Остров Тамбукту

Трета част

Първа глава. Звезди в океана. Неизвестният кораб. Решението на Боамбо. Логиката на Смит. На кого принадлежи остров Тамбукту? Знамето на изгряващото слънце. Гласът на родината и на дълга. Неочакваното решение на Стерн. Желанието на Арики

I

Една вечер, когато туземците бяха се събрали на поляната край буйния огън и се готвеха да почнат своите танци, някой неочаквано извика:

- Гледайте чудо! Звезди в Голямата вода! Всички обърнаха погледи към двете светли точки в океана, които блещукаха в тъмнината като едри звезди и бавно се приближаваха към острова. Изтръпнах, като ги видях. Нямаше никакво съмнение - светлини на кораб. Самият кораб не се виждаше, но движението на светлините, колкото и да беше бавно, ясно показваше, че той се приближава към брега.

Боамбо дойде при мен и като посочи с ръка "звездите" каза:

- Аз съм виждал звезди да падат от небето, но те веднага угасват, щом се потопят във водата. А тия не угасват. Защо?

Боамбо говореше за ония блуждаещи метеори из между-планетното пространство, които се движат с бързина седемдесет километра в секунда и понякога попадат в орбитата на земното притегляне. Тогава те полетяват стремително към Земята, но щом навлязат в атмосферата, веднага пламват ярко от силното търкане с въздуха, стопяват се и скоро се разсипват в огнен прах, като оставят по пътя си светла диря. Боамбо мислеше, че това са звезди, паднали от небето. Когато му обясних, че "звездите", които виждаме сега, не са никакви звезди, а светлини на "голяма лодка", в която има много пакеги, Боамбо трепна.

- Голяма лодка с много пакеги! - извика той. - Истина ли? Е, добре! Ние няма да ги пуснем на острова! Бий бурума! - заповяда той на нисичкия барабанист, който беше клекнал до своето дървено корито. - Всички на оръжие! Комунатуа, вземете стрелите и копията си! Жените и децата да отидат в колибите си! Ще се бием с пакегите! Карарам! Карарам!

Без да се посъветва с мен, както правеше в други, по-маловажни случаи, той реши да защищава острова от чужденците, ако те го нападнат. Той беше прав, разбира се. Примерът беше пред очите му. На острова живеехме само трима европейци, а създадохме такива грижи и неприятности на главатаря, че той наистина имаше основание да се страхува от белите хора. А какво ще стане, ако дойдат много пакеги! Не, не! Боамбо няма да се церемони с тях. Кръв ще пролее, но няма да ги допусне на острова. Така разсъждаваше Боамбо. И аз щях да постъпя като него, ако бях главатар на племето. Но аз съм чужденец. Макар да обичах туземците, без колебание бих заминал с кораба, който се приближаваше. Колкото и добре да се чувствувах тук, аз тъгувах за България ден и нощ. Често виждах малкото селце в полите на Стара планина, младежите, с които бях израснал, а другарите, с които се борехме срещу омразния враг, всяка нощ се явяваха в моите сънища. Често, много често си спомнях мъдрите слова на Мехмед-ага: "Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но в последния миг на своя живот винаги си спомня мястото, където се е родил". Наистина аз бях далеч от последния миг на живота си, но никога не забравях родното селце, малката къщичка, покрита с плочи, калдъръмения двор, порутената плевня и перестия орех, който зимно време се покриваше с цели облаци от врабци и врани.

Изведнъж на кораба блесна ярка светкавица, а след миг се чу силен гръм. Земята потрепера под нас, един снаряд префуча над главите ни и избухна в гората зад селото. Ясно беше, че към острова се приближаваше боен кораб.

Жените и децата се разбягаха към селото. Брегът екна от техните писъци. Бумтенето на бурума още повече засили паниката. Мъжете грабнаха оръжието си и привързаха за поясите си торбичките със стрелите.

- Угасете огъня! - извика Боамбо. - Чувате ли, угасете огъня!

Мъжете угасиха огъня. Настъпи тишина. Казах на стрелците да залегнат между скалите. Всички послушно изпълниха заповедта. Те знаеха какво значи блясъкът на светкавицата и силният гръм, но останаха по местата си. Не се разбягаха дори когато втора светкавица освети за миг океана и снарядът със силен трясък избухна близо до нас.

Тичешком пристигнаха Смит и капитанът. Те се готвели вече да си лягат, когато чули гърмежите. Като видя светлините на кораба, Смит възкликна:

- Край на нашите страдания! Край на кучешкото тегло! Ние сме спасени! Кълна се във всички светии, че това е военен кораб!

- Не са нужни клетви за такива очевидни неща - казах на плантатора.

Той се задъхваше от радост и имаше защо: слабите ни надежди се осъществиха. Към острова се приближаваше кораб, който идваше от цивилизования свят и щеше да се върне пак в тоя свят. Ако ни вземе на борда си, ние пак ще видим своите страни. Какво по-хубаво от това?

Но аз мислех и за туземците. Какво ще стане с тях, ако бойният кораб стовари войски на брега? Първия ден нашествениците ще "проучат" острова, на втория ден ще подгонят мъжете да строят укрепления, а на третия ще почнат да изнасилват жените. Бях сигурен, че това щеше да стане точно тъй, както предполагах, независимо дали корабът е американски, английски, френски или японски. Във всички случаи туземците се намираха пред голяма опасност, за която аз трябваше да държа сметка.

На Смит му беше лесно. Той не се интересуваше от съдбата на племето. Напротив, сега той щеше да осъществи мечтата си. Ако корабът е английски, той щеше да обсеби най-хубавите земи на острова и да ги превърне в доходни плантации. Ако корабът е на друга някоя държава, той пак печелеше: щеше да се върне в своя вълчи свят. Той печелеше във всички случаи.

А Стерн? Какво мислеше той? Само едно: час по-скоро да отиде в Александрия при малката си дъщеря, а след това да поеме управлението на някой кораб и всеки месец да спестява по някоя и друга лира за малката.

Нощта беше тъмна. Облаци покриваха цялото небе. Нито звезди, нито луна. Ние не виждахме кораба, а само неговите светлини. Отначало те се приближаваха към острова, но после завиха на запад и бавно почнаха да се отдалечават...

Смит нададе тревога:

- Защо си отива? Защо не пусна котва в залива?

- Той не може да влезе в залива - каза Стерн. - Моряците са забелязали надводните скали и са решили да търсят друг, по-удобен залив.

- Но ако не намерят? - вълнуваше се Смит. - Корабът ще си отиде и никога вече няма да се върне. О, това ще бъде ужасно! Трябва да направим нещо... Да му дадем сигнал да спре... Защо мълчиш, Стерн? Ти знаеш какво трябва да направим.

- Зная - рече капитанът. - Трябва да накладем два огъня. Това е сигнал за бедствие.

- Накладете, Стерн! - извика Смит. - И аз ще ви помогна. Само че по-скоро, по-скоро! Капитанът замислен каза:

- Съжалявам, сър, но не мога да направя това.

- Защо?

- Защото главатарят няма да разреши.

- Главатарят! - възкликна Смит. - Ние няма да го питаме!

- Не бива, сър... Остров Тамбукту не е Англия и ние не можем да се разпореждаме тук като в свой дом.

- Защо не, Стерн? Касае се за нашето спасение!

- Спасение - от кого? - попита капитанът и додаде тихо: - Аз не виждам от кого и от какво трябва да се спасяваме.

Като разбра, че Стерн е непреклонен, Смит се обърна към мен и каза отчаян:

- А вие? Какво ще кажете?

- Същото, което ви каза капитанът - отвърнах аз.

- Безнадеждни хора! - извика Смит и хукна по пътеката край брега.

- Къде? - извика след него капитанът, но не последва отговор.

Плуващите светлини се притулиха зад Скалата на ветровете. Корабът потъна в мрака на тропическата нощ. Тогава на близкия хълм неочаквано пламнаха два огъня. Като гледаше ярките пламъци, Стерн каза:

- Късно е вече...