Оцеляване

Глава 46

Харпър се усмихна, когато вратата се отвори и засмяната Райли я придърпа вътре.

— Влизай веднага. — Направо натика приятелката си във всекидневната и я побутна към малкия диван. — Сядай тук — нареди и изхвърча от стаята.

Харпър свали якето си, сложи го в ъгъла на дивана редом с торбата със закъснелия коледен подарък за Райли. Приятелката й се върна с бутилка вино в едната ръка и две чаши в другата.

— Не е ли малко рано за питие? — засмя се Харпър.

— Хм, не. Не и когато не съм виждала приятелката си от седмици и всеки път, когато получа вест от нея, с есемес от два реда, имай предвид, животът й отново е експлодирал.

Експлодирал.

Не беше преувеличено. Харпър все още не можеше да дойде на себе си.

— Съжалявам, Рай. Права си. Толкова много неща се случиха, че аз още не мога да ги осъзная.

А и трябваше да признае, че умът и чувствата й бяха изцяло съсредоточени върху Джак и тя беше лудо влюбена в него.

Погледна извинително Райли.

— Освен това няма да мога да остана по-дълго. Джак е с агент Галахър и аз му обещах, че ще го чакам у дома, когато се прибере.

— Няма проблем. Ще се задоволя с това, което ми се дава.

Райли й смигна, наля и на двете по чаша вино и подаде едната на гостенката си. Харпър я взе, отпи малка глътка, сетне дълбоко въздъхна.

Райли също отпи от виното и впери поглед в приятелката си над ръба на чашата.

— Ти си влюбена.

Харпър се усмихна и остави чашата.

— Да. Абсурдно влюбена, Рай.

Ала въпреки последните сътресения, вътрешно бе изпълнена с покой — за пръв път от много време, което й се струваше цяла вечност.

Райли се усмихна, но имаше вид, като че ли всеки миг щеше да заплаче.

— Толкова съм щастлива — прошепна. — И искам незабавно да се запозная с него!

— Ще се запознаеш — ухили се Харпър. — Той ще дойде да живее при мен. — Вдигна ръка, когато Райли отвори уста, за да попита дали действително приятелката й смята, че идеята е добра. Харпър можеше ясно да прочете въпроса върху лицето й. — Знам, че е внезапно. Но… е правилно. Джак има нужда да реши какво ще прави с живота си и той го осъзнава. Но ще го направим заедно. Чувствам, че е правилно.

Райли я наблюдава около секунда, после се усмихна.

— Сигурно е така, защото никога не съм виждала такова умиротворение в очите ти.

Харпър се изкиска и отпи още една глътка от виното.

— Все още има неизяснени неща, що се отнася до това, което наистина се е случило с Джак — заговори тя. — Но тези въпроси накрая ще получат отговор или може би няма. Независимо от всичко, той е страхотен! Той е най-силният мъж, когото някога съм познавала!

Живей! Думата, която преди цяла вечност й бе казал в подножието на онази скала, звънеше в главата й, както и преди — дълбоко заровена в подсъзнанието й и от време на време си пробиваше път на повърхността, окуражаващ вик да не се отказва. И тя не го бе направила. Заради него.

След това разказа на приятелката си какво бе открил агент Галахър, какво двамата с Джак бяха открили, след като той бе изчезнал в гората, завърнал се отново в единственото място, което той продължаваше да чувства като свой дом, въпреки че тя се бе заклела, че ще промени това. Тя щеше да бъде неговият дом. От онзи ден занапред. А той щеше да бъде нейният.

Райли се изправи с увиснало чене.

— Да не би от полицията да смятат, че Дрискол е убил и родителите ти? За да те отвлече и да те включи в експеримента си?

Харпър се намръщи.

— Не знаят. И може би никога няма да узнаят. Но, да, това е най-правдоподобната хипотеза засега.

— Мили боже! — възкликна Райли. — Не мога да повярвам, че нещо толкова откачено е ставало точно тук, в Хелена Спрингс.

— Знам. Аз също още не мога да го осъзная.

И навярно така щеше да бъде още известно време. Но тя умееше да оцелява. И занапред щеше да е така. Нужно ли беше обезателно да узнае какво точно се беше случило с родителите й? Защо тя е била избрана? Всъщност, не. Това нямаше да ги върне. Нямаше да промени миналото. Аз оживях.

А що се отнасяше до нея, Джак беше най-великият оцелял. Нейният герой. Нейната любов. Нейният самец, нейната сродна душа до края на дните й.

— И така, какво се случва оттук насетне?

— Агент Галахър все още работи по случая, опитва се да открие кой е убил Дрискол. И се опитва да идентифицира труповете, открити в имота на Дрискол. — Разтърсиха я тръпки. Малко е оставало и тя да се превърне в останки в земята на Дрискол. Червено кръстче върху нарисуваната от него карта. Пое дълбоко дъх. — Но докато разследването продължава, смятам да започна курсовете по психология в Мисула. Искам да разбера какво кара хората да постъпват по този или онзи начин.

Искаше някой ден да работи като криминален психолог, да помага на агенти като Марк Галахър при разнищването на престъпленията. Всичко, което се бе случило, беше ужасно, трагично, изключително изненадващо и трудно за разбиране. Но възможността да наблюдава от началото до края как постепенно се разрешава даден случай, я бе вдъхновила да се посвети на тази работа. И знаеше, че агент Галахър ще я подкрепи и ще й помага в тази професия.

Междувременно двамата с Джак щяха да продължат с нейния туристически бизнес като планински водачи. Малко беше да се каже, че подобно занимание бе съвсем естествено за него. Та кой друг познаваше дивата природа по-добре от него?

Харпър и Райли си побъбриха още половин час, размениха си коледните подаръци, смяха се, припомняйки си забавни случки от миналото. Когато стана, за да си върви, Харпър никога не се бе чувствала толкова цялостна. Да бъде влюбена, беше прекрасно чудо, но да бъдат заобиколени от приятелска общност, щеше да обогати живота и на двама им.

Младата жена се усмихваше на себе си, докато слизаше по стъпалата пред дома на Райли, и зави към закрития паркинг, нетърпелива да се прибере у дома и да чака завръщането на Джак. Тъкмо вадеше ключа от чантата си, когато долови някакво движение зад гърба си, и се извърна, когато някой я сграбчи изотзад. Отвори уста, за да извика, но вдъхна с пълни гърди нещо сладникаво и застрашително като притисналата се към устата й ръка. Завладя я ужас. Опита се да повдигне ръка, да замахне във въздуха, да удари, но тялото й беше прекалено тежко. Светът се размаза и избледня. Изчезна.

Не можеше да вижда. Почти не можеше да чува. Главата й бучеше и изминаха няколко минути, преди да разбере, че звукът не идваше от собственото й съзнание, а по-скоро отвън, някъде отвъд мрака. Заслуша се, мислите й се проясниха, паметта й се завърна късче по късче. Вода. Това беше вода.

Тя излизаше от дома на Райли. Някой я доближи изотзад. Отвлече я. Сърцето й запрепуска, мъглата в главата й се разсея.

Каквото и да покриваше главата й, беше внезапно махнато и тя издаде кратко скимтене, когато ненадейната светлина я заслепи. Отвори очи, до ноздрите й достигна уханието на природа — дървета, земя и бълбукаща вода.

Била съм тук и преди.

Стоеше на скала, под нея течеше река, извиваше се стръмно надолу и се вливаше в това, което Харпър тутакси разпозна като Еймити Фолс.

— Красиво е тук, нали?

Тя толкова рязко се извъртя, че едва не се препъна в собствените си крака.

Едър, висок мъж със сивеещи кичури в почти черната си коса стоеше пред нея и спокойно й се усмихваше.

Редом с него се виждаше също толкова висок млад мъж със загоряла кожа, тъмни очи и безстрастно изражение.

— Любимото ми място в тази забравена от Бога пустош. — Възрастният мъж се усмихна. — Между другото, аз съм доктор Суифт.

Пристъпи към нея, но не прекалено близо.

Тя го зяпна смаяно, умът й трескаво се опитваше да разбере случващото се. Какво ставаше?

— Цялата тази история започна с церемония, макар и прекъсната церемония, и… ще свърши с такава. — Той отново се усмихна. — Или поне донякъде. Макар и не на точно същото място. Айзак избра първото. Но той не е тук и не може да избира нищо, нали?

— Айзак? — промърмори младата жена.

Айзак Дрискол е избрал първото място. Първата церемония? Първия път, когато беше стояла на скала като тази. Заедно с Джак. И с още две други непознати деца.

Замъглени картини изпълниха съзнанието й, неща, които винаги беше смятала за сънища или кошмари, или откъслечни спомени от отчаяните й усилия да си проправи път през пущинака… гласовете на туристите, които я бяха намерили, може би… страхът й, студът. Всичко това се бе смесило в една объркана вихрушка в детския й ум, причинявайки смут и прекалено много неизвестни, несвързани представи, които зрялата Харпър едва сега започваше да разбира.

Обаче този глас. Тя си спомняше този глас. Той кънтеше в нея, подтикваше мозъка й да свърже откъслечните спомени, да създаде обща картина.

— Ти — рече тя. — Ти си бил в онази нощ. — Поклати глава. Той я бе отвлякъл… Той бе застрелял родителите й… — Защо? — попита тя. — Защо мен? Защо моето семейство? Какво им причини?

Той изпусна продължителна, страдалческа въздишка, като че ли цялото изпитание бе ужасяващо мъчително. За пръв път, откакто Харпър бе отворила очи, в гърдите й се надигна гняв, примесен с вледеняващ страх. Този мъж. Точно пред нея. Той бе убил родителите й. Отнел ги беше от нея.

— Защото, Харпър, твоят баща, шерифът, търсеше някои изчезнали деца, нашите изчезнали деца, и приближаваше опасно близо към нас. Трябваше да го елиминираме.

Да го елиминират? Изрече го, сякаш беше нищо. Толкова лесно, колкото да се убие досадна муха.

— Какво се случи с тях? — задавено попита тя.

— О, не се тревожи, те дори не са разбрали какво става. Един от моите хора застреля родителите ти, докато пътуваха с колата, причинявайки катастрофата. Ние не очаквахме ти да си в колата, но ти беше там, в безсъзнание на задната седалка. Ти беше оцеляла. Упоихме те с хлороформ, за да продължиш да спиш, и решихме да те присъединим към останалите. Знаехме, че полицаите няма да те търсят. — Той махна с ръка наоколо. — Това са хиляди акри дива земя. Не би могло да се измисли по-добро място за укриване.

Те бяха бутнали колата в каньона, бяха я скрили, така че никога да не бъде открита. И нямаше да бъде, ако не беше Джак. Зави й се свят. Но как е попаднал джобният нож в мен? Дали умиращият й баща някак си не го бе пъхнал в джоба й? При мисълта болка прониза гърдите й, тъй като това бе единственото правдоподобно обяснение. Позата на скелета на баща й. Извърнат към задната седалка. Към нея. Умиращият й баща се беше опитал да я защити.

Доктор Суифт се извърна за миг и Харпър се зачуди дали да не връхлети отгоре му и да го повали, но той беше твърде далече, за да го изненада, два пъти по-едър от нея и тя не притежаваше оръжие. Без да се брои по-младият мъж, който, макар и да не бе представен, също присъстваше, вероятно като охрана на доктор Суифт. Доктор Суифт се обърна с гръб към нея.

— Противно на всички очаквания, в онази нощ ти успя да се измъкнеш от дивата гора. — За миг доби почти развеселено изражение. — За известно време ние те наблюдавахме отблизо, но ти нищо не си спомняше. За твой късмет. След това знаехме, че е прекалено рисковано отново да се опитаме да те отвлечем. По онова време — въздъхна той — беше останал само Джак. Нашият експеримент ужасно се обърка. — Мъжът се усмихна, зареял поглед отвъд нея, към водопада. — Но Джак… ах, Джак. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него. Дрискол бе започнал да го изпробва как ще реагира, когато отново го върнем в обществото. Той се справяше много добре. Духовно силен и впечатляващо… цивилизован. Ние бяхме толкова близо до възможността да го инструктираме, да го подложим на по-специализирано обучение. Боравене с оръжие, ръкопашен бой… щеше да е нужна само една година, може би по-малко, преди да го обявим за наддаване. Мога само да си представям офертите, които щяхме да получим за него. Срамота. Каква загуба. — Лицето му се изкриви от дълбока тъга, преди бавно и дълбоко да си поеме дъх. — Но не било писано да стане.

Главата й се завъртя при мисълта какво бяха причинили на Джак. Да го инструктират? Което означаваше да му съобщят, че целият му живот е бил една ужасна лъжа? Да го обявят за наддаване? Ужасът впи остри нокти в гърдите й. Жалко, че ние нямахме поне хиляда като него? Кои бяха тези ние? Той и Дрискол? Или имаше още? От мащабите на тази извратеност, за която слушаше, главата й се замая.

Той поклати глава.

— Не можеш да си представиш, Харпър, каква е значимостта на нашето дело. Идея си нямаш. Съжалявам, че се налага да те нараня. Но просто не можем на този етап да оставим работата недовършена. Прекалено много е заложено на карта. Трябваше да се погрижим за това, за теб, още преди години, но сега можем само да се поучим от грешките си, за да бъдем по-… ефективни в бъдеще.

Тя тръсна глава, неспособна да повярва на ушите си. Ужасена.

— Искаш да кажеш, че има и други?

— Искам да кажа, че сме организирали всичко. Имаме други като Джак, които вече са огромен успех. Моят телохранител, Дейри, е чудесен пример. Моят феномен. Само на деветнайсет години. — Погледна назад към младия мъж, застанал с безизразно изражение зад него. — Нали така, Дейри? — Очите на Дейри се отместиха към него и той кимна, без лицето му да трепне. — И — продължи доктор Суифт — има и още, които са многообещаващи. Аз не съм единственият, който подкрепя идеята, че нашата програма е много полезна. Съществуват мнозина дарители и клиенти, които разбират, че нежеланите деца на наркоманите и крадците само задълбочават упадъка на обществото. Това вече се случва. Виж само нашите градове. Политиката на правителството към тези хора не постига целите си. Тъкмо обратното, само влошава нещата. Ние се стремим да подобрим нещата. За съжаление, нашето първо изследване се провали почти изцяло. Но ние извлякохме поуки, приспособихме се и сега, сега се постигат такива удивителни резултати. Истории за оцеляване, на които човек не може да повярва, придобиване на най-различни и ценни умения от захвърлените.

Той се засмя, весел звук, който дори вятърът не пожела да подеме. Той отекна край тях, висок и смразяващ кръвта.

Харпър преглътна. Нашето първо изследване се провали почти изцяло. Нашето първо изследване. Тя. Джак. Другите две момчета. Те са били обектите на първото изследване. И то е пропаднало. Така че сега този мъж щеше да довърши работата. Две от момчетата вече бяха мъртви, сега беше нейният ред.

Ами Джак? Обля я друга вълна на ужас и тя изохка, но стонът й се удави в грохота на падащата вода.