Остров Тамбукту

III

Освен Лахо и Габон с мене тръгнаха още тридесетина туземци. Някои от тях бяха въоръжени с копия, други носеха дълги бамбукови "бутилки" за морска вода. На туземците не беше известно добиването на морска сол и соляха храната си с морска вода. Но понеже морето беше далеч, а пътеката - много стръмна, те нямаха винаги морска вода и често ядяха безсолна храна. Петима от цветнокожите носеха по един кокосов орех, а други двама - по един пъпеш.

Отначало ние вървяхме по пътеката, която минаваше край градините, а след това завихме по друга пътека, която водеше на север, към брега на океана. Тя се спущаше право надолу по планината и на места беше толкова стръмна, че трябваше да се държим за коловете, които туземците бяха забили в земята, или за близките храсти и клонаци. Гората беше много гъста. Преплетените клони на дърветата бяха покрити с листа с най-различни форми - едни дълги по няколко метра, други кръгли, трети перести като ветрило, а между тях се преплитаха различни видове лиани с тънки като въжа стъбла, дълги по сто, по двеста, дори по триста метра. Лианите стигаха чак до върховете на дърветата, уплитаха короните им с гъста мрежа, а други висяха на кичури ниско над самата пътека. Туземците се провираха под тях или ги отстраняваха от пътеката с копията си. Особено неприятни бяха бодливите лиани като палмата ротанг, наричана от туземците сабо. Листата на тази лиана, назъбени като трион, имат остри бодли; при докосване до тях те се забиват в тялото на човека и причиняват силна болка.

Слизахме все по-надолу и по-надолу по стръмния склон. Дървовидните папрати, които се срещаха по високите места, тук постепенно оредяха, но затова пък дърветата гиганти се срещаха все по-често и по-често. Някои от тия вековни дървета имаха много дебели дънери, с надземни корени, плоски като дъски, дълги три-четири метра, които се разклоняваха в различни страни и потъваха в почвата. Без тия подпорни корени бурите лесно биха повалили дърветата гиганти. Все по-често и по-често се срещаха различни видове палми, чиито високи и прави стъбла се издигаха над останалите дървета и разпущаха над тях дългите си листа.

Изведнъж пред нас се откри дълбока пропаст. В дъното й течеше малка река. Пътеката свършваше на края на пропастта. Наоколо - непроходими джунгли. Сега накъде?

Долу от дълбокото дъно на пропастта се издигаха високи дървета: дебелите им клони стигаха чак до горния край на пропастта, където бяхме се спрели. Лахо се покачи на един такъв дебел клон и като се придържаше с ръце за околните клони, тръгна по него. Аз го последвах и стигнах по този въздушен мост до стъблото на дървото. Тук беше провесена дълга стълба, майсторски изплетена от стъблата на палмата ротанг. По тази много здрава стълба слязохме един по един в дълбокия дол. Тук ни чакаше ново препятствие - водите на немного пълноводната, но буйна река ревяха бясно и заплашително. Тръгнахме надолу по брега и след малко стигнахме до един висящ мост, направен от лиани. Минахме един по един на отвъдния бряг и тръгнахме надолу по добре утъпканата пътека.

След два часа път стигнахме на морския бряг и седнахме да си починем. Двама туземци нарязаха пъпешите. Лахо ми каза, че за селището на племето занго няма пътека и аз трябва да вървя по брега, докато стигна до залива. Той още веднъж ме предупреди да се пазя от племето занго, като повтаряше загрижено: "Уин биляр, уин биляр"...

- Ще се пазя - успокоих го аз. Той ме погледна някак особено и попита:

- Ще се върнеш ли пак при нас?

- Разбира се! Ще се върна заедно с белия човек.

Но главатарят сякаш не ми повярва. Той плю в шепата си, наведе се и мълчаливо почна да разтрива ходилата на краката си, корави като подметки. Защо не ми вярва? Защо мисли, че ще ида при неговите врагове? Та нали племето занго беше и мой враг! То искаше да ме удави - това аз никога няма да го забравя...

- Добре - тихо каза главатарят. - Ще те чакаме три дена. Ако не се върнеш, ще знаем, че си отишъл при биляр занго. Анге бу!

Той стана. Туземците поставиха петте кокосови ореха между чаталестите клони на едно дърво и ми казаха, че ги оставят за мене - да има какво да ям, като огладнея. След това напълниха бамбуковите стъбла с морска вода, запушиха ги с дървените тапи и си отидоха. Аз тръгнах сам към залива...

Беше настъпило времето на отлива, водата беше се оттеглила. Плиткото песъчливо дъно край скалистия бряг беше оголено. Това беше цяло щастие: ако бях дошъл през време на прилива, когато водата залива целия бряг, трябваше да газя, а на места и да плувам, а такова "пътуване" не е много приятно. Сега аз вървях по мекия пясък, просмукан с топла влага. Но се оказа, че и този "лек" път си имаше своите неудобства: слънцето печеше право над главата ми, горещината беше непоносима, а краката ми затъваха в пясъка и сякаш ме дърпаха надолу. Да, пътеките през гъстите прохладни гори са по-удобни дори когато са много стръмни.

След един час стигнах до устието на малка река - може би по коритото на същата тази рекичка в оная тъмна, страшна нощ бях стигнал до селището на племето бома. До реката се издигаше доста висока скала, зад която почваше извивката на залива. Починах си на сянка в една малка пещера, изкъпах се в прохладната рекичка и се изкачих на скалата. Пред мене се простираше широкият залив, осеян с малки и големи скали. "Сигурно в някоя от тях беше се разбила яхтата на мистър Смит", помислих си аз и потръпнах, като си спомних за корабокрушението. Брегът край залива беше покрит с вековен тропически лес. Селото не се виждаше - то беше скрито в гората. Не се виждаха и градините на туземците. Къде да търся капитана? Как да го намеря в тия джунгли? От скалата, на която бях се покачил, се виждаше целият залив, но на самия бряг, в горите, нищо не се виждаше. Високите дървета закриваха всичко от погледа...

Все пак не губех надежда. Реших да отида близо до градините, където се надявах да видя белия човек - капитан Стерн или готвача Грей. Имах вече известен опит и знаех как да се пазя от диваците. Знаех също, че в градините работят жени и деца, пазени обикновено от двама-трима въоръжени мъже. Те не бяха опасни. Ако случайно ме видят, ще забравят и стрелите, и копията си и ще се разбягат. Диваците са опасни само когато са много...

Отново тръгнах край брега и скоро стигнах до малкия залив при лодките. Аз добре помнех и залива, и лодките: тук за пръв път стъпихме на твърда земя с капитан Стерн и с готвача Грей след корабокрушението. Тук видяхме първия дивак, който избяга от нас като от чумави, а ние тръгнахме след него по пътеката. Сега аз тръгнах по същата пътека... Вървях предпазливо. Спирах се на всяка крачка и се ослушвах. На едно място пътеката се разклоняваше. Спрях се и се замислих: по коя да тръгна? Едната беше по-широка - тя сигурно водеше към селото; другата - по-тясна и не тъй добре утъпкана, което показваше, че по нея по-рядко минават хора. Тръгнах по втората пътека. Скоро тя ме изведе до висока ограда от бамбук. "Градина", помислих аз, покачих се на едно кичесто дърво и огледах околността.

В градината работеха няколко жени, деца и мъже. Но мъжете не бяха двама-трима, както предполагах, а много повече. И всички бяха въоръжени. Изглежда, че бяха засилили стражата след появяването на белия човек.

Отидох в гората и прекарах в гъсталака целия следобед, а привечер отново се покачих на дървото. Като наближи да залязва слънцето, туземците напълниха торбите си с ямс и таро и си отидоха. Аз останах на дървото. Предполагах, че капитанът или Грей тъкмо сега могат да дойдат, но никой не се появяваше. Стана съвсем тъмно. Отидох в градината, откъснах си един пъпеш и един кичур банани и се върнах под моето дърво. Нахраних се и дълбоко заспах.