Остров Тамбукту

II

Младежът, който беше убил кучето, донесе едно голямо дървено блюдо, пълно с печено месо и ямс. Туземците печаха месо по особен начин: увиваха късовете в листа от пъпешово дърво и ги заравяха в жарава. Месото се изпичаше добре, без да се замърси с пепел, и омекваше от пъпешовите листа.

- От какво животно е това месо? - попитах аз.

- Пакеги видя, че убих кучето пред очите му - отвърна младежът малко обиден.

Месото имаше вкуса на всяко друго месо. Ако не знаех, че е кучешко, и ако ми кажеха, че е от младо биче, щях да повярвам. Лахо и Габон ядяха с голяма охота. Аз предпочитах ямса, но ядох и от месото. Кучешко месо - голяма работа! Нали не е човешко...

Докато се хранехме, младежът седеше мълчаливо на нара, обърнат с гръб към нас. След това прибра празното блюдо и си отиде. Лахо сви дебела цигара, запали я от огъня, смукна няколко пъти и даде на Габон. И той смукна няколко пъти и ми подаде цигарата. Аз отказах да пуша.

- Ще идеш ли да търсиш белия човек? - попита ме Лахо.

- Още утре - отговорих аз. Лахо стана от нара, каза "тауо ала" и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.

В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните "студове" тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго...

Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика: - Сабо, каа ну!

На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.

- Харесва ли ти? - попита ме Лахо. - Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.

- Моя сахе? - извиках аз изненадан. Погледнах девойката - тя се засмя и се скри в колибата.

- Искаш ли? - попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:

- Не искам.

Той ме заведе при друга колиба и извика:

- Арена, каа ну!

На вратата се показа друга девойка - Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.

- Харесва ли ти? - повтори въпроса си главатарят. Аз просто не знаех какво да отговоря. Около нас беше се събрала цяла тълпа мъже, жени, деца. Всички се усмихваха. А няколко жени почнаха да хвалят и Сабо, и Арена. Туземците наричаха сабо палмата ротанг, с назъбени и остри като трион листа, а арена на езика на племето значеше гръмотевица. Според жените и Сабо, и Арена били много работливи - ще сеят ур и уму - таро и ямс, - ще берат ая и пая - плодове от хлебно дърво и пъпеши, - ще ми готвят храната в гърнета и ще ми я поднасят в онам - голямо дървено блюдо. Ще ми плетат сури - рогозки от палмови листа, макар че това е мъжка работа... А аз ще стана син на племето и ще ходя на лов за диви свини - какво искам повече?

- Не ходи да търсиш белия човек - настояваше Лахо. - Остани при нас. Ще те оженим за най-хубавата мома. Ще ти направим голяма либата, хубава либата, като либата орованда. Ще ти дадем пет онама, пет сури, пет саронги. Какво искаш още? Не ходи да търсиш белия човек!

- На вум! На вум! - Не ходи! Не ходи! - обадиха се много гласове.

Всички настояваха да остана при тях. Но аз бях непреклонен. Тогава Лахо ми каза:

- Ако идеш при биляр занго, ти ще станеш наш враг.

- Наш враг, наш враг! - отново се чуха много гласове.

- Тогава племето занго ще стане по-силно от нас - призна Лахо. - Биляр занго ще ни победи и ще изгори нашите колиби, а ние ще избягаме в планината и ще ядем диви плодове...

Сега всичко ми стана ясно. Тия хора вярваха, че притежавам някаква свръхестествена сила. Аз съм човек от луната, това не е шега! Ако отида при вражеското племе, то ще стане по-силно от тях и ще ги победи. Ако остана при тях, те ще бъдат по-силни. Аз дори почнах да подозирам, че те мислят да ме използуват в борбата си срещу племето занго...

Дадох им тържествено обещание, че няма да отида при племето занго. Ако намеря белия човек, ще го доведа при тях, а ако не го намеря, ще се върна сам. Но Лахо, види се, не ми повярва и отново каза:

- На вум, остани при нас. Ще ти дадем и Сабо, и Арена.

- И двете ли? - засмях се аз.

- И двете. - Лахо кимна утвърдително с глава. - И аз имам две жени, ето ги - и той ми показа две от жените, които бяха близо до нас. Едната беше доста стара вече, а другата съвсем млада, с малко детенце на ръце.

- Андо не иска жена - твърдо отговорих аз. - Андо ще иде да търси белия човек. Анге бу!

Когато някой туземец каже "анге бу" - аз казах, - това значи, че нищо не може да го разубеди, че той на всяка цена ще изпълни това, което е намислил, и всеки по-нататъшен разговор е безполезен. Всички млъкнаха. Лахо промълви огорчен:

- Добре, иди. Ние ще те изпратим.