Оцеляване

Глава 23

Харпър разбърка супата с една от пластмасовите лъжици, които бе хвърлила в торбата, в която бе донесла консервите за Лукас. Един бърз поглед към нещата на масата й подсказа, че той имаше от всичко по едно: тенджера, купа, лъжица и вилица. Кухненски пособия, които бе получил от Дрискол срещу какво? Какво му е струвала вилицата? Колко много неща е трябвало да даде, за да получи тенджерата? Защо ли на Харпър не й се вярваше, че всичко е било проява на доброта от страна на Дрискол?

Нещо не беше наред в цялата тази ситуация и тя се надяваше, че агент Галахър ще открие какво е, макар че той не беше задължен да го споделя с нея. Но тя би могла да бъде… потърси в ума си най-точното описание… приятел? Свръзка? Да, най-малкото свръзка. Тя можеше да бъде свръзка с този мъж, който имаше много ограничени възможности да получи необходимите му неща, след като живееше толкова навътре в дивата местност. Тогава защо думата… не я задоволяваше?

Докато разбъркваше супата, си припомни изражението му, когато облизваше фъстъченото масло от пръста си, и цялата потръпна, както в онзи момент. Тя беше привлечена от него не само заради външния му вид, но и заради начина, по който погледът му излъчваше интелигентност, когато беше любопитен за нещо, заради срамежливостта му, когато се притесняваше, че е казал нещо погрешно или е използвал неправилна дума, заради звука на гласа му и движенията на тялото му. Той я привличаше по дълбоко сексуален начин, както никой мъж досега не я бе привличал, и това я плашеше, но освен това я изпълваше с вълнение.

Може би правилата и социалните порядки, с които беше отрасла, тук бяха неприложими. Може би беше по-лесно да се уповаваш на първичните инстинкти в едно място, където няма супермаркети или електричество, нищо, което да те стопли, освен пламъците на огъня и друго тяло. В известно отношение той беше пещерен човек, но може би всички хора бяха такива, ако ги поставеха в подходяща среда и ги принудеха да живеят, разчитайки единствено на инстинктите и смелостта си.

Тя го стрелна крадешком с поглед. Знаеше, че той също е привлечен от нея. Беше забелязала как я наблюдава, усмивката му беше невинна, но в очите му гореше първична жар, докато изучаваше тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Харпър се беше научила да наблюдава мъжете за нежелан интерес, да бъде нащрек за приближаваща опасност, за червен сигнал, предупреждаващ, че трябва да бяга и да се крие.

При все това не искаше да бяга от него.

И това също би трябвало да я плаши. Но не беше така.

Супата завря и тя я изсипа в купата и чашата, постави ги върху масата и седна на един от трите дънера, които служеха за столове. Лукас ли ги бе направил? Не, как би могъл. Той, изглежда, не притежаваше никакви инструменти. Или притежаваше? Не искаше да го пита и да го накара да се чувства така, сякаш всичко в неговия свят беше странно и съмнително, ала имаше стотици дребни неща, които й се искаше да узнае. Как се бе справял без всички неща, които тя смяташе за даденост?

Наистина ли ловуваше само с нож и голи ръце?

Как бе изработил ботушите и кожуха, които носеше? Тези, които бяха толкова внимателно ушити с… какво?

Дали се чувстваше самотен?

Понякога изплашен?

Би трябвало. Все пак той беше човек.

Младата жена му се усмихна, докато загреба супа с лъжицата, наблюдавайки го, когато той направи същото. Лицето му се озари от искрено удоволствие и стомахът й се сви.

— Какво мислиш?

Лукас кимна, загреба още една лъжица от супата, поднесе я към устата си и шумно сръбна.

— Солено. Хубаво.

Харпър никога не бе виждала някой да се наслаждава на консервирана пилешка супа с фиде толкова много като Лукас. Това я накара да се усмихне, изпитвайки радост от неговото удоволствие. Но забеляза, че той избута всичките парченца пилешко месо към ъгъла на купата.

Двамата се храниха известно време мълчаливо, преди тя най-после да събере смелост да му зададе един от безбройните въпроси, които се въртяха в ума й.

— Лукас, може ли да те попитам нещо?

Той сръбна още една лъжица супа и срещна погледа й. В очите му се мярна предпазливост, макар че кимна.

— Защо взе онова списание от кабинета на шерифа? — Тя вдигна ръка и побърза да добави: — Това няма значение. Аз няма да кажа на никого. Имам предвид, че това не е нещо, от което някой се интересува, но съм… любопитна.

Той остави лъжицата и сякаш се замисли дали да отговори, или не. Или може би беше изненадан, че го бе видяла да взема списанието. Накрая сви рамене.

— Просто, за да погледна… снимките.

— Снимките? О, значи… ти… Можеш ли да четеш? — Харпър не се бе замислила за това, но… ако е бил изоставен като малък, може би никога не е бил научен да чете. Може би никога не е ходил на училище. — Не се срамувай — рече тя, когато той не й отговори веднага. — Можеш да се научиш. Ако искаш, аз мога да те науча.

Идеята й хареса. Наведена над книгата с Лукас, главите им близо една до друга…

Но той бе присвил очи и изглеждаше нащрек и Харпър тутакси съжали, че навярно бе съсипала непринудените им дружески отношения отпреди малко.

— Мога малко да чета.

Думите бяха произнесени със странна неохота, сякаш не желаеше да ги изрече.

Тя тръсна глава.

— О.

— Не познавам външния свят. Помислих, че списанието може да ми помогне да го разбера.

Харпър въздъхна.

— Това е разбираемо. — Наклони глава. — И какво научи от списанието?

Нейният домакин я изгледа донякъде озадачено и повдигна вежди, докато прокарваше ръка през гъстата си, неравно подрязана коса. Той сам се бе подстригал. Без огледало. Мисълта, ведно с момчешкото изражение върху мъжественото му лице, накара сърцето й да подскочи.

— Че навън има много храна. Почти на всяка страница има снимка на нещо, което се яде.

Младата жена се усмихна. Можеше да си представи какво си е помислил, когато толкова дълго е бил на диета от месо и риба и каквото е събирал от гората.

— Има ли нещо ново, което би искал да опиташ?

Той доби неуверено изражение.

— Не знам. Може би пиза. Хората, които я ядяха, изглеждаха щастливи.

Неправилният начин, по който произнесе думата с толкова сериозно изражение, я накара да се засмее.

— Тогава ще ти донеса пица. Ще я добавя към списъка ми за пазаруване.

Лукас я изгледа за момент, килнал глава по онзи негов въпросителен начин.

— Защо идваш тук, Харпър? Защото помагаш на полицията?

— Не, аз не работя за тях или нещо подобно. Аз имам свой бизнес, както вече ти казах. Развеждам в планината любители на природата. Просто помагам на агента да кръстосва из затънтените гори и да си отговори на въпросите, които могат да възникнат. Честно, Лукас, ти навярно по-добре от мен би могъл да помогнеш на агент Галахър да разбере кой е убил Айзак Дрискол.

Той погледна зад нея, през прозореца върху стената в другия край на стаята.

— Не ме интересува кой е убил Айзак Дрискол.

Срещна очите й и в неговите пламна нещо. Ненавист.

Харпър беше смаяна.

— Стори ми се, че каза, че почти не си го познавал.

— Така е, почти не го познавах.

Пламъкът в очите му замъждука, после угасна, оставяйки след себе си нещо като безнадеждност.

— Не разбирам.

Лукас я погледна.

— Той беше измамник и лъжец. Моят живот ще стане по-труден сега, когато вече го няма, но той няма да ми липсва.

О. Харпър се запита дали той бе намекнал нещо подобно на агент Галахър, или й го признаваше, защото бе започнал да й има доверие.

— Ако имаш някаква информация, която може да доведе до…

— Нямам — отсече той.

Беше очевидно, че е приключил с темата Дрискол.

— А ако се окаже, че няма да ти е позволено да останеш в имота му, къде ще живееш?

Той замълча за миг, но после сви рамене, въпреки че наистина не би могло да не е загрижен за възможността да остане бездомен.

— Ще оцелея.

Обаче какво означаваше това, когато ставаше дума за жилище? Оцеляването само по себе си звучеше като твърде примитивна цел. Той не би могъл просто да възнамерява да намери някоя… пещера или нещо подобно. Нали? Тя нямаше да го позволи.

Харпър се почувства нервна и изпълнена с безпокойство. Продължаваше да усеща добротата на този мъж и колкото повече време прекарваше с него, толкова повече се усилваше това чувство, ала не можеше да отрече, че в очите му бяха стаени тайни. И тя нямаше да позволи на някакво сексуално напрежение да й попречи да зададе въпросите, на които усещаше, че трябва да изисква отговори, ако наистина щеше да бъде… свръзка. Прехапа нервно вътрешната страна на бузата си за миг, докато го наблюдаваше как се взира в пространството, очевидно мислите му бяха някъде надалече.

— За всяко зло има два цяра — времето и мълчанието — промълви тя.

Погледът му се стрелна към нея, в очите му припламна разпознаване, а тялото му застина. Също толкова бързо лицето му доби безстрастно изражение. Ала тя го бе видяла. Не беше толкова бърз, че да го скрие от нея.

— Лукас, ти не четеш малко. Ти четеш толкова добре, колкото всички останали. — Защо я бе излъгал за това? Сега очите му я наблюдаваха предпазливо, като че ли очакваше тя да се нахвърли върху него. — Аз току-що цитирах Александър Дюма. Но мисля, че ти го знаеш. — Харпър замълча за няколко удара на сърцето. — У теб ли е раницата, Лукас? Тя беше на майка ми.

Той остана неподвижен още секунда-две, после издиша дълбоко, явно стигнал до някакво свое решение. Изправи се и отиде до предния ъгъл на хижата, коленичи и повдигна една дъска на пода. Харпър го наблюдаваше, объркана, когато той извади нещо. Тюркоазеният цвят я накара да притисне длани към устата си. Бях права. Беше запомнила правилно. Бързо стана от стола, после коленичи до него, взе раницата и я притисна към гърдите си.

— Благодаря ти — прошепна.

Още едно късче от моята майка.

Ала докато той се взираше в раницата, в очите му се четеше силна мъка от загубата… сякаш тя беше също толкова ценна за него, колкото и за нея.

— Била е на майка ти. Ти би трябвало да я вземеш — рече той, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Прости ми, задето не ти я дадох заедно с медальона.

Младата жена се взря в лицето му, мислейки си, че макар намерението й да беше да му даде, вместо това се получаваше все така, че тя бе тази, която винаги вземаше. Отвори бавно раницата, извади няколко отделни листа и купчина тетрадки със спирала. Очите й се наляха със сълзи, когато прелисти най-горната. Мигом позна почерка на майка си, макар че беше минало толкова дълго време, откакто го беше виждала.

Докато прелистваше страниците, забеляза, че те бяха измачкани, с разръфани и подгънати краища, сякаш многократно са били четени и препрочитани. Някои изречения бяха избелели, като че ли отгоре им често е преминавал пръст, за да ги подчертае или може би запомни. На много места имаше същите линии под думите на майка й, сякаш някой се бе опитал да възстанови написаното или да упражнява своето писане. В полетата имаше рисунки, изобразяващи дървета, листа, вълк или други горски животни, всички толкова свързани и преплитащи се, че трябваше много внимателно да се вгледаш, за да различиш отделните елементи. Докато изучаваше листовете, младата жена видя, че изреченията за упражнения от текста от изкривени по детски ставаха все по-изгладени, а надрасканите рисунки също ставаха по-добри, по-четливи и по-реалистични. Е, Лукас не беше Пикасо, но имаше красота в простотата на творенията му. Харпър много ясно разбираше какво виждаше: върху тези страници Лукас израстваше пред очите й. Гърдите й се стегнаха.

Към края на тетрадката имаше въпроси, написани с неговия почерк. Той отново и отново бе чел бележките, въпросите и заключенията на майка й за живота, любовта, приятелството, отмъщението, прошката и всички теми, които Харпър знаеше, че бяха засегнати в любимите романи на майка й.

Когато вдигна глава и срещна очите му, той се бе изчервил, явно силно засрамен.

— Съжалявам — разкаяно промълви, вперил поглед в мястото, където бе нарисувал вълк, виещ към луната.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред. Лукас, на мен ми харесват, всичките. — Наклони глава. — И книгата ли беше тук? — попита тя, надникна в празната раница и видя само няколко химикалки, които явно са били използвани, докато мастилото е засъхнало.

Той поклати глава.

— Нямаше книга. Само нейните бележки и химикалките.

Харпър отново вдигна очи към Лукас, който я наблюдаваше, коленичил, докато тя прелистваше страниците, които със сигурност са били някаква форма на връзка със света, когато се е чувствал много самотен. Точно това бяха книгите за нея — емоциите, които можеше да открие в историите на другите хора. Сърцето й се сви, наполовина от радост, наполовина от печал, когато осъзна, че гората бе хранила тялото му, но думите на майка й бяха хранили душата му.