Остров Тамбукту

II

Кръчмата "Китайски фенери" се намираше в една тясна уличка на Александрия, до голямото пристанище. Тя приличаше на стара катакомба, в която се влизаше по изтъркани каменни стъпала, също като стъпалата в древните гробници на фараоните. Опушеният таван беше подпрян с три дървени стълба, проядени от годините и оплюти от мухите, а дъсченият под се огъваше и скърцаше под тежките стъпки на моряците като кораб през време на буря. Единственият прозорец, с опушени стъкла, хлътнал под равнището на постланата с калдъръм уличка, процеждаше слаба, дрезгава светлина. Дори и денем посетителите почти пипнешком търсеха масите и столовете, за да седнат. Но денем рядко идваха посетители. Понякога случайно се отбиваше някой неизтрезнял моряк и си поръчваше уиски без сода - лек против главоболие от прекомерно препиване - или хамалин, преди да отиде на работа, поискваше чаша жълтозеленикава ракия с отвратителен вкус. Но вечер, когато светваха електрическите лампи, кръчмата оживяваше. Книжните китайски фенерчета, закачени по стените, процеждаха разноцветна светлина. По потона бяха окачени и други книжни украшения с пъстри цветове и различни форми - жълти слончета и червени пантери, сини лъвове и черни хиени, зелени папагали и виолетови маймуни, които отразяваха светлината и изглеждаха още по-фантастични. Латерната в ъгъла блестеше с черния си лак. С тъжните си звуци тя примамваше моряците, както Орфей планините и горите, и ги разчувствуваше, както Амфион зверовете. Засвиреше ли вечер, моряците влизаха шумно в кръчмата и се разполагаха край грубо скованите маси.

Съдържателят на "Китайски фенери" никога не влизаше в кръчмата, когато имаше посетители. Дали защото презираше моряците, които шумяха и буйствуваха, или пък завиждаше на тяхната младост - не зная. Затворен зад решетестата преграда на тезгяха, той си почиваше върху мекия миндер и замислено гледаше пред себе си. В такива минути на съзерцание той нито за миг не изпущаше кехлибарения цигарлък и тютюневият дим на кълба се виеше над главата му. За какво мислеше той? За света, за хората, за живота? Кой може да каже за какво мисли един старец като него? Вълните на живота не го засягаха, защото той бе затворил сърцето си за земните радости.

Мехмед-ага беше приключил сметките си с живота и спокойно очакваше смъртта. А аз бях млад и си мислех: "Унизително е да седиш на чужда трапеза, без да си заслужил храната, която ти дават". И реших час по-скоро да си намеря работа.

Веднъж успях да се вредя при разтоварването на един параход. Вечерта дадох на Мехмед-ага спечелените пари, но той отказа да ги вземе.

- Защо се мъчиш, човече? - упрекна ме той. - Мъките ти струват повече от петте гроша, които си получил. Тази работа не е за тебе. Потърпи, докато ти намеря нещо по-добро.

Но дните минаваха сиви и скучни, а "доброто" не идваше. И аз реших да се махна от Александрия, да отида където и да било другаде, ако ще да е и накрай света, но да си намеря работа.

Всички кораби, които пътуваха от Европа за Индия и Австралия, спираха в Александрия, но аз не можех да се кача нито на един от тях, защото нямах пари и паспорт. Оставаше ми само едно - да замина за Австралия, в някоя мина. В Александрия имаше английски компании, които събираха работници за тия мини, натоварваха ги на кораби и ги откарваха в далечния континент. Много млади миньори в Австралия бяха мобилизирани във войската и компаниите усилено се мъчеха да попълнят местата им с хора, изпаднали като мен. Те не се интересуваха нито от националността, нито от миналото на тия, които желаеха да постъпят в мините, не им искаха никакви документи. Достатъчно беше да подпише човек договор за пет години и да се качи на кораба, и той ще го откара на другия край на земното кълбо. Реших доброволно да ида на каторжен труд в тая далечна и непозната страна.

Когато казах на Мехмед-ага какво съм наумил, той ме погледна със съжаление и рече:

- Мините в Австралия са като гробници. Защо искаш жив да се погребеш?

- Защото не мога да очаквам нищо по-добро.

- Защо не? Можеш да идеш в някоя плантация на островите в Индийския океан. Там поне ще работиш на слънце и въздух, а не под земята. Виждал съм хора, които се връщат от мините в Австралия със загубено здраве, с единия крак в гроба.

- Здрав съм, ще издържа - упорито настоявах аз на своето.

Мехмед-ага тъжно поклати глава и въздъхна:

- Добре, замини. Но знай, че това е безумие.

И аз знаех, че е безумие, но решението ми беше твърдо. Не можех повече да ям незаслужено чуждия хляб - всеки залък засядаше на гърлото ми. Аз трябваше да работя, сам да изкарвам прехраната си. Безделието е по-лошо и от най-тежката болест. По-добре смърт, отколкото такъв живот.

- Добре - съгласи се Мехмед-ага. - Няма да ти преча. Имам един познат агент, който събира работници за една английска компания, ще поговоря с него.

След няколко дни Мехмед-ага ме извика и ми каза:

- Пристигна един англичанин, мой стар приятел. Яхтата му е в старото пристанище. Има плантации на Кокосовите острови - някъде в Индийския океан. Говорих му за тебе. Съгласен е да те вземе за хавилдар, надзирател. Хареса му това, че си хеким. Иска да се посъветва с тебе какви лекарства да вземе от Александрия. Тази вечер ще дойде да те види. И все пак не те съветвам да заминеш. Далеч е Индийският океан, мъчно ще се върнеш оттам.

- На края на света да е, пак ще отида! - възбудено се провикнах. - Омръзна ми това скитничество без работа.

Мехмед-ага ме погледна и в очите му блесна топло чувство.

- Разбирам те, млади момко. Безделието е порок, а принудителното безделие може да подлуди човек. Но знай, че човек не чувствува здрава почва под краката си далеч от своята родина.

- Моята родина и без това е много далеч - промълвих аз.

Старият турчин отново тъжно ме погледна:

- Млад си още, нетърпелив. Младостта е сила, а старостта - мъдрост. - Мехмед-ага въздъхна и додаде: - Послушай съвета ми: сключи договор с англичанина само за една година. Трябва да си оставиш отворена врата, да излезеш жив от ада. Дръж се на цена. Или по-добре остави на мене, аз ще уговоря условията със Смит. Когато той дойде, ти излез. Не е удобно да те хваля в твое присъствие. Той е любопитен, ще те отрупа с въпроси, но и това ще уредим. Каквото и да те пита, преди да му отговориш, погледни ме. Ако те гледам в очите, кажи му истината. Човек, който казва истината, не се срамува да гледа хората в очите. Ако се усмихвам, можеш да го излъжеш или не, воля твоя - една усмивка с нищо не обвързва хората, нали? Но ако гледам към земята и гладя брадата си, ще излъжеш мистър Смит. Ти си от далечна страна и Смит никога няма да разбере кое е истина и кое лъжа. Но знай, че за да лъжеш добре, не е нужно да идваш от далечна страна.

- Защо трябва да го лъжа? - учудих се аз. - Никога не съм вършил неща, от които да се срамувам.

- А ще му кажеш ли, че си избягал от вашата страна? - попита ме Мехмед-ага.

- Да, ще му кажа. Защото това е истина.

Мехмед-ага добродушно се усмихна.

- Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, по-добри от истината. Но ето го и Смит. Той идва по-рано от определеното време - значи, има нужда от тебе. Чакай в стаята си, докато те повикам, и не забравяй съветите ми.

Наистина стъпките на мистър Смит вече се чуваха съвсем близо зад решетестата преграда. Незабелязано излязох през задната врата на кръчмата. Отидох в малката си стаичка и се загледах през прозореца. Тежките листа на палмите в градината бяха увиснали неподвижно. През гюловите храсти блестяха водите на морето. Под сенките на смокиновите дървета важно се разхождаха перести пауни. Не такава си представях огнедишащата Африка, която тревожеше юношеските ми сънища. Оная Африка беше измама, създадена от вълшебниците на перото.

Келнерът Ибрахим се приближи до прозореца тихо, на пръсти.

- Имаш късмет, приятелю - каза той, - Мехмед-ага те вика.

Заварих Мехмед-ага и англичанина седнали на миндера. На малка масичка пред тях имаше студени закуски и две бутилки: едната с вино за англичанина, а другата с коняк за Мехмед-ага. Той беше мохамеданин и не пиеше вино.

Мистър Смит беше висок и тънък, източен като върлина. Продълговатото му сухо лице беше застинало в ледено спокойствие. Стоманеносивите му очи ме гледаха с остър, проницателен поглед. Нещо неприятно и отблъскващо имаше в тоя студен поглед. Стори ми се, че той ме гледа така, както нашите джамбази оглеждат конете, преди да ги купят.

Мехмед-ага ми посочи празния стол и аз седнах срещу него, както бяхме се уговорили.

- Ето го моя хеким - добродушно каза той и напълни чашата ми с вино, което се пенеше и шумеше. - Поговорете, той знае английски.

Отново погледнах англичанина. Лицето му беше слабо като на човек, който никога не си е дояждал, но с гладка кожа, почти без бръчки - старостта още не беше оставила по нея нерадостните си следи. Редките коси по темето му бяха бели като сняг. Мъчно можеше да се определи възрастта му. Хора като мистър Смит преждевременно остаряват на петдесет години, но стигнат ли шестдесет, те изглеждат по-млади за възрастта си. Той веднага ме отрупа с толкова много въпроси, че аз не успявах да поглеждам Мехмед-ага, преди да отговоря, и за да не направя някаква грешка, мънках неопределено: "О, сър..." "Не. сър..."

- Почакай, стари приятелю - обърна се Мехмед-ага към любопитния англичанин. - Моят хеким не знае добре английски и може да се обърка. Времето е наше, няма защо да бързаме. Говори по-бавно. Дай му време да попита сърцето си, преди да заговори. Защото най-чисти са думите на сърцето.

Плантаторът повтори своите въпроси. Преди да му отговоря, аз поглеждах Мехмед-ага, който или гладеше брадата си, или лукаво се усмихваше. Но скоро мистър Смит пак ускори темпото.

- Защо сте напуснали родната си страна? - питаше той, като се стараеше да отгатне причината. - Сигурно някоя младежка авантюра?

- Не, сър.

- Разбирам. О, младост, младост?! - обърна се той към Мехмед-ага. - Старите осъждат твоите глупости и все пак съжаляват, че не могат да ги вършат. А какви склонности имате? Вино?

- Не, сър...

- Карти?

- О, сър...

- Жени?

- Не, сър...

- В Кокосовите острови това го няма. Предупреждавам ви.

- Разбирам, сър...

- Туземци... Черни, тънкокраки, нечистоплътни, отвратителни...

- Драги приятелю, пак бързаш - намеси се Мехмед-ага. - Не забравяй, че говориш с хеким.

- Разбира се. разбира се! - пресилено се усмихна англичанинът. - Господинът е половин доктор, но и това трябва да се провери, нали така? Знаете ли как се лекува маларията?

- Да, сър.

- Кажете признаците.

- Терциана: повишена температура през ден от 38 градуса до 40 градуса. Тропическа: ежедневна температура от 39 градуса до 41 градуса, придружават се с болки по тялото, особено в гръбначния стълб, понякога и парализация.

- Достатъчно. Лекарство?

- Тридесет таблетки хинин, по шест на ден, през два часа, или осем хининови инжекции, след това петнадесет таблетки атебрин, по три на ден

- Достатъчно! - каза Мехмед-ага и лицето му стана розово от удоволствие. Види се, досега той беше се съмнявал в познанията ми по медицина и се радваше, че издържах с чест изпита. Той изгледа тържествуващо англичанина и продължи: - Сега да видим условията. Да, да, условията, стари приятелю... Моят хеким ще сключи договор само за една година и нито ден повече. Това ще бъде първият пункт на договора. Във втория ще определим заплатата. Какво ще му платиш? Виж само какъв човек ти давам и сам прецени. Оставям това на твоята съвест.

Мистър Смит се изкашля без нужда и промърмори:

- Да, да, по съвест... Аз сключвам договори най-малко за три години, но за него ще направя изключение. Заради тебе, приятелю Мехмед... И ще му дам дванайсет английски лири на месец - пак заради тебе. Нали ме разбираш? За приятеля си и в огъня влизам. Защо клатиш глава, Мехмед-ага? Не си ли доволен? Аз плащам петнайсет лири на най-верния си хавилдар! А какво е тоя младеж? Задача с много неизвестни. Не знаем какво може. Но за твой хатър, стари приятелю, ще му дам петнайсет лири на месец.

Мистър Смит ми подаде договор и аз го подписах. Предплатата, която получих, беше достатъчна, за да заплатя дълга си на добрия Мехмед-ага и да си купя някои необходими неща за дългото пътуване.

Свърши се с унижението, отсега нататък започваше неизвестността...

Заедно с мистър Смит купихме серум против змийска отрова, хинин, хининови инжекции, атебрин, риванол и други медикаменти, сетне се отбих в една книжарница, купих си карта и побързах да се прибера в стаята си. Със свито сърце подирих далечните непознати Кокосови острови, към които скоро щях да се отправя. Те бяха отбелязани с няколко малки точици. На една по-подробна карта те лесно могат да се намерят в Индийския океан, югозападно от остров Ява, на 94 градуса и 33 минути източна дължина от Гринвич и на 20 градуса и 5 минути южна ширина. Измерих разстоянието от Александрия до Кокосовите острови: трябваше да преплаваме няколко хиляди километра през Суецкия канал и Червено море, а след това още толкова през Индийския океан. Позната ми бе скуката по море в малките параходи - еднообразието бързо ги превръща в затвор сред водната пустиня, - но аз се утешавах с мисълта, че почти половината от пътя ни минаваше през Червено море, край бреговете на Африка и Арабия. Когато човек вижда бреговете на хоризонта, той се чувствува по-сигурен в морето и скуката е по-малка.

Но не скуката - друго ме тревожеше и не ми даваше покой. Вместо да се приближавам към своята родина, обстоятелствата ме тласкаха все по-далеч от нея. Докога ще продължава това?