Оцеляване

Глава 22

Джак седна в леглото, все още замаян от съня, и примигна в тъмната стая. Добре познатите предмети дойдоха на фокус, след като съзнанието му се проясни. Отвън се чуваше странен шум, различен от обичайните горски звуци, който навярно го бе изтръгнал от съня.

Протегна ръка към Пъп и тутакси го обзе дълбока тъга, когато осъзна, че той не беше редом с него. И никога вече нямаше да бъде.

Краката му докоснаха студения под и той се изправи. Спусна се към задния прозорец и се вгледа в окъпаната от лунната светлина заснежена гора. Ярка светлина внезапно го заслепи и той се сепна, извърна глава и заслони с длан очите си. Рязко се наведе, дланите му се удариха в дървения под и той изсумтя от болка.

Около минута остана скрит зад прозореца, ударите на сърцето му високо отекваха в ушите му, мислите му лудешки препускаха. Каква е тази светлина? Какво да правя?

Дали врагът беше дошъл за него?

Дали щяха да нахлуят през вратата? Да го надвият? Да го наранят? Да го убият?

Днес ли ще умреш?

Не!

Джак събра смелост, вдигна глава и надникна над перваза. Светлината угасна. Отвън до прозореца стоеше човек — жена, помисли си той — и държеше някаква светлина в ръка.

Джак наблюдаваше с разширени от ужас очи, докато тя приближаваше към съседния прозорец, до който той се бе притаил, и се взря през него. Почука по стъклото и макар че звукът беше тих, отекна като силен звън сред смълчаната гора, сподирян от шумното бумтене на сърцето му, звучащо в главата му.

Жената отстъпи назад, застана на лунната светлина и погледна към къщата, очевидно не по-малко изплашена от него. Джак се наведе по-близо, опитвайки се да я разгледа по-добре. Не носеше оръжие, само голяма чанта висеше през рамото й. Тя се озърна настрани, сетне зад гърба си, преди да се върне при прозореца, под който Джак се бе свил, и отново тихо почука.

Той се обърна и се притисна към стената, докато тихото чукане продължаваше. Няколко минути просто стоеше така и чакаше да види дали жената ще си тръгне. Но вместо това тя пак почука и този път извика тихо, но достатъчно високо, за да я чуе през стъклото.

— Моля те, отвори ми!

Звучеше изплашена. Ами ако се нуждаеше от помощта му? Ако беше изгубена и сама като русото момче?

Джак приседна на пода за няколко секунди, нервен и несигурен, преди най-накрая да стане и да я погледне през стъклото. Тя също се взря в него и вдигна ръка.

— Какво искаш? — извика той.

Непознатата пристъпи напред, изхлипа и притисна длани към стъклото.

— Това си ти.

Чу се тихо тупване, сякаш бе отпуснала главата си напред и тя се бе ударила в стъклото.

— Моля те пусни ме вътре. Тук е толкова студено, а аз само искам… само искам да поговоря с теб. Моля те.

Той се поколеба още една секунда, но накрая протегна ръка и бавно повдигна прозореца.

— Коя си ти?

Жената се усмихна, в очите й блестяха сълзи, докато пристъпваше от крак на крак. Почеса се по шията и подсмръкна, после избърса с ръкав носа си. Погледна зад гърба си, после се покатери през прозореца, въпреки че той не я бе поканил вътре.

— Сам ли живееш тук?

Джак замълча. Предположи, че тя се бои вътре да няма някой друг, който може да я нарани.

— Да. Само аз съм.

Тя кимна и издиша.

— Оставих колата по-нагоре на пътя и дойдох пеша до тук. Заобиколих от задната страна на къщата, в случай че предната се наблюдава.

Наблюдава? Никой не го наблюдаваше. Дали тази жена се държеше по този начин заради войната?

Джак отстъпи назад и тя бързо затвори малкия прозорец, извърна се към него и изпитателно го огледа от главата до петите. Отново се усмихна, когато очите й срещнаха неговите. Тя беше красива, с дълга черна коса и гладка загоряла кожа, но очите й бяха зачервени и тя не спираше да се почесва и неспокойно да пристъпва, като че ли нещо не беше наред с нея.

— Я се погледни! — промълви с плувнали в сълзи очи. — Толкова си красив. Надявах се, че приличаш на него, и наистина е така.

Джак се намръщи, объркан и все още притеснен.

— Коя си ти? — отново попита. — Какво искаш?

Тя пристъпи по-близо към него, а той се отдръпна, запазвайки известно разстояние помежду им, макар че той беше по-едър и по-силен от дребната жена пред него. Тя протегна ръка, опитвайки се да докосне лицето му, а той отново отстъпи назад. По-надалече. Една сълза се изтърколи от окото й и тя отпусна ръка.

— Аз съм твоята майка.

Той застина от изумление.

— Моята майка? Как… аз нямам майка.

Жената отново пристъпи към него и този път той не се отдръпна. Неговата майка?

— Разбира се, че имаш майка. — Тя отново потрепери, почеса се по шията, а сетне поклати глава, сякаш се опитваше да я избистри. — Това съм аз. Господи, знаех си, че не биваше да те давам на него. Но нямах избор… — Лицето й се сгърчи и тя започна да плаче, но после спря. — Мислех, че ще бъдеш по-добре с него. А и той се грижи за теб, виждам го. — Огледа хижата. — Тук си в безопасност, нали? На топло?

Джак бавно кимна.

— На топло съм. Но никой не се грижи за мен.

Той сам се грижеше за себе си.

Жената — неговата майка? — наклони глава, подскочи и отново се почеса по врата. Погледът му се премести към мястото, където тя се чешеше, и той видя, че кожата се е разранила и малка струйка кръв се стича отстрани по шията й.

— Но той ти е дал тази къща, погрижил се е да си в безопасност, да имаш топло място, където да живееш.

— Дрискол? Да, той ми даде тази къща… Откъде знаеш за Дрискол?

Тя отново поклати глава.

— Истински късмет е, че те открих. Видях Дрискол в града и го последвах, но колата му изчезна от погледа ми. Помислих, че съм се изгубила, но после видях къщата ти. — Тя подсмръкна и отново избърса носа си с ръкава. — Знам, че не е редно той да те държи тук. И аз ще оправя това. Първо ще се изчистя, обещавам, а после ще намеря подходящо жилище. Малка хубава къща със слънчогледи в градината. Обичаш ли слънчогледи?

Слънчогледи?

— Но там има война. Не го ли знаеш?

Тя се втренчи за секунда в него, преди да кимне, главата й подскочи нагоре и надолу, а очите й отново се наляха със сълзи.

— Знам. Господи, знам. На никого не може да се вярва. Целият свят е в огън. Винаги е в огън.

Джак кимна.

— Да. Не бива да се връщаш там.

Тя немощно се усмихна.

— Аз умея да оцелявам. Ще се справя.

Той се втренчи в нея, опитвайки да проумее това смущаващо посещение. Дали беше вярно, че тя беше неговата майка и го е дала на Дрискол, за да го предпази от войната? Ами неговата бака? Той усети как веждите му се смръщват, докато се опитваше да осъзнае всичко това. Да разбере дали беше възможно да са го предавали от човек на човек, за да го предпазят и защитят? Дали наистина беше възможно?

А ако беше… значи, той имаше семейство. Имаше майка. Пристъпи напред и сграбчи ръката й.

— Нека да дойда с теб. Аз мога да те защитя. Мога да намеря храна за нас и… и да направя топли дрехи, които да ни пазят от студа.

Тя отново се усмихна и още една сълза се търкулна по бузата й.

— Сладко момче. — Въздъхна и бавно поклати глава. Тъжно. — Не, още не мога да те взема със себе си. Но много скоро ще го направя, обещавам. Ще се върна за теб. Но — продължи тя и гласът й прозвуча по-весело, сякаш лъжеше — аз ти донесох нещо. — Отстъпи, свали чантата си от рамото и я пусна на пода. Коленичи, порови вътре и извади няколко книги.

Изправи се и му подаде книгите. Той ги взе и прочете заглавията: „Истинската история за трите малки прасенца“ и „Лека нощ, луна“.

— Казаха ми, че са най-четените детски книжки. — Тя се намръщи. — Знам, че са за по-малки деца, но… Не бях сигурна, така че…

Той я погледна озадачено. Неговата бака му бе казала, че никога не бива да казва на някого, че го е научила да чете. Неговата бака го беше предупредила, че това може да бъде много опасно. Но тази жена беше неговата майка, или поне тя така бе казала. Не беше нужно да й казва, че може да чете, но не искаше и да я лъже и да й каже, че не може.

— Благодаря ти — промълви накрая, но не можа да се сдържи да не добави: — Когато пак дойдеш, ще ми донесеш ли още?

Не бебешки книжки, искаше да каже, но не го стори. Не искаше тя да си вземе обратно тези, които вече му беше дала. Стисна ги по-силно.

— Разбира се. Да. — Тя въздъхна, усмихна се и отстъпи назад. Наведе се, взе чантата си и се приближи към задния прозорец. — Ще се върна. Обещавам. — Отново се усмихна, този път усмивката й беше по-широка, но върху лицето й бе изписана болка и тялото й трепереше по-силно, отколкото досега. — Просто трябва да оздравея и тогава ще се върна. А дотогава ти се грижи за себе си, става ли?

Джак кимна, тя отвори прозореца и вдигна крак, за да се прехвърли през него в снежната нощ.

— Почакай! — извика той след нея и тя се извърна. — Как се казваш?

— Казвам се Емили. — Спря и го погледна. — Но не бива да ме споменаваш. Не казвай на никого, че съм била тук, разбра ли?

Джак отново кимна. Но не разбираше. На кого щеше да каже? И не разбираше защо всички искаха да пази тайните им. Не знаеше кои са добрите и кои са лошите хора. Вътрешно беше объркан, нямаше представа на кого да вярва и дали изобщо трябваше да вярва на когото и да било.

Жената отново се обърна, започна да прекрачва прозореца, но пак се спря.

— Как те нарича той? — подхвърли през рамо.

Той знаеше, че тя говори за Дрискол, но Дрискол изобщо не му викаше на име. А и не знаеше дали има смисъл да споменава каквото и да било за своята бака, където и да беше тя сега.

— Джак — отвърна.

Тя кимна, все още извърната към него.

— Джак е хубаво име. Аз те нарекох Лукас. — Изрече го много тъжно. — Знам, че това не е твоето име, но когато те носех в утробата си, те наричах така. Съжалявам, че накрая не ти дадох дори това.

С тези думи се прехвърли през прозореца и тупна тихо върху снега.

Той я гледаше как включи светлината и закрачи през гората; светлината се стопяваше в мрака ведно с жената, която се бе нарекла негова майка, ала отново го бе оставила сам.

Джак прочете книгите по три пъти всяка, запомняйки наизуст думите, а после се мушна под одеялото и остана да лежи, втренчен в тавана. Но книгите нямаха смисъл. Вълците бяха добри, а не лоши. Пъп беше неговият най-добър приятел. Вълците имаха семейства и другари, с които оставаха цял живот. Те пееха любовни песни при пълнолуние и се търкаляха по гръб от щастие при миризмата на дъжд. Дивите прасета бяха зли, лоши и лакоми за гъби. Те харесваха миризмата на кръв и се смееха над неща, които никой друг не разбираше. Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Още не беше намерил друго прасе, не че се беше старал да търси. Изглежда, през последните месеци не можеше да се застави да свърши кой знае какво. Пъп му липсваше. Мразеше оглушителната и празна тишина.

Другата книга — за едно малко момче и червения балон — го натъжи още повече. Старата дама на стола го бе накарала да си мисли за неговата бака, беше му напомнила, че никой не седи на стол в неговата стая или където и да било другаде, за да го наглежда. Никой не му готвеше храна, нито се грижеше да е защитен, стоплен и щастлив. Жената, която се бе нарекла негова майка, му бе оставила тази книга и отново си бе тръгнала. Имаше чувството, че няма да се върне. Също както когато го е оставила при неговата бака. Но защо? Кога? Не разбираше нищо за себе си.

Мина дълго време, преди отново да заспи през онази нощ, и когато най-после се унесе, образите на непознато вражеско лице в сянка, със злобни тъмни очи, населяваха кошмарите му.