само за твое сведение, Джак, аз се опитах да убедя Айзак, че поне трябва да те научи как се пали огън. Но той категорично отказа. Обичаше да открива какво ново ще му предложиш в замяна на кибрит. — Поклати глава, стиснал устни.

Да пали огън? Светът се завъртя около него. Сърцето му се свлече в петите. Погледна Харпър и лицето й… изглеждаше така, сякаш думите на доктор Суифт я карат да плаче.

— Каква ирония само, че ти, Харпър, накрая попадна в системата за приемните грижи, която ние смятаме за безполезна, при това заради нас. — Той се усмихна, но от тази усмивка на Джак му призля още повече. — Но точно заради това ти би трябвало най-добре от всички да разбираш, че онази система не работи. Щеше ли да бъде по-лошо, Харпър? Да живееш тук? Свободна? Не да се ослушваш за всеки шум през нощта?

Суифт втренчи поглед в нея, сякаш знаеше какво се бе случило с нея, докато ръката му описваше широк кръг наоколо. Харпър сведе глава, лицето й беше бяло като топящия се сняг. Джак направи към нея крачка, две.

Свободна? — помисли си той. Нямаше свобода в това животът ти да бъде променен, да бъдеш наблюдаван, използван и лъган.

— И така, какви са приложенията за тези програми, може да попитате? — продължи доктор Суифт, направи няколко крачки, сетне се обърна.

За миг Джак срещна погледа на Харпър. Всичко ще бъде наред, искаше да й каже, дори и само за да я успокои.

Реката беше отляво, гората — твърде далече отдясно. Нямаше смисъл да тичат в нито едната от двете посоки, убиецът на доктор Суифт щеше да ги застреля. И после какво? Ще заровят телата им някъде тук, така че никога да не бъдат намерени.

— Има толкова много вълнуващи приложения — не спираше речта си докторът. — Тези хора, тези оцелели, по-късно обучавани да си служат с всякакви оръжия, ще докажат стойността си, волята си да се бият, отново и отново, и отново, при най-трудни условия. Обстоятелства, които биха победили и най-силните мъже. Или жени. Те вече се използват от богатите хора и правителствата по цял свят. Елитна охрана. Дори убийци, когато е в името на нещо по-добро. — Усмихна се като горд баща. — Те са войници. Най-добрите от всички. Наблюдавани от раждането им. Уважавани. Заради живота им, уменията им, заради доказаните им смелост и издръжливост, заради необикновените им духовни и физически качества.

— Ами онези, които не оцеляват от вашето… обучение? — попита Джак и сърцето му се сви при спомена за лицата на другите две момчета през онази нощ на скалата, лицето на момчето, което беше убил.

Мъжът сви рамене.

— Дори и да умрат, те ще умрат като герои. Няма по-добра съдба от тази. Да, ние заменяме една програма с друга. Но нашата действително променя човешките съдби. — За пръв път, откакто Джак бе дошъл, видя гняв в изражението на доктор Суифт. Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш да се успокои. — Дори една малка част от тези нежелани деца да влязат в нашата програма, само си помисли с колко ще спадне нивото на престъпността. Помисли си за ползите за обществото. Само си помисли за всичко това.

— Тези хора — намеси се Харпър с треперещ глас. — Какво ви кара да мислите, че няма да ви изобличат?

— За съжаление, сега случаят е точно такъв. — Махна с ръка към двамата и кимна към оръжието в ръката на Дейри. — Колкото до останалите, онези, които приемат мисията си, завършват обучението си в нашите лагери и след това преминават през инструктажите, те ще постигнат вълнуващи кариери и ще се превърнат в герои, пред които останалите ще бъдат едни неудачници и отрепки. Самата утайка на обществото. — Замълча за миг. — Ние ще организираме още лагери за обучение, ще ги изпълним докрай. Вместо да вкарваме тези деца в системата за социални грижи, те ще влязат в нашите програми. Ще дойдат като жертви и ще излязат като победители. Цялата страна ще спечели, обществото ще спечели, тези деца ще спечелят. В крайна сметка целият свят ще спечели.

Хора ще купуват отраснали деца за своя изгода, помисли си Джак, докато пълното осъзнаване в какво е бил превърнат животът му го заля като огромна задушаваща червена вълна. Целият му живот, всеки момент е бил посветен на това.

И ако не откриеше начин как да измъкне Харпър и себе си от този капан, ако не откриеше начин как да оживеят, тогава стотици други деца щяха да бъдат подложени на същите страдания като неговите, щяха да бъдат наблюдавани като него, използвани, убивани или изоставени, за да умрат.

Той се заслуша в грохота на водопада зад гърба си, боейки се, че единственият спасителен път беше надолу. Отново.