Остров Тамбукту

IV

Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.

- Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?

- Той ви покани да го посетите, сър - отвърнах аз. - Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола...

- Аз не съм дипломат, а войник - отвърна контраадмиралът. - Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари - всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.

Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.

- Главатарят има добри намерения - казах аз. - Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.

- Да, това наистина е така - съгласи се контраадмиралът. - Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?

- Не съвсем - предпазливо възразих аз. - Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото...

- Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? - попита контраадмиралът.

- Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.

- Разбирам - кимна с глава контраадмиралът. - И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?

- Абсолютно всичко, сър.

- И какво каза той?

- Той каза: "Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова". Аз ви предавам точно думите му, сър.

- Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере...

- Да, той не може да разбере това - потвърдих аз. - Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.

- Мислите ли?

- Надявам се... Особено ако освободите дъщеря му...

- Утре той ще получи дъщеря си - каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. - Моят адютант ще направи каквото трябва.

И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.

Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:

- О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе...

Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!

- Няма защо да се страхуваш - успокоих я аз. - Сега ще те заведем при тана Боамбо.

- Истина ли? - светнаха очите й.

- Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.

- О, колко се радвам, Андо!

- Къде спа? - попитах я аз.

- Аз не спах, Андо... Не можах да спя цяла нощ...

- Защо?

- Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща... Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.

Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел...

- Като си отидеш при вашите, ще се наспиш - казах й аз.

О, да, тя ще се наспи!.. Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи... Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи...

- Заповядайте в лодката! - учтиво ни покани адютантът.

- Няма ли да чакаме контраадмирала? - попитах го аз.

- О, не! Той няма да дойде.

- Защо?

- Не ми беше удобно да го попитам - усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.

- Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.

- Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?

- Вие имате чувство за хумор, признавам.

- Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?

Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като "весел град" - град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от "златната треска".

Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо - той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.

- Това ли е главатарят? - попита ме младият адютант. - Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?

- Не, той е добър и мирен човек - отвърнах аз. - При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.

Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.

Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.

- Кажете му, че той прави добро впечатление - обърна се към мене адютантът.

Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.

- Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.

- Нана, много добре - каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.

- Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.

- Нана - отново кимна с глава Боамбо.

- Доволен ли е главатарят? - попита адютантът. Боамбо каза:

- Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.

- Какво каза той? - попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.

- Каза, че е доволен...

За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.

- Дъщеря му може да мине в неговата лодка - рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.

Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.

Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше - това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.

- Попитайте го - рече адютантът, - съгласен ли е да стане наш съюзник?

Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.

- Моята мисия свърши - рече адютантът. - Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.

Какво да му кажа? Ние бяхме си казали всичко още вчера. Тогава Зинга беше пленница на белия главатар - това Боамбо много добре го знаеше и макар да рискуваше никога да не види дъщеря си, пак не се поколеба да заяви, че американците трябва да се махнат от острова. Сега, когато Зинга беше в неговата лодка, той нямаше никакви причини да променя решението си. Това беше съвсем ясно.

- Андо ще дойде ли с нас, или ще се върне при пакегите? - попита ме Боамбо, когато двамата му гребци бяха хванали вече веслата и се готвеха да насочат лодката към брега.

- Ще се върна при пакегите - отвърнах аз.

- Ела с нас, Андо! - тихо каза Зинга. В гласа й трептеше и молба, и страх.

- Ще дойда по-късно - обещах аз.

- Андо ще замине с пакегите - каза Боамбо. - Той ще се върне в своята страна.

Казах му, че тия пакеги не са от моята страна и не зная дали биха се съгласили да ме вземат на своите големи лодки.

- А ти се върни в селото, тана Боамбо - посъветвах го аз. - Нека всички се върнат. Направете си нови колиби. Аз ще помоля главатаря на пакегите да ви помогне. Вярвам, че той ще се съгласи.

- Ще помисля - беше отговорът. - Великият съвет ще реши.

Простих се с Боамбо и Зинга, адютантът им отдаде чест и моторницата пое обратния път.

Слънцето току-що беше изгряло, а над смълчаната водна шир вече трептеше силна жега. Между корабите и брега сновяха лодки, тежко натоварени с муниции. Ясно беше, че американците се укрепяваха на брега. Те бързаха да завършат укрепленията, започнати от японците, но сега на строежа не се виждаше нито един туземец - през време на краткия, но ожесточен артилерийски двубой между американските кораби и японските подводници японците нямаха време да се занимават с туземците и последните бяха избягали в джунглата при своите. Сега японците продължаваха да строят укрепления, но не за себе си, а за американците. И аз се питах: как контраадмиралът ще убеди туземците, че тия укрепления се издигат за тяхно добро? Наистина контраадмиралът иска да играе ролята на освободител. Той освободи Зинга от плен, освободи племето от японците и щедро предлага на Боамбо договор за защита и помощ. Но това нищо не значеше. Та нали с такива договори през миналия век Англия, Франция и Белгия заграбиха половината от африканския континент, а Америка заграби много острови в Тихия океан. Най-напред завоевателите сключваха договори "за защита и помощ" с главатарите на отделните племена, след това сееха вражда и раздори помежду тия племена и най-после ги покоряваха под формата на защита. Така че този начин на поробване не бе изобретение на американския контраадмирал. Той е бил практикуван още през времето на Колумб и Магелан от Карлос I Испански и от Мануел Португалски, когато те изпращаха бойните си кораби чак в Америка и Индия. Хитлер постъпи по същия начин, но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че той беше по-скромен: претендираше само за Европа и за част от Африка, а цяла Азия предоставяше на Япония. И ето шепа самураи - най-много хиляда души - решиха да покорят половината човечество и тласнаха осемдесетмилионния японски народ в жестока, безчовечна, безсмислена война. След като прегазиха корейската и китайската земя с тяхното шестстотинмилионно население, те насочиха корабите си към островите на Тихия и Индийския океан. Градове и села се превърнаха в черни пепелища, милиони хора загинаха и продължаваха да загиват. Смърт и разорение цареше на земята. Най-после дойде ред и на остров Тамбукту. Две японски подводници превърнаха в пепелища няколко села на туземците. След тях дойдоха американците. Какво искаха те? В името на какво воюваха? Контраадмиралът каза, че на неговото знаме били написани само две думи: свобода и демокрация. Хубави думи! И аз се питах: свобода, но за кого? Демокрация, но каква? Контраадмиралът доста горделиво заяви, че освободил острова от японците, а след това каза, че туземците могат да се завърнат в селата си и да заживеят мирно, както преди нашествието на японците, но веднага постави условие: Боамбо да сключи с него договор за защита и помощ. Той искаше да бъде покровител на туземците, а те искаха само едно: час по-скоро да се избавят от своя покровител.

Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че моето посредничество между контраадмирала и Боамбо няма да донесе нищо добро на туземците. И все пак аз исках да се постигне разбирателство между тях. Знаех много добре, че думите "демокрация" и "свобода", тъй гръмко произнасяни от контраадмирала, както и портретите на Линколн, Гладстон и Рузвелт, окачени по стените на неговия салон, бяха празни приказки с подходящ декор. И все пак смятах, че прогонването на японците и завладяването на острова от американците е полезно за победата над фашизма. Американски кораби пренасяха оръжие за Съветския съюз, а германските подводници от Ангра Пекен и японските от Ява и Суматра искаха да им пресекат пътя и да спрат този смъртоносен за тях поток. Това не беше в интереса на Съветския съюз. Аз се чувствувах длъжен да помагам на американците. Моята роля на посредник между контраадмирала и Боамбо беше оправдана. Когато човек попадне между две злини, той ще избере по-малката.