Оцеляване

Глава 45

Той все още се опитваше да осмисли случващото се. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че тя беше… тъмнокосото момче на скалата. Мисълта го напушваше на смях. Изпълваше го с радост. При все това по някакъв странен начин, който не можеше да обясни — не защото не му достигаха думи, той бе насъбрал толкова много през последните няколко седмици, — всичко имаше смисъл. Той беше озадачен, но не и изненадан. Той я бе познал не само заради шепотите, които прииждаха в него — във всеки човек, ако умееше да ги слуша, — но и защото тя е била там в най-съдбовната нощ в живота му. Тя го беше спасила. Ако не беше този джобен нож, той никога нямаше да оцелее. А той бе спасил нея. С онова решение в последната секунда… той бе спасил любовта на живота си.

И двамата бяха оживели благодарение един на друг, бяха оцелели сами през всичките тези години, за да се срещнат отново в подходящия момент.

Спряха пред офиса на шерифа и за миг двамата останаха взрени в сградата. Харпър се бе обадила на агент Галахър, когато наближиха магистралата, и той щеше да се срещне с Джак там. Харпър се протегна и стисна ръката му.

— ли си, че не искаш да вляза с теб? Или да те чакам тук отвън?

Той се наведе и бързо я целуна.

— Не. Мога да се справя и сам. — Трябва да се справя сам. Трябва да бъда мъж. — Но нямам търпение да се видим в апартамента ти. Като свършим, ще помоля агент Галахър да ме закара при теб.

— Ще те чакам — усмихна се тя и му кимна.

Трите най-прекрасни думи, които бе чувал от жената, която обичаше. Ще те чакам. Имаше някой, който да го чака. И никога нямаше да я остави да го чака дълго. Той се ухили, отново я целуна и слезе от пикапа.

Офисът на шерифа му изглеждаше различен, но от последния път, когато бе тук, той гледаше на света с различни очи.

— Тук съм, за да се срещна с агент Галахър — каза Джак на жената на рецепцията.

Тя ококори очи и изпусна химикалката, скачайки от стола.

— О, да. Лукас, нали? — Смръщи чело. — Не, Джак! Чух агент Галахър… е, във всеки случай вече сме се срещали преди, или по-скоро аз съм те виждала.

Жената се засмя, смехът й прозвуча пискливо като на червеногушо коприварче. Но той вече трябваше да престане да сравнява всичко с дивата природа, трябваше да разшири своя… нещо си. Имаше дума за това, но точно сега не можеше да мисли за нея. Обаче това означаваше, че най-накрая беше научил имената на нещата, които досега не бе знаел, и трябваше да започне да ги използва. Усмихна се, горд с познанията, които вече бе придобил.

— Направо оттук — упъти го жената, поглеждайки през рамо, като се изчерви поради непонятна за него причина.

Някои неща все още оставаха загадка за него. Джак я последва и влезе в стая с маса в средата, зад която седеше агент Галахър с бележник пред себе си.

При влизането на Джак той стана и му стисна ръката.

— Радвам се, че Харпър те е намерила.

Джак сведе поглед, засрамен, задето бе избягал. Чувстваше се смутен от това, че този мъж знаеше толкова много за него, лични неща, които не вярваше, че някога ще сподели с друго човешко същество.

— Знам, че трябва да запишете показанията ми, но двамата с Харпър открихме нещо ново.

— Какво е то?

Джак издиша дълбоко.

— Харпър е била едно от децата на скалата през онази нощ. Мислех я за момче заради косата й. И… може би защото всички останали бяхме момчета. Но е била тя.

Агентът бавно се отпусна на стола.

— Как го разбра?

Джак му разказа за джобния нож, за това как бе избутал Харпър върху корниза, за нейния спомен как той й казва да живее.

Агент Галахър остана мълчалив за няколко минути, леко поклащайки глава.

— Леле. Добре… — Отново се умълча. — Значи, Дрискол по някакъв начин е причинил катастрофата с колата на родителите на Харпър или… може би ги е избутал от пътя, след което Харпър се е озовала заедно с теб на онази скала. И тя е трябвало да участва в изследването му.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака на Джак.

— Не знам.

Агент Галахър кимна, за миг погледът му се зарея встрани.

— Добре. Ще погледна на нещата от друг ъгъл. — Стисна устни и отново впери очи в Джак. — Засега нека запиша показанията ти, а после ще помоля още един човек да се присъедини към нас.

Джак се намръщи, но агентът не изглеждаше разтревожен, а Джак му имаше доверие.

— Готов съм — кимна той.

Агент Галахър включи диктофона и започна да разпитва Джак. Младият мъж му разказа всичко, което знаеше, отговаряше честно и изчерпателно. Когато свършиха и агент Галахър натисна стопбутона на малкия диктофон, Джак имаше чувството, че огромен камък бе паднал от плещите му.

Пътят пред него вече беше чист. Заля го усещане… за победа. Вече нищо не помрачаваше живота му. Той се простираше открит и ясен пред него. А Харпър го очакваше, за да го започне заедно с него.

На вратата тихо се почука и агент Галахър стана, отвори я и пропусна някого. Джак се вгледа по-внимателно и се изправи. Ченето му увисна.

Беше червенокосата жена, която му бе казала за камерите. Тя пристъпи напред. Когато видя Джак, се изчерви и сведе очи.

Той пое ръката й и я стисна. Не вярваше на очите си, че тя беше тук, в реалния свят. А не част от онзи стар свят, в който се водеше война и навсякъде бе пълно с врагове. Не, тя също беше лъжа. Радваше се да го знае.

Болеше го да го знае.

— Здрасти, Джак — промърмори тя.

— Здрасти…

— Брил — рече тя. — Казах ти истината за това.

Жената отново се изчерви и сведе поглед.

— Брил е тук, за да даде показания — обясни агент Галахър. — Името й е необичайно и когато ми го каза, започнах да го търся в програмите, в които Дрискол е участвал на доброволни начала. Открих името на майка ти в една програма, когато е била на двайсет и една. — Той замълча. — Открих и две жени с името Брил в по-скорошни програми. Само едната беше червенокоса.

Брил го погледна и плахо му се усмихна.

Джак попиваше информацията за майка си. Ето как Дрискол я бе открил. Била е бременна с него. Изтласка мисълта и погледна Брил.

— Дрискол те е изпратил при мен — каза Джак, вече знаейки отговора.

Тя кимна.

— Да. Той ми каза, че синът му живее сред пущинаците. Смятал да те върне в цивилизацията, но бил загрижен, че първичните ти инстинкти били твърде силни, и се притеснявал да не нараниш някого, особено жена. Искаше да те постави в реална житейска ситуация, където ти ще можеш да се подчиниш на тях или да ги потиснеш. — Тя замълча. — Аз проституирах. — Лицето й поруменя. — Заради дрогата. Предполагам, че той е решил… че за мен няма да има значение какво ще ми направиш. Може би аз също съм го мислила. Приех парите. Приех работата.

— О — рече Джак, не знаейки какво изпитва.

Чувстваше се глупав и използван, но в същото време му беше тъжно за Брил.

— Но видях камерата край реката. — Тя издаде звук, подобен на смях, само че не беше. — Може би онзи тип бе забравил, че наркоманите инстинктивно проверяват дали не ги наблюдават. Навик. — Прокашля се. — Както и да е, аз се досещах, че нещо не е наред. Тогава те срещнах и… ами разбрах, че нещо никак не е наред. — Преглътна. — Искам да знаеш, че след като се запознах с теб, след като видях що за човек си, ами… — Тя поклати глава. — Не знам. Толкова усилено и толкова дълго се бях опитвала да се изчистя от дрогата. Заради мен, заради сина ми, но винаги се провалях. Но след онази случка… след теб се изчистих. Знам, че не е минало много време, но все още съм чиста. Ти ме вдъхнови. И сега се опитвам да си върна моето момче, да заживеем по-добре… — Една сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Толкова съжалявам за това, което направих, Джак. И ти благодаря за това, което направи за мен.

Той кимна и тя пристъпи напред, прегърна го за кратко, пусна го и се извърна. Агент Галахър я изведе от стаята и затвори вратата. Върна се при Джак. Отпусна ръка върху рамото му и го стисна.

— Предполагам, че вече си готов да се прибереш у дома.

Дом. Харпър. Да. Но… Той се намръщи и се замисли. Първо трябваше да поговори с дядо си.

— Да. Искам да си отида у дома. Но първо трябва да отида в Торнланд.

— Ще те оставя там и ще се върна да те взема след час. Аз също трябва да се отбия в офиса. Така става ли?

— Да. Благодаря.

— Тогава да вървим — усмихна се агент Галахър.

Джак изпрати с поглед колата на агент Галахър, докато потегляше по алеята, после се извърна към внушителното имение, което веднъж бе нарекъл замък. Сега знаеше, че това просто е една голяма къща, където живееха много нещастни хора. Пое дълбоко дъх, не очакваше с радост срещата с доведената си баба. Беше сигурен, че тя е вътре и остреше ноктите си, готова да избоде с тях очите му.

Вратата се отвори и Найджъл застана на прага, мазен, както винаги.

— Найджъл — произнесе устата му.

Мазен, си каза наум.

— Сър — отвърна Найджъл по начин, който накара Джак да се усъмни, че се кани да кихне. Усети как веждата му се повдига в очакване. Никаква кихавица не последва. — Добре дошли у дома, сър — каза икономът и отвори по-широко вратата.

— Благодаря. Трябва да поговоря с дядо ми.

— Господин Феърбанкс е горе. Да го извикам ли?

Джак кимна и пристъпи във фоайето.

— Да. Благодаря.

Не беше сигурен дали вече е добре дошъл в този дом, във всеки случай не и като член на семейството, затова се отправи към голямата стая близо до вратата, където за пръв път се бе срещнал с дядо си, мислено повтаряйки си това, което искаше да му каже. Благодаря, че ми даде името си, но вече не се нуждая от дом. Това беше. Прости думи.

Докато чакаше, имаше чувството, сякаш тишината на дома го притиска от всички страни. Отиде до бюрото, взе снимката на баща си и се вгледа в лицето на мъжа. Наистина приличаше на него, сега го виждаше. Запита се дали и когато е бил малко момче, е приличал на него. Единствените снимки, които имаше на себе си като малко дете, бяха намерените от него в дома на Дрискол. Онези, от които му призляваше.

Отвори чекмеджето на бюрото, извади една голяма дебела книга и я разтвори. Това беше книга със снимки — фотоалбум, — за която неговият дядо му бе казал при първата им среща.

Седна върху бюрото и запрелиства страниците, докато разглеждаше снимките на дядо си, на една жена с кестенява коса, която сигурно беше неговата истинска баба, и на малкото момче, което е бил неговият баща. Коледи. Празненства с балони и подаръци, езера и лодки, и неща, на които Джак не знаеше имената. И на всички имаше много усмивки. Всички се усмихваха.

Очите му се спряха върху една от снимките, той се сепна и я приближи към лицето си. Дядо му и баща му, вече тийнейджър, стояха заедно с някакъв трофей. Погледът на Джак се премести към фона, на който се виждаха няколко кръгли мишени. Той присви очи и се вгледа по-отблизо в трофея. Отпред имаше надпис: „Първа награда за стрелба с лък“, и името на баща му.

Джак преглътна. Баща му е бил добър — не, страхотен — с лъка и стрелата.

Само че баща му беше мъртъв. Не би могъл да убие Дрискол. Отново се взря в снимката, в изражението на гордост върху лицето на дядо му. Сякаш той се бе упражнявал да стреля с лък заедно със сина си. Сякаш бяха тренирали заедно.

Шепотите в него — интуицията му — избликнаха. Вече го знаеше, нали? Беше го помирисал, странния мирис, който бе помислил за дим от лагерен огън, всъщност е бил от цигарата на дядо му. Той е бил при Дрискол непосредствено преди него. Стъпките през снега към прозореца са били негови.

— Джак — каза дядо му от прага.

Младият мъж вдигна глава. Дядо му замълча и се намръщи, когато видя лицето на Джак.

— Стрелба с лък — рече Джак и потупа фотоалбума. — Дрискол. Бил си ти. Защо?

Дядо му погледна фотоалбума. Лицето му изгуби цвета си и той отмести поглед. Отвори уста, после я затвори, върху лицето му се изписа пораженско изражение, раменете му увиснаха.

— Той те взе — изрече, задъхвайки се, — а после те превърна в животно.

Думите на дядо му го нараниха. Не искаше да го боли, но го заболя.

— Аз не съм животно.

— Знам, синко. Вече го виждам. Но тогава… — Пристъпи в стаята и се облегна на стола, близо до който стоеше Джак. — Но тогава бях обзет единствено от съжаление. От срам и гняв. Аз те дадох, но той направи така, че никога да не мога да си те върна обратно. Никога да не мога да поправя нещата. Той провали последния ми шанс да бъда щастлив. И освен това го презирах. Той отне последното късче от сърцето ми, затова аз взех неговото.

Той бе изстрелял стрелата право в сърцето на Дрискол. Беше си отмъстил със същото оръжие, с което бащата на Джак е бил толкова добър? Той го е убил, изпълнен с любов и гордост към своя син.

Дядо му разтърка гърдите си, сякаш там го болеше, а лицето му се сгърчи.

— Мислех, че той те е превърнал в звяр. Само че… — Издаде смях, който прозвуча като че ли някой го душеше отвътре. — Аз съм звярът. Ние сме животните. — Вдигна ръка и широко я размаха. — Заобиколил съм се с тях, отхвърляйки моята собствена кръв. Ти заслужаваше… живот. По-добър, отколкото… Колко съжалявам. О, господи, колко съжалявам…

Отново се хвана за гърдите и шумно стенание се изтръгна от гърлото му. Лицето му пребледня и се изкриви в болезнена гримаса, когато политна напред.

— Повикай помощ… Джак.

Джак го хвана и се свлече на пода, държейки дядо си в прегръдките си. Възрастният мъж се взря в него с измъчено изражение. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в изтерзана усмивка; той се протегна и плъзна ръка по бузата на Джак, после я отпусна безсилно на пода.

— Ти си най-добрият от нас… — прошепна, гласът му заглъхна, а очите му се притвориха.

Джак внимателно остави дядо си на пода и хукна за помощ.