Оцеляване

Глава 50

Джак привлече Харпър по-близо, макар че едва ли бе възможно да са по-близо, отколкото вече бяха. Освен ако не я отведеше в леглото, което той желаеше. Отчаяно. Искаше да се претърколят двамата, докато я души навсякъде, чифтосва се с нея, пръхти и вие с пълно гърло благодарността си, че е жив…

Не. Това са вълчи мисли, напомни си младият мъж. Но тя харесваше вълка в него, знаеше го. Подуши врата й и я уви по-плътно с болничното одеяло, за да е сигурен, че й е топло. Нямаше търпение да ги пуснат от тази болница със силните си, непознати миризми, които гъделичкаха носа му и замъгляваха мозъка му.

Макар да знаеше, че утре трябваше да се върне отново. Дядо му беше на друг етаж, в това, което те наричаха кома. Сърцето на Джак се сви. Беше изненадан от тъгата, която изпита, когато му съобщиха, че дядо му не се подобрява.

Но той имаше Харпър, имаше своя живот и това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи.

Агент Галахър — Марк, въпреки че все още му беше трудно да мисли за него по този начин — бе издърпал Джак и Харпър от водата, мокри и замръзнали от студ, и полуудавени, само на няколко метра… да, сега вече познаваше мерките… само на няколко метра от бушуващите бързеи.

Госпожа Галахър — Лори — бе намерила бележката в апартамента на Харпър и бе изпратила Марк да ги открие, но паднало дърво бе препречило пътя, водещ към водопада, и така той се бе озовал в подножието му, вместо на върха. И. слава богу! Ако доктор Суифт се бе погрижил пътят да бъде блокиран, това беше идеално за Джак и Харпър. В крайна сметка се бе оказало, че Марк беше точно там, където те имаха нужда да бъде.

Доктор Суифт беше изчезнал. Обявен беше за издирване и бе изпратен екип да го залови.

Харпър извърна глава и целуна пръстите му, отпуснати върху рамото й, после ги преплете със своите. Вдигна поглед към него.

— Докато падахме, аз чух мама. — Сведе очи, миглите й хвърлиха сенки върху страните й. — Тя беше с нас двамата, Джак. Мисля, че през цялото време.

Отново го погледна — със същите големи кафяви очи, които се бяха взирали в него на онази скала преди толкова много време — не, петнайсет години, — както и днес на ръба на онзи водопад, когато отново му бе поверила живота си. Гърдите му се издуха. Помисли си, че може да се пръснат.

Издиша дълбоко, замислен за бележките на майка й, които му бяха вдъхнали воля да живее, да продължи, когато се бе отказал от живота, когато самотата дотолкова го бе изчерпала, вземайки и вземайки, и вземайки, че вече не му бе останало какво да даде. Майката на Харпър отново го беше изпълнила — с гласа си, с надеждата, лъхаща от мислите й, с въпросите, изпълнили главата и сърцето му, и с думи, които да му напомнят, че е човек.

— Да — рече той. — Тя беше с нас.

— И баща ми също — добави Харпър. — Аз вярвам в това. Ценя всичко това. То не е било напразно и ни доведе дотук. Джак, мислиш ли, че и ти можеш някак си да го повярваш?

Той извърна поглед за секунда. Знаеше какво го пита. Питаше го дали можеше да забрави за болката и гнева, и горчивината заради това, което му бяха сторили. Дали можеше да повярва, че някакви по-висши сили са се задействали и че тези сили са го направлявали и обичали. Припомни си как бе почувствал, че нейната майка е с него — беше чул шепотите й, — когато бе открил умиращия Дрискол в хижата му. Забрави, беше отекнало в главата му, и той го забрави, поне в онзи момент, когато подаде на Дрискол телефона му, за който той молеше. Сега вече знаеше, че Дрискол се е обадил за помощ, довеждайки помощник-шерифа, който след това беше отвел Джак в офиса на шерифа при Харпър. Ако вместо това беше последвал желанието си за отмъщение, пренебрегвайки онези шепоти, ако беше оставил Дрискол да изгние и си бе тръгнал, за да се върне към самотния си живот… Но сега не искаше да мисли за това. Издиша бавно.

— Мисля — отвърна той.

И наистина го вярваше.

Беше видял какво бе причинила горчивината на дядо му. Отмъщението. Нямаше да стане като него.

Забрави.

Макар че сега също изпитваше гняв. Може би не заради себе си, а заради останалите оцелели, които бяха живели по същия начин като него, а навярно и още по-зле. Убивайки, мръзнейки, гладувайки, докато самотата изсушава душите им.

Какво щеше да стане с тези хора, когато ги откриеха? Хора без самоличност и без нищо. Захвърлени, какъвто беше той.

Вратата се отвори и Лори Галахър нахлу в стаята, изглеждайки… хмм, още не знаеше думата за това как изглеждаше Лори в този момент. Разтревожена, но нещо повече. Харпър се изправи, той също. Лори изхлипа и първо изтича при Харпър, прегърна я, сетне я пусна, прокара ръце през косата й, докосна превръзките й, докато цъкаше с език и се взираше в лицето й, сякаш за да се убеди, че наистина е жива. После протегна ръце към Джак, отново изцъка и здраво го прегърна, накрая отстъпи назад, оглеждайки и двамата.

— Направо обезумях, когато научих. О, мили боже, ами седнете. Сигурно сте ранени.

Обезумях. Това беше думата. Разтревожена, но по начин, който кара косата ти да стърчи във всички посоки, очите ти да са големи и кръгли, а ръцете да се размахват във въздуха.

Харпър седна, заедно с нея и Джак, а Лори притегли един стол и те й разказаха какво се бе случило на ръба на водопада. Докато ги слушаше, сълзи се стичаха по страните й, които тя попиваше с хартиена кърпичка, клатейки глава.

— Слава на Бога, че той е бил там. Знаех си, просто знаех, че нещо не е наред. — Сграбчи ръката на Джак и я стисна. — Толкова съм благодарна, че си добре. — Отново поклати глава. — О, боже, забравих за дядо ти. Как е той, Джак?

— Той е в кома — отвърна Джак.

Не помнеше останалите думи, които лекарят му каза, защото съпругата на дядо му бе влязла в стаята и Джак бе побързал да излезе.

Лори отново стисна ръката му, очите й бяха омекнали.

— Ако имаш нужда от нещо, двамата с Марк сме насреща. — Внезапно вдигна глава и пусна ръката му. — О, пресконференцията — рече тя и посочи към телевизора, напомняйки за предаването, което чакаха да започне.

Харпър натисна онова нещо с бутоните, което увеличи звука на телевизора. Джак постоянно забравяше думите, защото се бяха натрупали толкова много нови думи в ума му и за него някои бяха по-важни от останалите.

Марк пристъпи към микрофоните с много сериозно лице.

— Днес Департаментът по правосъдието в Монтана узна за съществуването на незнаен брой незаконни и изключително обезпокоителни програми. Тези програми са действали в страната, използвайки деца, изключени от системата за приемните грижи под фалшиви предлози, и/или бебета, купени от майките им, които са участвали в социални програми, отнасящи се най-вече до зависими от наркотици и алкохол. В момента работим по идентифицирането на тези деца. Тези незаконни програми са работели от много години. — Той погледна право към камерата. — Ако имате някаква информация, свързана с това престъпление, или сте човек, който е бил в правителствена програма и са ви били предложени пари, за да дадете детето си или да изиграете някаква роля за пари, моля ви да се свържете с нас. — Замълча и тълпата наоколо притихна. — Ако сте едно от тези деца, моля ви незабавно да се свържете с властите. С вас са се отнесли зле и ние искаме да ни помогнете да тикнем зад решетките тези, които са ви малтретирате. — Показа снимката на доктор Суифт. — Този мъж е основният заподозрян и е търсен за убийство, наред с още много други престъпления. Ако го видите или знаете местонахождението му, моля, обадете се на номерата, изписани на екрана. Не го приближавайте. Той е въоръжен и опасен.

И гневен, помисли си Джак. Дори нещо повече от гневен. Бесен. Да. Обзалагаше се, че доктор Суифт беше бесен. Също като Дрискол, когато е открил, че майка му се е намесила в неговите изследвания. Също като дядо му, побеснял достатъчно, за да убие. Но той не беше казал и дума за това.

Тълпата започна да крещи и Марк посочи една жена отпред.

— Агент Галахър, с каква цел са били вземани децата? Каква точно е тази програма?

— Те са били поставяни в сурови условия, за да се изследват уменията им за оцеляване. Може би са ги обучавали. Всеки лагер, поради липса на по-подходяща дума, може да е бил различен. Но най-вероятно тези лагери се намират в затънтени места, далече от цивилизацията. После са били продавани на онези, които са искали да използват талантите им.

— Агент Галахър! — извика един мъж от задните редици. — Как установихте всичко това? Какво ви наведе на тази следа?

— В момента не мога да обсъждам това. — Той погледна вдясно и кимна на един човек в униформа, преди да се обърне отново към шумната тълпа. — Това са всички въпроси, на които мога да отговоря в момента. Ще ви дадем допълнителни сведения, когато получим повече информация.

Марк слезе от подиума и после картината се смени и върху екрана се показаха двама души, седнали зад бюро.

— Брей, Марсия, каква история само! Нежелани деца са били обучавани в нелегални лагери, за да бъдат… какво? Елитни войници?

Жената, на име Марсия, поклати глава.

— Не знам, Гари. От това просто ми призлява.

Гари кимна.

— Въпреки че трябва да признаеш, че идеята, ако се реализира правилно, ще донесе огромни ползи за обществото.

Ченето на Марсия увисна.

— Сигурно се шегуваш. За да подобрим обществото, трябва да използваме „Игрите на глада“? Това ли е? Може би накрая ще можем да гледаме клипове с малтретирането на тези деца направо на мобилните си телефони. Звучи изключително интересно. Един модерен Колизеум.

За миг Гари изглеждаше заинтригуван от идеята, но после се засмя и вдигна ръце.

— Брей, брей! Аз просто изказвам на глас това, което другите си мислят. Виж, не твърдя, че моралните последици от тази идея не са прекалено крайни, за да се приложат на практика, казвам само, че трябва да познаваш врага си, за да се бориш с него. Или, в този случай, дори да го откриеш.

— Съдейки по твоите коментари, аз съм обезпокоена, че повече хора ще пожелаят да бъдат като тях, вместо да се борят с тях.

После двамата души, Марсия и Гари, които сигурно бяха много важни, за да искат хората да чуят мненията им, заговориха за упадъка на обществото и други неща, на които Джак не обърна внимание, защото беше прекалено зает да души косата на Харпър. Тя още миришеше на неговата Харпър, но също и на реката. Опита се да я притегли по-близо към себе си и тя наполовина се озова в скута му. Погледна го, а той свенливо й се усмихна. Тя тихо се засмя и го погали по брадичката.

Лори изключи телевизора.

— Е, навярно ни стига толкова. А вас двамата кога ще ви изпишат от тук?

— Надяваме се още в следващата минута — отвърна Харпър.

— Сигурна съм, че сте уморени и искате да поспите. Но ако сте гладни, мога да приготвя вечеря… О, предполагам, че искате да останете насаме.

Седнала между Лори и Джак, Харпър стисна ръката му.

— Вечеря с теб и Марк ще бъде добре — рече Джак и наистина го мислеше.

Лори се усмихна, сякаш току-що бе уловила най-голямата риба в реката. Не, не, сякаш… сякаш беше щастлива, че те искаха да бъдат с нея.

— Чудесно.

Вратата рязко се отвори и някой връхлетя в стаята.

— Райли! — възкликна Харпър и прегърна приятелката си.

— О, мили боже, не повярвах, когато го чух! Добре ли си?

Тя отстъпи назад и я огледа по същия начин като Лори.

Двама мъже влязоха в стаята и Харпър им се усмихна.

— Здрасти, Джеф. Здравейте, господин Адамс.

— Харпър.

Двамата я прегърнаха, преди да се извърнат към Джак и Лори. Харпър им каза имената и обясни на Джак и Лори, че това са Райли и Джеф и господин Адамс, макар че той за пръв път чуваше за тях. Представяне, припомни си той думата, която бе научил от дядо си. Добри маниери.

Всички си стиснаха ръцете. Джак видя как Райли изгледа Харпър и устните й беззвучно промълвиха: „О, мили боже!“, преди да отклони поглед към Джак. Той не бе сигурен какво означава това, но не мислеше, че това са добри маниери.

— Ще се радвам всички да ми гостувате за вечеря, ако сте свободни — обади се Лори, а Райли стисна ръката на Харпър между дланите си.

— С удоволствие.

После всички заговориха едновременно, както правеха птиците рано сутрин, щастливи, че са оцелели до новото утро, и шумно чуруликаха, за да ги чуе цялата гора. Или като… ами това беше достатъчно добро засега. Не можеше винаги да умува върху всяка мисъл в главата си. Цивилизованите мисли някой ден щяха да му идват естествено… вероятно.

Харпър срещна очите на Джак и те омекнаха. Тя се усмихна и мозъкът му се изпразни от всякакви мисли, както ставаше всеки път, когато тя го погледнеше така. Обичам те, безмълвно изрекоха устните й. Той й отвърна по същия начин. Обичаше я. Боготвореше я. Ценеше я. И така щеше да бъде винаги. И това беше всичко.

Това беше всичко.