Оцеляване

Глава 34

Джак беше изпълнен със спираща дъха смесица от щастие и страх. Имаше до себе си човек, на когото да вярва, пред когото може би щеше да успее да се разкрие. Може би не за всичко, но за повечето. Грижовен и добър човек, една жена, която заставяше сърцето му да тупти по-силно в гърдите и караше кръвта му да тече по-бързо във вените. Една жена, която желаеше без остатък.

Не искаше някой да узнае всички ужасни неща, през които беше преминал, за да оцелее, но можеше да й разкаже за повечето. Макар че той се бе опитал да забрави някои части, потръпваше само при спомена за тях, който понякога се появяваше, без да пита. Боеше се, че Харпър ще бъде… отвратена, ако узнаеше всичко, което бе сторил, за да оживее, но в същото време се боеше, че тя щеше да си помисли, че е бил много глупаво дете, щом като е бил измамен по този начин. Целият му живот е бил една лъжа и той все още не проумяваше защо.

Дали щеше някога да узнае, след като Дрискол вече бе мъртъв? Имаше ли значение? Той беше такъв, какъвто е. Това беше всичко.

Харпър стоеше пред огъня и разтриваше длани, за да ги стопли. Погледът му се спусна по тялото й и той се изпълни с желание да събуе бикините й, да коленичи зад нея и да пъхне език между краката й от тази поза. Дали щеше да му позволи? Дали коленете й ще се разтреперят? Дали тя отново ще го докосне, както преди? Искаше да я накара да трепери и отново да изкрещи името му. Самците показваха какво искат и чакаха женската да им даде знак, че и тя го иска. Но как един мъж питаше за нещо такова? Думите му я бяха накарали да се изчерви преди и той все още не беше сигурен защо, но не мислеше, че беше правилно да я пита за това.

Дали просто трябваше да… я докосне? Дали ще й хареса?

При животните беше по-лесно, отколкото при хората.

Тя се обърна, усмихна му се през рамо и очите й се разшириха, когато улови погледа му и прочете мислите върху лицето му. Тихият звук от стъпки в снега привлече вниманието му, почти безшумен, но приближаващ. Джак се извърна от Харпър и се придвижи към вратата. Заслуша се. Чакайки миризмата. Звукът се чу още по-близо, после някой се изкачи по стъпалата на хижата му. Мъж. Последва почукване.

Джак се напрегна, от гърлото му се надигна ръмжене. Когато видя, че Харпър го гледа, той рязко затвори уста и отпусна тяло.

Пристъпи по-близо до вратата, когато един мъжки глас се провикна:

— Лукас, аз съм агент Галахър.

Лукас.

Почти бе забравил това име.

Намръщи се, отиде до прозореца и надникна през него. Мъжът беше застанал отстрани на вратата, облечен с дебело пухкаво яке и обут с ботуши с обърната навън кожа по горния ръб от някакво животно, което Джак никога не беше виждал в природата. Нямаше оръжие и… нито дори кола, което означаваше, че беше дошъл пеша до тук.

— Можеш да му имаш доверие, Джак — обади се Харпър, приближи се, застана зад него и сложи ръка върху неговата. — Аз му имам.

Той осъзна колко напрегнато беше тялото му, затова само кимна, когато срещна очите й. Щом отвори вратата, погледът на агента тутакси се стрелна към Харпър. Мъжът облекчено въздъхна.

— Слава богу, ти си тук. — Погледна към Джак. — Може ли да вляза?

Джак отвори по-широко вратата, агентът влезе и огледа хижата, докато сваляше дебелото си яке.

— Тревожех се за теб — рече Галахър, като се обърна отново към Харпър, хвърляйки към Джак поглед, който той знаеше, че означава, че агентът изобщо не му вярва.

Джак можеше да разбере това, но не му се нравеше, задето този мъж се тревожи за жената, която той вече смяташе за своя. Искаше това да бъде само негова работа.

— Аз съм добре — увери го Харпър, пое якето му и го закачи на куката на стената до своето. На Джак му бе приятно, че тя вече познаваше неговия дом, че се държи така, все едно живееше тук. — Търсили ли сте ме?

— Да. Обадих ти се няколко пъти. Когато не отговори, започнах да се тревожа. И тогава си спомних, че ми каза, че смяташ да дойдеш тук.

Харпър се намръщи.

— О, не съм видяла, че имам пропуснати обаждания. Тук обхватът постоянно се губи.

Агентът изгледа Джак с поглед, в който имаше нещо, което Джак не знаеше как да назове. Макар че не беше добър поглед. Той казваше на Джак, че агентът се бе чудил дали Джак не е наранил Харпър и е дошъл тук, за да я спаси, ако се нуждаеше от спасяване. Докато бяха в сградата на шерифа, Джак си бе помислил, че мъжът има добри очи, но сега той никак не му харесваше.

— Изглежда, съм се провалила в работата, за която поискахте помощта ми, ако сам сте дошли с кола до тук — рече Харпър, местейки поглед между агента и Джак с нервна усмивка на лицето, сякаш искаше двамата да са приятели.

Агентът кратко се засмя.

— Не, всичко е наред. Разбирам защо си останала тук. Помолих помощник-шерифа да ме докара до близкия път, а после вървях пеша. Цялата гора е заледена като в приказка.

— О! — Харпър отново се намръщи. — Много съжалявам, че се е наложило да идвате чак до тук заради мен. Благодаря ви за загрижеността. — Погледна към Джак. — Но наистина, аз съм добре.

Тя му се усмихна, а после се изчерви.

Джак погледна агента, надявайки се, че е видял това и е разбрал какво означава.

— Всъщност се радвам, че ме докараха до тук. — Той се усмихна леко на Джак. — Или по-скоро, че повървях до тук. И без това исках да поговоря с теб. Натъкнах се на някои неща, които мисля, че трябва да знаеш. И се надявам, че ще ми отговориш на още няколко въпроса.

— Защо не седнем? — намеси се Харпър и поведе агента към масата на Джак.

Той ги наблюдава около минута, докато Харпър се погрижи агентът да се настани удобно на един от столовете. Точно там Джак бе седял с Харпър и сега усети как нещо странно забълбука в гърдите му. Не, не беше бълбукане… но… мразеше, че дори на себе си не можеше да обясни какво изпитва във всеки един момент. Навярно, ако можеше да изрази с думи как се чувства, щеше да се справи с всичко това. Ала сега имаше само чувства. Нищо друго.

След като и двамата седнаха, Джак отиде бавно до масата и се присъедини към тях. Агентът го наблюдаваше, изражението на лицето му не беше злобно и Джак също впери поглед в него. Знаеше, че ако друг мъж се взира в него, той не бива първи да отмества поглед, иначе това щеше да е признак на страх. Виждаше, че агентът също го знаеше.

— Лукас…

Харпър прочисти гърлото си и погледна към Джак.

— Пропускам ли нещо тук?

Джак въздъхна. Той беше казал името си на Харпър и не искаше тя да лъже заради него.

— Аз излъгах за името си. Казвам се Джак. Но наистина не знам фамилното си име.

Агентът наклони глава.

— Защо ми каза фалшиво име?

— Не знаех дали мога да ви вярвам.

И все още не знам.

Мъжът го гледа около секунда, сетне кимна.

— Разбирам. — Джак, който го наблюдаваше, също кимна. — Джак, тогава… може ли да ми кажеш какво си спомняш за това как родителите ти са те оставили тук?

— Аз… не помня нищо, освен че се озовах тук сам и трябваше да… оцелея.

— Това ли е всичко? Нищо повече? Нищо за това как са те довели тук? Нищо преди това?

Джак поклати глава, без да поглежда към Харпър. Мразеше да лъже пред нея. Това го караше да се чувства зле, особено след като двамата си бяха споделили истината, след като тя му разказа тайните си. Водеше вътрешна борба със себе си, не знаеше какво да прави, опитвайки се да изреди причините, заради които трябва да каже истината, и онези, поради които не бива.

Агент Галахър въздъхна и тримата останаха мълчаливи за минута; нещо във въздуха караше Джак да се чувства… несигурен. По-възрастният мъж сложи ръце върху масата и преплете пръстите си.

— Джак, искаш ли да ти кажа защо се преместих тук, в Монтана? Защо на петдесет и четири години приех да започна да работя на ново място, вместо да остана в Калифорния, при работата, която обичах? В къщата, в която двамата със съпругата ми вложихме толкова много? Мястото, където отгледахме нашата дъщеря?

Джак се опита да прикрие изненадата си. Бавно кимна. Харпър също се взираше изненадано в агента.

Агент Галахър изпусна бавна и дълга въздишка.

— Нашето единствено дете, Аби, умря от левкемия преди три години. Беше на двайсет години. Бореше се с болестта, откакто навърши седемнайсет, беше в десети клас в гимназията. Ние… — Гласът му пресекна и Джак долови съкрушителната тъга в него, сякаш някъде далече се бе отчупила част от нещо, което не можеш да назовеш, но знаеш, че си изгубил завинаги. — Ние я погребахме и се опитахме да намерим причина да живеем.

Той задълго се умълча, свел поглед към ръцете си.

Джак забеляза, че лицето на Харпър изразява същата дълбока тъга като това на агент Галахър. Аз те разбирам, казваше нейното изражение. Тя беше мила. Добра. Това изпълни Джак с… нежност към нея.

— Един ден двамата със съпругата ми пазарувахме в супермаркета и се натъкнахме на Ела, една от най-добрите приятелки на Аби. Не я бяхме виждали от погребението и… ами тя беше бременна в шестия месец, развълнувана от очакването на първото си дете. Ние изрекохме всички подходящи думи, предполагам. Усмихвахме се. Но… това ни съсипа. Със съпругата ми се прибрахме у дома, седнахме и имахме чувството — той поклати глава, — че отново сме изгубили дъщеря си. Бяхме изгубили това, което можехме да имаме. Ние живеехме в затворена общност. Знаехме, че щяхме да станем свидетели — макар и от разстояние — как всички приятелки на Аби се омъжват, имат деца и… беше непоносимо.

Той вдигна глава към Джак и Харпър и тъжно им се усмихна.

— Сестрата на Лори живее в Монтана и сама отглежда двете си момчета. Тя беше голяма опора за Лори, както и Лори за нея, докато се развеждаше, макар и отдалече. Мислех, че постъпвам правилно, когато кандидатствах за работата в Департамента по правосъдието в Монтана. Мислех, че това е новото начало, от което се нуждаехме. Че ще се преместим някъде, където спомените няма да ни връхлитат на всяка крачка. Някъде, където отново ще бъдем семейство. И — той пое дълбоко дъх, — и всичко ще бъде наред. Но проблемът е в това, че и сега, когато се погледнем един друг, отново виждаме Аби. Виждаме онези болнични стаи и как нашата дъщеря гасне, а после… онзи ковчег.

Агент Галахър отново замълча, сетне погледна към Джак.

— Това ме доведе в Монтана, Джак. Тук съм, защото бягах, но не стигнах много далече. Тук съм, защото това, което най-много обичах на този свят — моето семейство, — вече го няма и аз не мога да си представя как отново можем да бъдем щастливи. Чувствам се изгубен и мисля, че и ти също. Не съм сигурен какво да направя за моята ситуация, но се надявам да ми позволиш да ти помогна за твоята.

Една сълза се търкулна по бузата на Харпър и тя побърза да я изтрие.

— Съжалявам — прошепна агент Галахър и кимна с тъжна усмивка.

Джак издиша дълбоко, прокара ръка по брадичката си, все още объркан, но чувстваше… че навярно имаше двама души, които може би… които може би бяха на негова страна. Сякаш полъх премина през него, носещ щастие. Страх.

— Събудих се на ръба на скала. Там имаше мъж. Той ми каза, че това може да е денят, в който ще умра — промълви Джак.

Думите валяха една върху друга, сякаш бяха сноп пръчки, дълго държани завързани и накрая освободени. Харпър смаяно ококори очи и наклони глава. Той стисна устни, без да откъсва очи от лицето й.

— Но голямо парче лед се откърти и повлече снега със себе си. Аз… паднах.

Джак извърна поглед. Нямаше да разкаже за другите деца. Ако узнаеха за тях, щяха да разберат, че беше убил едното. Щяха да открият и другите лоши неща, които беше направил.

И ако разкриеха всичко това, щяха да го натикат в онази тясна клетка с лошите миризми. И той щеше да умре там. Сам.

Лицето на Харпър пребледня и тялото й се скова.

— Не разбирам.

Агент Галахър й хвърли поглед, който Джак не разбра. Но думите в него напираха — бентът беше отприщен. Никога не бе казвал тези думи на друг жив човек.

— Тогава аз също не разбрах. И все още не разбирам. Знам, че Дрискол беше… някак си замесен в това, но той не беше мъжът на скалата. Дрискол ми каза, че имало война.

— Война? — попита агент Галахър, а Харпър като че ли още повече пребледня.

Джак отмести очи от нея. Мразеше това изражение на лицето й — невярващо. Не знаеше дали тя не можеше да повярва, че бяха сторили подобно нещо с него, или не можеше да допусне, че той се е хванал на тази лъжа. Може би не искаше да разбере. За пръв път, откакто беше започнал да говори, не беше сигурен, че трябва да продължи. Но изглежда, вече нямаше връщане назад.

— Джак — рече агент Галахър и Джак погледна към него, вместо към Харпър.

Така беше по-лесно. Толкова много искаше тя да мисли добри неща за него. И не искаше тя да си заминава. Искаше да го опознае, да го разбере.

Може би не всичко. Не и онази дива част, която той криеше вътре в себе си. Частта, която излизаше наяве, когато гладуваше и страдаше, която не желаеше никога повече да освободи на воля. Но повечето. Колкото можеше да й признае и тя да продължи да го иска.

Джак разказа на агента за Айзак Дрискол, за войната, за врага и това, което го бе държало сам през всичкото това време.

— Знаеш ли защо той го е направил? Защо те е излъгал по този начин?

Младият мъж поклати глава, гневът се надигаше като мощна вълна в гърдите му.

— Не. Макар че той ме е наблюдавал. Имаше камери на дърветата.

— Камери? — Агент Галахър се наклони напред и сложи ръце върху масата. — Къде?

— Вече не ги виждам. Изчезнаха. Мисля, че Дрискол ги е свалил.

Сигурно беше забелязал, че Джак бе откраднал снимките. Разбрал е, че е бил в хижата му. Че Джак е узнал истината.

Агент Галахър се намръщи.

— Добре. Имаш ли някаква представа какво е станало със записите?

Записи? Джак не знаеше какво означава тази дума.

— Мислех, че камерите правят снимки. Не знам къде са тези снимки — излъга той.

Беше ги накъсал на парченца и ги бе хвърлил в реката, наблюдавайки как течението ги отнася.

Агентът замълча.

— Добре. Добре. А мъжа на скалата, видя ли го отново?

Джак тръсна отрицателно глава.

— Джак, можеш ли да ми кажеш какво си спомняш за живота си преди това?

Джак погледна към Харпър, присъствието й редом с него му вдъхваше смелост.

— Една жена се грижеше за мен, докато станах почти на осем — заговори той. — Не знам името й. Мисля, че започваше с А. Тя изговаряше думите различно от хората по телевизията и ми казваше, че трябва да говоря като тях, а не като нея. Аз я наричах бака.

Той разказа на агент Галахър как тя го беше научила да чете, да смята и да вярва, че е силен.

— Това е всичко, което помня. Не съм я виждал от нощта, в която заспах в леглото си, а сетне се събудих… тук.

Харпър изглеждаше тъжна, както и агент Галахър, когато кимна. Те останаха мълчаливи за миг, преди той да каже:

— Благодаря ти, Джак, задето ми каза истината. Ти ми даде много информация, с която да работя. — Отново замълча. — Едно от нещата, които трябва да ти кажа, се отнася за жената, която е била убита в града, онази, за която те разпитваха, сещаш ли се? Джак, тя е била твоята майка.

Харпър тихо ахна. Майка му. Неговата майка. Космите на врата на Джак настръхнаха.

— Моята майка? — попита, разтривайки длани върху бедрата си.

Те бяха студени и потни. Майка му беше мъртва? Жената, която му бе донесла книги и му бе обещала, че ще се върне при него? Ледени пръсти пролазиха по гръбнака му.

— Да. Джак, знаеш ли нещо за майка си?

— Аз… — Той погледна към Харпър, която го гледаше потресено с отворена уста. Неговата майка беше мъртва. Никой вече не можеше да я нарани. — Тя дойде тук. Преди това никога не я бях срещал.

Агент Галахър стисна устни, веждите му се смръщиха.

— Кога и как се свърза тя с теб?

— Тя дойде да ме види преди пет… години. Каза ми, че се опитвала да намери място за нас, където да живеем. Донесе ми детски книжки. Обеща да се върне и да ми донесе още книги. Предупреди ме да не казвам на никого за нея.

Агент Галахър отново се намръщи.

— Разбирам. А каза ли защо?

— Не. Аз си помислих… — Младият мъж погледна към Харпър. — Помислих, че е нещо, свързано с войната. Войната, за която Дрискол ми каза, че се води. — Отново погледна агента. — Аз казах нещо за това, за войната, а тя се съгласи или… — Намръщи се, опитвайки се да си спомни какво бе казал тогава и какво му бе отвърнала тя. — Тя каза, да, светът е в огън.

Всички се умълчаха за няколко секунди, накрая агент Галахър попита:

— Смяташ ли, че майка ти е работила по някакъв начин с Айзак Дрискол?

Да е работила? Дали е имала работа с Дрискол? Това ли имаше предвид агентът? Джак се замисли.

— Не знам. Тя, изглежда, не го харесваше. Каза, че го е проследила от града. Но… имаше и една друга жена…

Погледът му остана прикован в агента, не смееше да погледне Харпър, макар да усети как лицето му пламва. Не искаше да им казва за червенокосата жена, но знаеше, че трябва да го стори. Разказа на агента и на Харпър как бе помислил, че жената е наранена, как я бе донесъл в хижата и как тя му бе предложила тялото си. Докато разказваше цялата история, не погледна нито веднъж към Харпър, не искаше да разбере дали е ядосана, или още по-лошо, ако не я беше грижа дали той бе докосвал друга жена. Той не беше като сивия лисугер, това искаше да й каже. Искаше да докосва единствено нея.

Сега вече знаеше защо бе почувствал, че нещо с другата жена не е наред. Миризмата и не беше наред. Тя не беше родена за него. Тя не беше Харпър.

— Имаш ли чувството, че червенокосата жена по някакъв начин е била свързана с Дрискол? И ако е така, защо ти е казала за камерите?

Джак поклати глава. Нямаше представа. По-голямата част от него се надяваше, че агентът сам ще навърже нещата и ще открие отговорите. Но една друга част просто искаше всичко това да бъде забравено. Дрискол беше мъртъв — животът му беше по-хубав без него — и той искаше само да разбере какво ще прави оттук нататък.

— Добре, Джак, благодаря ти. Оценявам откровеността ти. Ще се опитам да разбера какво става. Ще направя всичко по силите си, разбра ли?

Джак кимна и потърка с пръсти четинестата си брадичка. Въпросът, който не бе сигурен, че иска да зададе, се изтърколи от устните му.

— Коя е била тя? Моята майка?

Все още усещаше болка, когато думите отекнаха в него — моята майка. Макар че тя всъщност никога не е била майка за него. Тя никога не се върна.

— Тя е била една много объркана млада жена, Джак. Взела е много погрешни решения в живота си, но мисля, че се е опитвала да поправи грешките си. Мисля, че тя е била загрижена за теб и е изпитвала огромна вина.

Джак не знаеше какво да чувства за това. Не беше сигурен, че може да му липсва някой, когото никога не е познавал. Дори не беше сигурен, че може да се гневи на човек, когото никога не е познавал.

Когато Джак вдигна глава, агент Галахър го наблюдаваше с тревожно смръщено лице. Но когато срещна погледа на Джак, устните му се извиха в лека усмивка.

— Има още някои неща, които открих за миналото ти и къде можеш да отидеш, когато си тръгнеш от тук.

Джак усети как го пронизва страх.

— Трябва ли да напусна хижата сега?

Агент Галахър въздъхна.

— Боя се, че да. Говорих със сестрата на Айзак Дрискол, която е най-близката му роднина, и тя няма желание да ти позволи да останеш да живееш в имота й.

Защо агентът изглеждаше ядосан? Какво го интересуваше, че Джак повече не може да живее в своята хижа? А и тя в действителност не беше негова. Може би трябваше да си тръгне в секундата, когато бе открил, че Айзак Дрискол го наблюдава, че го беше излъгал. Но той не искаше мъжът да разбере, че бе разкрил какво ставаше, беше помислил, че би могъл да го скрие, затова се бе държал нормално… опитваше се да реши какво да прави. И тогава… Дрискол умря.

А сега не съжаляваше, че бе имал място, където да бъде с Харпър. Ако не беше тази хижа, той нямаше да може да я защити от студа.

Отведи ме вътре, Джак.

При спомена за тези думи кожата на Джак пламна.

Но сега… хижата повече нямаше да бъде негова.

Трябваше да се върне в гората. Беше оцелял преди. При това с по-малко опит и знания, отколкото имаше сега. Единственото, което караше сърцето му да тупти по-бързо, а гърлото му да пресъхва, беше жената, която седеше до него. Жената, която искаше да нарече своя. Никога нямаше да позволи тази жена да го посещава в пещера в гората. Когато си помисли за това, се почувства засрамен. Усещаше погледа й отстрани върху лицето си, но не извърна очи към нея.

— Колко време е дала на Джак да освободи имота й? — попита Харпър и той долови гняв и в нейния глас.

И двамата смятаха, че онази жена трябваше да му позволи да остане. Но… сега, когато наистина се замисли за това, може би не искаше да остане. Не и в това място, където е бил лъган, следен. Не желаеше да живее в пещера в гората, защото това щеше да означава да напусне Харпър, но… не искаше повече да живее и в имота на Дрискол.

— Седмица — отвърна Марк.

Харпър смаяно ахна и притисна длани към устата си.

— Седмица? Що за ужасна кучка е тя?

Марк Галахър се засмя, макар че смехът му не прозвуча много весело.

— Първокласна.

— Предполагам. Тя знае ли какво е направил брат й?

— Не останах с впечатление, че я е грижа. Двамата не са били близки. Интересуваше я само нейното наследство и това беше всичко.

Харпър не каза нищо, но Джак видя как стисна зъби. Тя беше бясна заради него. Мисълта стопли сърцето му.

— Добре — рече той накрая.

Какво друго би могъл да каже?

— Имам още една новина за теб — подхвана агент Галахър. — И тя е добра. Или поне аз се надявам да я приемеш за такава. — Млъкна и веждите му се сбърчиха. — Ти имаш дядо и той иска да отидеш да живееш при него.

— Дядо?

— Да. Баща на твоя баща. За съжаление, твоят баща е починал преди много години.

Джак усети как гърдите му се стягат. Но той не бе познавал онзи човек.

— Баща на моя баща — повтори, опитвайки се да си представи непознатите хора, които някак си бяха част от него.

— Да. Той знае как си живял, знае за Айзак Дрискол. Би искал да ти предложи дома си, за да живееш с него толкова дълго, колкото искаш.

Джак не беше сигурен дали трябва да вярва на това. Не спираше да си повтаря, че няма никаква война, нито враг, а след това си казваше, че не всички го лъжат. Ако не можеше да вярва на никого, как щеше да се оправи в света?

— Кой е той? — попита Джак. — Моят… дядо?

— Оказа се, че семейството ти е много успешно. Той живее в покрайнините на Мисула и е собственик на Дърводобивна компания „Феърбанкс“.

— Дърводобивна компания „Феърбанкс“? — повтори изумено Харпър. — Тя… тя е огромна. Почакай, бащата на Джак е бил… Феърбанкс? — Погледна към Джак. — Това означава, че и ти също си Феърбанкс?

— Феърбанкс? — попита Джак. — Дърводобивна компания? — Намръщи се и главата му се замая. — Не искам да живея с чужди хора. Аз не ги познавам.

— Ще ги опознаеш. А ако тяхната компания не ти хареса, можеш да си тръгнеш. — Агентът замълча. — Джак, аз мисля, че това е наистина добра възможност. Смятам… ами… да имаш на своя страна семейство, особено семейство като Феърбанкс, ще отвори много врати пред теб.

Ако тяхната компания не ти хареса…

Ще отвори врати? Какви врати?

Харпър дъвчеше устната си, между очите й се бе образувала малка бръчица.

— Ти не мислиш, че трябва да се преместя при тях, така ли, Харпър?

Очите й срещнаха неговите.

— Какво? Не. Искам да кажа… мисля, че агент Галахър е прав. Аз… просто знам какво означава да живееш в къща с непознати, това е всичко. Но, Джак, ти си зрял мъж и агент Галахър е прав. Ако там не ти хареса, можеш да си тръгнеш.

На Джак му стана мъчно за нея. Когато е била малко момиченце, Харпър е трябвало да живее в дома на хора, които не е познавала. Била е изплашена. Но тя е била малко момиче. Както аз бях малко момче, когато изгубих своята бака. Мисълта му припомни колко изплашен се бе чувствал. Искаше да се върне в миналото и да я защити. Искаше да разкъса гърлото на мъжа, който й бе сторил лоши неща. Ако там не ти хареса, можеш да си тръгнеш. Харпър не е могла да си тръгне.

Имаше толкова много думи, които не разбираше, от това, което му каза агент Галахър, а сърцето му биеше прекалено бързо. Нуждаеше се от въздух. От синьо небе. Искаше да гледа, докато слънцето се скрива зад планините и звездите изгряват, една, две, десет, сто, после хиляда, безчет звезди, които не можеше да преброи, дори да ги знаеше всички. Искаше да изпразни главата си и да се опита да си представи какво може да го очаква в света. Семейство, прошепна сърцето му. Твоя собствена глутница. Не, хора, които мога да нарека близки. Можеше ли да се научи как да им вярва? Можеше ли да се научи да бъде един от тях? Дали те щяха да го приемат?

— Джак, слушай, тази вечер си помисли за това. Аз ти стоварих доста неща на главата, а ти ми подсказа някои насоки, по които да поема. Както и да е, препоръчвам ти да приемеш предложението на дядо ти. — Погледна към Харпър. — Ти смяташ ли да останеш, или…

— Не — поклати глава младата жена. — Трябва да се връщам. Мога да ви закарам. Струва ми се, че ледът се е разтопил достатъчно, за да е безопасно да се шофира. — Стрелна поглед към Джак и страните й порозовяха. — Какво ще кажеш да дойда утре рано сутринта, за да те откарам до Хелена Спрингс? Мога да те разведа наоколо. Може би ще успееш да вземеш решение и ще се обадим на агент Галахър.

Джак кимна. Не искаше тя да си отива, но имаше нужда да остане сам. Трябваше да помисли. Трябваше да реши. За живота си. Живот, който никога не бе смятал, че е възможен за него.

— Има още едно нещо — рече Харпър и тя разказа на агент Галахър за хеликоптерите, за това как Джак ги е видял на сутринта, след като е бил оставен на онази скала.

Агент Галахър се намръщи, изглеждаше объркан.

— Това не може да е съвпадение — промърмори. — Две загадки започват в една и съща нощ? В една и съща дива местност?

— Е — заговори Харпър, стана и взе картата, върху която бяха работили с Джак, — случили са се доста далече една от друга, но, да.

Разстла картата пред агента и той няколко минути я разглежда.

— Може ли да я взема със себе си?

— Разбира се — кимна Харпър. — Аз я начертах с надеждата, че може да бъде полезна.

— Наистина е полезна — заяви той, — ако не за друго, поне ми помага да добия представа къде се е случило всичко. Благодаря ти.

Агент Галахър ги оглежда поред около минута, сетне сложи ръце върху масата пред себе си и насочи очи към Джак.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Нещо, което може да помогне при разследването?

Сърцето на Джак се разтуптя. Той отвърна поглед и отрицателно поклати глава. Имаше неща, които не можеше… нямаше да каже. Ако го стореше, кой щеше да пожелае той да бъде част от семейството му? Част от обществото? Щяха да го заключат. Щяха да го нарекат животно. Звяр. И може би наистина беше такъв. Или поне би могъл да бъде. Онова трябваше да остане негова тайна. Това беше всичко.

Агентът кимна.

— Добре. И без това вече ми каза достатъчно. Добре ли си?

Добре? Точно в момента беше.

— Да, добре съм.

Агент Галахър се усмихна.

— Чудесно. Помисли за всичко това, а след това ще поговорим. — Отново ги погледна подред. — Между другото, двамата какво ще правите за Коледа?

Харпър погледна към Джак.

— Коледа? — прошепна той.

— Помниш ли Коледа, Джак? — тихо попита Харпър.

Той поклати глава.

— Не знам какво е Коледа.

Очите на Харпър станаха тъжни. Коледа сигурно беше нещо много хубаво. Имаше много хубави неща, за които не знаеше.

— Това е празник в чест на раждането на Исус.

— Исус?

Харпър и агент Галахър се засмяха, но смехът им беше приятен, а в очите на Харпър танцуваха весели пламъчета. Джак също се усмихна.

— Няма значение. — Тя отново погледна към агент Галахър. — Обикновено я посрещам в дома на приятелката ми Райли. Но това е първата й Коледа със семейството на съпруга й, така че аз нямам никакви планове.

— Е, тогава е уредено — заяви агент Галахър и се изправи. — Ще прекарате празника с мен и моята съпруга. Настоявам.