Остров Тамбукту

II

След няколко минути ние вече се изкачвахме по трапа на американския боен кораб. Тук младият офицер ни разпита набързо как сме попаднали на острова, след това изчезна някъде и когато се върна, тържествено ни съобщи, че самият контраадмирал пожелал да говори с нас. Той ни поведе към помещенията на кораба, а Зинга остана на палубата под любопитните погледи на моряците.

Контраадмиралът чакаше в салона на кораба. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, с гладко избръснато лице, спретнат и чист като момиче. Офицерът сигурно беше му докладвал вече за члена на Камарата на общините, защото, щом влязохме, контраадмиралът подаде ръка на Смит, а на нас само кимна с глава. След това той седна на мекото канапе, кръстоса дългите си крака и посочи на плантатора мястото до себе си, а нас с капитана ни покани да седнем на съседното канапе.

Отначало той разговаряше само със Смит. Плантаторът още веднъж повтори за себе си всичко, което бе казал вече на младия офицер. След това каза по няколко думи и за нас със Стерн. Контраадмиралът го изслуша мълчаливо, загледан в цигарата си.

- А с каква войска разполагат туземците? - неочаквано попита той.

- Не зная - отвърна Смит.

- А оръжие имат ли?

- Имат десет пушки - каза Смит, като ме погледна някак особено.

- Само десет пушки? А какъв е техният военачалник?

Смит се намръщи:

- Упорит човек. Той създаде доста неприятности на японците. И то само с десет пушки и със своите стрели и копия - просто да се чуди човек!.. Впрочем стрелите им са отровни, това трябва да се има предвид...

- Все пак вие не ми казахте, колко стрелци имат? - попита го контраадмиралът.

Смит наведе глава. Той се чувствуваше неудобно.

- Не зная - отвърна той. - Това само мистър Антон може да ви каже. Аз малко познавам племето и не можах да науча езика му. Същото нещо мога да кажа и за моя капитан. Нали, Стерн? Вие се интересувахте само от лов на фазани. А мистър Антон познава добре туземците. Той е ходил и в други села на острова и може да ви каже всичко, което ви интересува. При това той е приятел на главатаря и има голямо влияние над него.

Едва сега контраадмиралът ме погледна - за пръв път - и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

- Вашата страна е във война с нашата страна. Вашето правителство прояви нечувана дързост, като обяви война на Съединените щати и на Англия! Какво ще кажете на това?

- Какво мога да кажа? - свих рамене аз. - Истината не може да се отрече. Нашата страна е окупирана от Германия. Кобургът я продаде на Хитлер, а Хитлер си постави правителство, каквото му трябваше. Но нашият народ е против натрапниците и се бори срещу тях. Аз също бях замесен в тази борба и трябваше да спасявам живота си с бягство...

Контраадмиралът кимна с глава и Притвори очи. Изглежда, че беше доволен от моя отговор. Като помисли малко, той каза:

- В такъв случай, ако нямате нищо против, аз ще ви смятам за съюзник на нашата страна.

Думата "съюзник" ме накара да потрепна. Откровено казах на контраадмирала, че и японският капитан най-напред ме наричаше "съюзник", а после ме изпрати в кухнята на "почетна" работа - да беля картофи.

- Защо? - попита ме той.

- Защото не изпълних задълженията си на съюзник. Капитанът искаше да накарам главатаря на племето да сложи оръжието, а аз го посъветвах да продължи съпротивата.

- Защо? - някак особено ме погледна контраадмиралът.

- Защото смятах, че победата на японците означава робство за племето. Освен това капитанът ми каза, че неговата цел била да превърне острова във военна база и оттук да напада американските кораби, които пренасят оръжие за Съветския съюз. Това още повече ме задължаваше да преча на японците.

- Правилно! - одобрително кимна с глава контраадмиралът. - А как бихте постъпили, ако ви изпратя при главатаря?

- Зависи от това, какви намерения имате по отношение на племето...

- Ние сме потомци на Линколн и Гладстон - тържествено заяви контраадмиралът. - На моите кораби се развява знамето на свободата и демокрацията. Вие трябва да обясните това на племето и на неговия главатар. Преди да дойда тук, аз изминах стотици мили по следите на две германски подводници; Те бяха четири и се укриваха в залива на Ангра Пекен: Две унищожих там, а двете се изскубнаха под носа на английските оръдия на Хуановите острови (Хуанови острови - английски острови, разположени близо до залива Ангра Пекен, в Югозападна Африка). Сър - обърна се той към плантатора, - право да ви кажа, никак не съм доволен от коменданта на английската крепост.

- За коя крепост става дума? - не разбра Смит.

- Нали ви казах за крепостта на Хуановите острови. Те се намират точно срещу входа на залива Ангра Пекен. Германските подводници избягаха край самата крепост, но вашият комендант не изстреля нито един снаряд срещу тях.

- Как е възможно! - искрено се учуди Смит.

Контраадмиралът продължи:

- Аз изпратих по своя адютант протест до коменданта. И знаете ли какво му отговорил той? Казал, че имал нареждане да не тревожи германската база в Ангра Пекен.

- Нареждане? От кого?

- От вашето правителство - отвърна контраадмиралът. Смит се надигна от креслото и отново седна. Той се чувствуваше неудобно.

- Аз мислех, че нашите кораби отдавна са завзели Ангра Пекен - промълви тихо той. - Мислех, че германската колония в Африка отдавна не е вече германска.

- Тя си е германска - потвърди контраадмиралът - и най-чудното е, че германските подводници влизат и излизат от залива с мълчаливото съгласие на английския комендант.

- Но това е предателство, сър! - възкликна Смит. - Вие трябва да уведомите нашето правителство...

- Правителството на Англия знае всичко - каза контраадмиралът. - Аз уведомих нашето министерство и то направи постъпки лично пред Чърчил, но и след това положението не се промени. Комендантът и досега не е сменен, а неговите оръдия продължават да мълчат. Ангра Пекен си остава германска база, макар че всеки момент може да бъде английска, и то без особени жертви и усилия.

Аз си спомних историята на Ангра Пекен. Преди повече от шестдесет години германският търговец Линдерец закупил от туземците земите край залива на Ангра Пекен за двеста пушки и две хиляди марки. Тия земи послужили като опорна точка на германската колониална политика. Само след няколко години Германия владеела вече всички земи далеч на север от Ангра Пекен и цялото крайбрежие чак до река Оран. Една част от местното население било покорено, друга част - унищожено. На неговите кости германската империя създала своята колония - Германска Югозападна Африка. Чак тогава англичаните разбрали какви богатства са проспали. Те побързали да завземат пустинните острови срещу Ангра Пекен и издигнали там крепост. И ето сега германските подводници свободно влизали и излизали от залива на Ангра Пекен под дулата на английските оръдия, без да срещат съпротива. Това наистина беше чудно.

- Това, което става в Ангра Пекен (Тайната на Ангра Пекен беше разкрита едва в края на войната. Целта на германските подводници била да пречат на американските транспортни кораби да пренасят оръжие за Персийския залив. Една част от това оръжие отивало в Съветския съюз, но по-голямата част оставала в Персия. Англичаните смятали, че Съединените щати заплашват техните интереси в Персия, и решили да им попречат, като дадат "свобода на действие" на германските подводници с условие, че те няма да нападат английски кораби, а само американски. Това тайно споразумение между дипломатите на Чърчил и на Хитлер било насочено не толкова против интересите на Съединените американски щати, колкото против Съветския съюз. Впрочем това не е единственият случай, когато Англия обръщаше погледи към Хитлер. Чърчил няколко пъти беше се опитвал през време на войната да сключи сепаративен мир с Германия, но тия опити излязоха безплодни, защото по това време Червената армия стремително напредваше към Германия и объркваше плановете на Чърчил), е мистерия - каза контраадмиралът. - Но един ден тя ще бъде разкрита и историята ще осъди виновните. Впрочем стига по тоя въпрос... - И като се обърна към мен, той продължи: - Все пак вие не ми отговорихте, съгласни ли сте да преговаряте с главатаря на племето от мое име?

- Да, сър.

- Благодаря. Ще можете ли да отидете при него веднага?

- Да, сър.

- Благодаря. Кажете му, че племето спокойно може да се завърне в своите жилища. Аз гарантирам живота и имота на туземците. Нали ме разбирате?

- Много добре, сър.

- Кажете му още, че искам да говоря лично с него и го каня на кораба като гост.

- Той едва ли ще дойде.

- Защо?

- Ще се страхува.

- Ще се страхува? След като му дам дума, че ще бъде мой гост?

- Да.

- Толкова ли са недоверчиви тия диваци?

- Напротив, те бяха много доверчиви, но след като японците ги нападнаха...

- Разбирам - прекъсна ме контраадмиралът. - Но вие обяснете на главатаря, че японците са и наши врагове. Кажете му, че аз ги победих и сега те са мои пленници. Кажете му още, че аз освободих острова от японските нашественици и всички туземци са под покровителството на американското знаме, на което е написано "Свобода и демокрация". Нали ме разбирате?

- Разбирам ви, сър, но главатарят няма да ви разбере. Той не би могъл да направи разлика между японския фашизъм и американската демокрация.

- Нима е толкова прост?

- Не че е прост... Напротив, той е природно умен човек. Но тук няма политическо общество и думи като фашизъм, демокрация са непонятни на племето. В техния език няма такива думи. В преценката си за хората те боравят само с две понятия: добър човек и лош човек.

- Прекрасно! - възкликна контраадмиралът. - Кажете на главатаря, че аз съм добър човек, негов приятел и покровител. Той ще разбере това, нали?

- Да, той ще разбере това, но дали ще повярва?

- Защо не? - попита контраадмиралът с малко стреснат глас.

- Защото племето твърде много пострада от японците...

- Пак тия японци! - намръщи се контраадмиралът. Нали ви казах, обяснете на главатаря, че ние сме врагове на японците и ще ги бием навсякъде, където ги намерим. Ние ще защищаваме племето от всички и всякакви врагове. Ще бъдем негови покровители - нали разбирате...

- Разбирам, сър. Но ако главатарят каже, че няма нужда от покровители?

- Той не може да каже това! - повиши тон контраадмиралът. - Аз намерих острова окупиран от японците и го освободих. Приканвам всички жители да се завърнат по домовете си и да се заемат с мирен труд. И ако японците отново се опитат да нападнат острова, ще имат работа с мен. Обяснете на главатаря, че за неговото племе е хиляди пъти по-добре да стане съюзник на Съединените американски щати, отколкото роб на японците. Кажете му, че моето правителство ще сключи с него договор за защита и помощ. Вярвам, че той ще остане много доволен от това предложение. И тъй, да не губим време. Кога бихте могли да се срещнете с него?

- Още днес.

- Нима той е толкова близо?

- Да, той не е много далеч оттук. Контраадмиралът притвори клепките си, помълча малко и каза:

- Добре... Не забравяйте да го поканите на кораба. Аз искам да говоря с него лично.

- Разбрано, сър - учтиво казах аз, като станах... - Ще предам на главатаря всичко, което ми казахте. Но... позволете да ви помоля нещо. Разрешете да отведа дъщеря му...

- Чия дъщеря? - стреснато попита контраадмиралът.

- Дъщерята на главатаря. Тя беше пленница на японците и дойде с нас на вашия кораб. Сега чака горе на палубата...

- Как може! - извика контраадмиралът и като се обърна към адютанта, който стоеше прав до вратата, строго попита: - Защо не сте ми казали това, Чарли? Дъщерята на главатаря! Веднага я доведете!

Адютантът изхвръкна от салона и след малко се върна заедно със Зинга. Тя влезе страхливо, като се оглеждаше на всички страни. В очите й се четеше уплаха и недоумение. Още в моторницата аз успях да й обясня, че жълтите дяволи са победени от пакегите. Тя разбра също и това, че корабът, на който отивахме, е на победителите, и когато се изкачвахме на палубата, тя ме попита дали пакегите са по-добри от жълтите дяволи, или и те ще я затворят като тях в някоя тъмна дупка. Аз я успокоих. Казах й, че пакегите сигурно ще я освободят и тя ще си отиде при своите. Сега тя стоеше пред контраадмирала и неловко пристъпяше от крак на крак.

Контраадмиралът стана и като се приближи до нея, каза с лек поклон:

- Поздравявам ви със свободата, мис... Моля да се чувствувате на моя кораб като у дома си. Преведете й това, сър - обърна се той към мен.

Аз казах на Зинга:

- Този мъж е калиман биля - голям човек, тана на пакегите. Той казва, че неговата голяма лодка е твоя и всичко в нея е твое.

- Искам да си отида у дома - тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:

- О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.

- Защо се затруднявате, сър? - казах аз. - Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.

Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие...