Оцеляване

Глава 35

Старицата надникна през пролуката на вратата и се втренчи в Марк с подозрително присвити очи.

— Добър ден, госпожо. Алмина Кавазович?

— Да.

— Агент Марк Галахър. Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— За какво? — пожела да узнае тя със силен акцент, без да открехва вратата нито на сантиметър повече.

— За мъжа, който е живял в съседния апартамент. Айзак Дрискол?

Очите й едва доловимо се разшириха. Едва. Марк го забеляза и разбра, че предчувствието му се бе оказало вярно, когато получи списъка с наемателите в сградата с апартаменти, която сестрата на Дрискол бе споменала, и откри сред тях името Кавазович.

— Дрискол? Какво за него?

— Госпожо, разговорът ще е по-лесен, ако ми позволите да вляза за няколко минути. Аз имам…

Веригата се отмести с леко издрънчаване и вратата се отвори, преди Марк да довърши изречението. Жената отстъпи назад, за да го пропусне — възрастна госпожа с домашна рокля на цветя, косата й бе скрита под тъмна кърпа, увита около главата.

— Знаех си, че този ден ще дойде — рече тя.

В гласа й вече не се долавяше никакво подозрение, само примирение. Обърна се и той затвори вратата, като я последва във всекидневната, където тя вече се бе отпуснала в люлеещ се стол, разположен срещу малък диван, тапициран с цветна дамаска. Мебелите бяха овехтели, но стаята беше подредена и чиста, всички повърхности бяха застлани с дантелени покривчици. Марк седна и зачака домакинята да заговори.

— Какво е направил той? — попита тя.

— Той е мъртъв, госпожо.

Старицата срещна погледа му, но не изглеждаше шокирана.

— Да — изрече безстрастно, — сигурно така е по-добре.

— Ще ми разкажете ли за Дрискол? Как се запознахте с него?

Тя въздъхна, уморен звук, който изхърка в гърлото й.

— Той ми беше съсед, както казахте. Не го познавах много добре, знаех само, че работи за правителството. Пристигнах тук от Босна през деветдесетте по време на войната. Семейството ми също се опита да дойде, но те… — Гласът й заглъхна и Марк я зачака да продължи. — Те не можаха.

Марк не я попита защо, а и можеше да си представи пречките, на които семейството й се бе натъкнало при опита си да емигрира. Бюрокрация… други спънки… липса на средства. Чудеше се как тя бе успяла, но това някак си не беше съществено.

— Отивам при доктор Дрискол и го питам дали може да помогне, след като работи за правителството. Отначало той казва „не“. Не може да помогне. По-късно идва при мен и казва „да“. Може да ми помогне, ако свърша една работа за него, да следвам правилата му и да не казвам на никого.

— Каква беше тази работа, госпожо? — попита Марк и сърцето му се сви, защото вече предугаждаше какво ще му каже.

— Да се грижа за едно бебе. Да го гледам, докато доктор Дрискол е готов да го тренира.

Да го тренира? Марк очакваше тя да му разкаже за отглеждането на бебето, но не и за… трениране. Припомни си собствените си блуждаещи въпроси за интереса на Дрискол към спартанците. Смръщи вежди.

— За какъв вид трениране става дума?

— Той не каза. Само ми заръча да не глезя момчето, защото ще му направя лоша услуга. Каза ми да храня момчето и да се грижа за него, но нищо повече. Никакво глезене — повтори тя. — Това е много важно, заяви той. Това е най-добрият начин за отглеждане на деца.

— И в замяна на това той е щял да помогне да доведете семейството си тук?

Възрастната жена енергично закима.

— Да, и ще ми уреди виза, за да мога да работя. Аз плета дантела и я продавам на малки магазини. Сега по интернет, но вече не мога много да работя, тъй като ръцете вече не ме слушат, както някога.

Марк сведе поглед към изкривените й, обезформени ръце, стиснати толкова силно в скута й, че кокалчетата им бяха побелели.

— Аз… разбирам. И плащаше ли ви, за да се грижите за момчето?

— Само разноските.

— И помогна ли на семейството ви да дойде тук?

Тя поклати глава и отмести поглед от него.

— В крайна сметка не можа. По-късно открих, че са били убити във войната.

— Съжалявам.

Тя не каза нищо, но раменете й се сковаха.

— Но аз получих документи. Сега съм гражданка на Съединените щати.

Марк остана мълчалив около минута, сетне попита:

— Значи, сте гледали момчето, докато е навършило колко години?

— Седем, почти осем.

— И тогава Дрискол го отвел, за да започне това трениране?

— Да — отвърна тя със задавен глас и макар че не бе проляла нито една сълза, докато говореше за семейството си, сега очите й заблестяха, когато заговори за момчето.

— Знаете ли дали Дрискол е работил с някой друг?

Старицата поклати глава.

— Не. Нямаше никой друг. Само той.

— Имате ли някаква представа какво включва това така наречено трениране?

— Не, не знам. Доктор Дрискол дойде тук една нощ, когато момчето спеше. Аз се опитах да го спра. Аз… не исках да му позволя да го отведе. Казах му, че ще го отгледам. Но Дрискол ме избута. Заплаши, че ще ми отнеме визата. Аз ще умра от глад без работа. Без семейство. — Главата й клюмна. — Той даде на момчето лекарство, за да не протестира, и после го взе.

Изражението й беше толкова съкрушено, че въпреки това, което бе направила, Марк неволно изпита състрадание към възрастната жена пред него. Без родина. Без семейство. Оставена да живее с ужасния избор, който бе направила от отчаяние. Оставена, без да знае какво бе станало с момчето, което очевидно беше обикнала, въпреки че я бяха инструктирали да не го прави.

— Знаете ли какво е станало с момчето? — попита тя, отбягвайки погледа на Марк, тялото й бе напрегнато и неподвижно, сякаш бе затаила дъх, докато очакваше отговора.

— Той е жив. Имал е много тежък и суров живот, както вероятно сте предполагали. Но той умее да оцелява. Сега е много силен млад мъж.

Тя кимна, сълзата се търкулна от окото й и се стече надолу по набръчканата й буза.

— Да. Силен. Затова го нарекох Джак. Означава „силен“ на моя език. — Замълча за миг, очевидно за да се съвземе. — Той е много умно момче. — Лицето й засия от гордост, когато го каза. — Дрискол се премести от тук, каза, че строи хубава къща, където скоро ще заведе Джак, за да го отглежда. Каза още: никакво училище, то пречи на тренирането. Но аз уча момчето на буквите и цифрите на английски, за да може да чете и да смята. Казвам му да не говори като мен, а като по телевизията. Той е много умен и бързо се учи. Казвам му, че думите са много важни. Опитвам се да го науча с книгите на това как да завързва възли и да строи неща. Това, което мисля, че ще му е от полза. И го карам всеки ден с часове да стои навън, да се катери по дървета, да строи къщи и да стане още по-силен. Аз се опитвам… опитвам се да му дам това, което мога.

Това, което тя е трябвало да направи, е да се обади на полицията и да съобщи за Дрискол. Но… Исусе, винаги имаше прекалено много сиви нюанси в случаите, върху които работеше, толкова много истории, безброй ситуации, при които повечето хора дори не могат да си представят, че ще оцелеят.

— Доколкото знам, това, което сте направили, му е помогнало.

Старата жена кимна.

— Добре. — Замълча за миг, преди да попита: — Значи, той е убил Дрискол? Моят Джак?

— Той казва, че не е виновен за престъплението, и няма доказателство, което да сочи обратното. Засега убийството на Дрискол остава неразрешено.

Тя изглеждаше донякъде изненадана от отговора му, сякаш предполагаше, че Джак го е убил. По дяволите, след като бе открил какво бе сторил онзи мъж, Марк беше изненадан, че Джак не го е убил. Ако това се потвърдеше. И макар че нямаше никакво доказателство против него, той имаше дяволски добър мотив. Дрискол не само беше наблюдавал страданията на Джак, но и го бе измамил, че се води война. Врагове. Той бе вкоренил страха в него, когато е бил още дете, и е трябвало постоянно да живее с него. Наистина беше истинско чудо, че Джак не бе полудял напълно.

— Той… помни ли ме?

— Да, помни ви.

Тя кимна и в очите й отново заблестяха сълзи.

— Кажете му, че бака съжалява. Толкова много, толкова много.

— Да, госпожо. Разбира се, че ще му кажа.

След като се сбогува и напусна апартамента на жената, която Джак някога беше наричал бака, Марк слезе по стълбите и бавно се отправи към колата си. Едно от парченцата от загадката, представляваща живота на Джак, се бе плъзнало на мястото си.

Агентът завъртя ключа в стартера и остана така за момент, взирайки се в сградата, където бе отраснал Джак и без да подозира, е бил подготвян за „тренировъчна“ програма, плод на болен или зъл мозък. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Каква е била целта на Дрискол? Защо бе причинил подобно нещо на едно невинно момче? Погледна към пространството зад сградата. Обширен участък, гъсто засаден с дървета… мястото, където Джак за пръв път си бе играл на това, което е щяло да се превърне в единственото му съществуване.

Джак беше общото свързващо звено в цялата тази история. Как? Защо? Кой друг е знаел какво е замислил Дрискол, с изключение на жената, намерена мъртва в града? Майката на Джак. Наистина ли е имало камери по дърветата? И ако е така, кой ги бе свалил? Дрискол? Кой е бил мъжът на скалата? Или всъщност е бил Дрискол, а детската памет на Джак му бе изневерила?

Марк обмисли всичко, което знаеше, и това, което току-що бе научил, а после умът му се насочи към Харпър Уорд и убийството на родителите й. Дрискол е бил недоволен от социалната система за приемните грижи, доктор Суифт му го бе казал. Харпър Уорд бе отраснала в тази система. Дали това означаваше нещо? Дали двата случая бяха съвсем отделни и нямаха никаква връзка помежду си? Би могло, но Марк имаше чувството, че бяха преплетени по някакъв зловещ начин, който той все още не можеше да разгадае.

Побиха го тръпки, когато даде на заден от паркинга пред жилищния комплекс, където се намираше апартаментът на възрастната жена, която току-що бе посетил, когато забеляза, че тя се взира в него през прозореца. Когато за пръв път бе започнал да разследва убийствата, агент Галахър смяташе, че това са престъпления от омраза. Щеше да открие виновника и после щеше да се захване със следващия случай. Но сега, с всяка изминала седмица, когато се разкриваха все повече парченца от загадката, той ставаше все по-обезпокоен. Джак е бил отведен и малтретиран и навярно едва не е умрял, докато се е опитвал да оцелее. Една жена е била манипулирана да повярва, че като поеме грижите за едно бебе, ще се събере отново със семейството си. Разбити семейства. Страдащи родители. Но как бе свързано всичко това? Кое беше първо? Кой беше отговорен? Щеше ли някой да плати за тези жестоки престъпления?

И коя беше голямата картина, която той все още не виждаше?