Оцеляване

Глава 3

Агент Марк Галахър стоеше неподвижен, обхождаше с поглед стаята и запомняше обстановката, изчаквайки нещо необичайно да привлече вниманието му. Нищо не го стори, с изключение на голямото тъмно петно върху килима. Ала той го очакваше. Жената, която бе умряла тук, не е била застигната от спокойна смърт.

Не, тук е имало страх и страдание и накрая смърт, макар и безмълвна, тъй като стрелата бе пронизала гърлото, лишавайки жертвата от въздух и несъмнено, секвайки надигналия се писък. Той бе видял снимки от местопрестъплението. Жената беше облечена само с тениска и бяло памучно бельо — вероятно това, което е обличала за сън — и очите й бяха широко отворени от ужас. Съдейки по отметнатите завивки, се е намирала по средата между леглото и прозореца — явно в опит да избяга, ала не бе стигнала много далече.

Разбира се, не е имала голям шанс. Убийството с лък и стрела не изисква близко разстояние. В това беше смисълът на това оръжие, нали? Не е било нужно убиецът да се придвижва повече от прага, след като веднъж е влязъл в стаята, справяйки се с лекота с ненадеждната ключалка, докато жената е спяла.

Марк отвори чекмеджето на скрина. Нищо. Жертвата е имала сак, съдържащ малко дрехи, върху мивката се виждаше паста за зъби, но изглежда, не е била подготвена за продължително пътуване. Или просто не е притежавала много вещи.

Върху нощното шкафче имаше купчина книги и Марк взе най-горната. „Пазителят“ от Лоуис Лаури. Остави я настрани и прегледа следващите две: „Невъзможно бягство“ от серията „Лабиринтът“ и „Похитителят на мълнии“. Марк сбърчи вежди. Не знаеше нищо за жертвата, но заглавията изглеждаха странен избор за зряла жена. Според съдебния патолог е била в средата или в края на трийсетте си години, а книгите бяха подходящи за юноши.

Марк зърна нещо върху гръбчето на „Пазителят“ и след по-внимателен оглед установи, че на мястото е бил залепен жълт стикер, наскоро махнат. Все още имаше остатъци от лепилото. Етикет с цената? Макар че книгите не изглеждаха нови. Може би са били купени от антикварна книжарница. Прегледа другите книги и отново откри видими следи от лепило, както и малки парченца от жълт стикер върху гръбчетата им. Хм. Вероятно бяха купени от едно и също място. Някъде в града, където може би си спомняха тази жена? Той отгърна книгите една по една и установи, че на всяка една първата страница беше откъсната. Странно. Би могло да са книги, които жената е притежавала от години, стари любими романи, които е взела със себе си, за да препрочете. При все това… изглеждаха не на място и това го глождеше. Направи няколко бързи снимки на купчината книги върху нощното шкафче.

— Сър? Агент Галахър?

Жената, която стоеше на прага и нервно усукваше в ръце кърпа за чинии, беше дребна и слаба, в края на шейсетте, предположи Марк, с подстригана на черта руса коса, която стигаше до брадичката. Беше препасала престилка, а върху полата й се мъдреше яркочервено петно. Насред кървава сцена на местопрестъпление гледката определено беше доста смущаваща.

— Госпожа Уилкокс? — усмихна се той.

Жената, за която знаеше, че е собственица на единствената къща за гости в Ларкспър, която предлагаше стаи за нощувка със закуска и имаше ресторант, кимна, озърна се неспокойно, сетне отстъпи назад. Той я последва в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Случилото се тук е ужасно.

Тя енергично кимна и преглътна, докато ръцете й продължаваха да усукват кърпата.

— О, почти не мога да мигна от мисли за това. Точно под моя покрив! — Намръщи се. — Разбра ли се нещо за горката жена?

— Все още не, госпожо. Чудех се дали вие можете да ми кажете нещо, което ви е направило впечатление?

Събеседничката му извърна поглед и сбърчи замислено вежди.

— Най-вече фактът, че изобщо е отседнала тук. През зимата нямаме много гости. Разполагаме само с три стаи. Ресторантът е основният ни бизнес през всички сезони, но най-вече през студените. Понякога тук отсяда някой, който е минавал през града, но се е наложило да пренощува, или такъв, който е дошъл да навести роднините си и иска да разполага със самостоятелна стая, ала това рядко се случва. Затова бях доста изненадана, когато миналата сряда звънчето на рецепцията иззвъня и тя каза, че иска да наеме стая за една седмица.

Агентът го отбеляза в бележника, който държеше в джоба на якето. Седмица.

— Значи, не е споменавала, че е дошла на гости на някого?

— Не, но аз я попитах какво я води в Хелена Спрингс. За кратко лицето й доби отнесено изражение, после тя ми отговори, че е тук, за да се опита да поправи сгрешеното. Е, не разбрах какво точно иска да каже с това, но тя побърза да смени темата и попита в кои часове е отворен ресторантът.

Тук, за да поправи сгрешеното. Марк надраска и това в бележника и за секунда потупа с химикалката по листа, преди да попита:

— Тя в брой ли плати?

— Да. Разбира се, поисках личната й карта, както е редно, но тя ми каза, че наскоро портфейлът й бил откраднат, затова нямала. Е, отсъствието на лични документи ме застави да се поколебая дали да й дам стая, но тя плащаше предварително, а и навън беше много студено. Нямаше да бъде никак християнско от моя страна, ако я отпратех в този мраз, при това след като в града няма къде другаде да отседне.

— Естествено. Разбирам. — Марк дари госпожа Уилкокс с мила усмивка и тя също му се усмихна, а раменете й малко се отпуснаха, сякаш се бе притеснявала, че той няма да одобри нарушението на правилата. — Случайно да сте видели дали някой не я е докарал до тук?

На паркинга нямаше автомобил, което означаваше, че жената или е дошла пеша, или някой я е докарал.

Госпожа Уилкокс поклати глава.

— Дори не съм я чула да влиза. Гледах сериал, когато чух звънчето на рецепцията да иззвънява. Направо се стреснах.

— Какво можете да ми разкажете за онази нощ?

Госпожа Уилкокс бе престанала да върти кърпата в ръце, но при споменаването на онази нощ отново започна. Марк се зачуди дали платът няма да се скъса.

— Чух крясъци — прошепна съдържателката и стрелна поглед към коридора над рамото на Марк, сякаш някой можеше внезапно да изникне и да я чуе да казва нещо, което не би трябвало. — Не можах да различа всичко, но го чух да крещи: „Как можа? Как можа? Ти съсипа всичко!“.

— И гласът определено е бил мъжки?

— О, да. Няма съмнение в това. Замислих се дали да се кача тук. На гостите не им е позволено да водят други хора в стаите си, ако не плащат за двама, нали разбирате? А имаше и скандал… това беше обезпокоително. Но тогава виковете спряха и аз реших да поговоря с нея на сутринта. — Тя се намръщи и поклати глава. — Постъпих зле, нали?

— Не, госпожо. Разбираемо е. Не сте могли да знаете дали това не е просто караница между мъж и жена.

— Подобно нещо никога не се е случвало в Хелена Спрингс. — Ръцете й оставиха кърпата на мира и тя се наклони напред. — Имало е злополуки, когато са загивали хора. Разбира се, първо ми идва на ума семейство Уорд. — Госпожа Уилкокс стисна устни и поклати глава. — Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Ами… — рече тя и изпъна рамене, все едно се бе уловила да говори неща, за които не са я питали.

Но Марк бе свикнал с това. Беше нещо, което хората правеха — искаха да запълнят тишината, така че той не ги прекъсваше и ги оставяше да говорят. Защото много често подобно бърборене съдържаше полезна информация. Трийсетгодишният му опит в тази професия го бе научил да чака, да слуша и да складира информацията, за всеки случай.

Подаде визитната си картичка на госпожа Уилкокс.

— Ако се сетите за нещо, каквото и да е, никоя подробност не е маловажна, ми се обадете.

Тя взе визитката, пъхна я в джоба на престилката и кимна.

— Непременно ще го направя. — Понечи да се извърне. — По-добре да се връщам при моите пайове. Пека сладкиши, когато съм нервна. Това помага… — Махна с ръка наоколо. — Както и да е, агент Галахър, ще ви се обадя, ако се сетя за нещо.

Той кимна.

— Благодаря ви, госпожо.

Тя го възнагради с нервна усмивка, обърна се и заслиза по стълбите към кухнята, откъдето се носеше сладкото и апетитно ухание на черешов пай.

Някога Лори обичаше да прави черешов пай — тестените корички бяха преплетени като кошничка, а малките празнини помежду им преливаха от червен и лепкав плодов сок, пенещ се, докато паят беше още горещ. Ароматът го изпълни с копнеж, накара празнините в душата му да пулсират болезнено при напомнянето за това, което бяха имали. Той се отърси от спомена и се съсредоточи върху записките в бележника си, насочвайки мислите си към двамата души, които бяха убити и заслужаваха справедливо възмездие.

Трябваше да отиде до мястото на второто престъпление. Искаше да го огледа колкото е възможно по-скоро, след като бе посетил първото — да види дали изглеждат подобни по начин, който може би няма да забележи, след като мине известно време. Не можеше да чака до утре сутринта. Беше обещал на Лори, че ще се прибере за вечеря, но тя щеше да разбере, че се налага да даде всичко от себе си за новата работа. Не че и без това нямаше да го стори. Не беше в характера му да върши нещата наполовина и никога не го бе правил. Макар че в едно далечно кътче на съзнанието му не спираше да се върти въпросът дали правеше всичко, което бе по силите му за този брак. Побърза да изтласка мислите за момента. Беше нужно време. Надяваше се. Господи, колко се надяваше!

Имаше чувството, че от много дълго време се надява. Може би прекалено дълго.

Докато вървеше към пикапа, снегът отново заваля, леденият въздух изгаряше кожата му. Небето беше сиво и надвиснало толкова ниско, сякаш всеки миг щеше да се стовари и да смаже всички под себе си. Това го накара да се почувства потиснат и сякаш затворен в клетка. Исусе, как тези хора оцеляваха с месеци тук? Предполагаше, че много скоро щеше да узнае, но вече му липсваше безбрежното синьо небе на Калифорния.

Шерифът му бе казал, че има едно местно момиче, което много добре познавало терена. Добре, защото щеше да има нужда от нея. Познанията му за дивата пустош бяха доста ограничени. А и да броди сам наоколо в снега му се струваше изключително неприятно и най-вече безсмислено.

След като се плъзна на седалката в сува, завъртя ключа в стартера и отоплението се включи. Марк провери името, което бе надраскал в бележника. Харпър Уорд. Така си и мислех. Беше същото момиче, което госпожа Уилкокс бе споменала. Онова бедно момиче Харпър да изгуби родителите си по този начин. Шерифът му бе казал, че баща й бил предишният шериф на Хелена Спрингс, и в очите му се бе мярнало виновно изражение. Но Марк не разполагаше с достатъчно информация, за да го разбере. Запита се какво означава и предположи, че ако иска, би могъл много лесно да открие. В един малък град винаги имаше един или двайсетина души, желаещи да говорят за съседите си. Но по-добре да се съсредоточи върху това, което беше важно в този случай, и да разгадае това престъпление — престъпления, — преди още някой в този малък град да бъде наранен.

Или убит.