Остров Тамбукту

Трета глава. На неизвестния остров. Среща с диваци. Тана Боамбо. Арест в тъмната колиба

I

Брегът, покрит с разкошна тропическа растителност, отдалеч не изглеждаше много стръмен, но когато доплувахме до него, той се оказа скалист и непристъпен. Пред нас се издигаше почти отвесна каменна стена от сив гранит, висока три-четири метра, а на места и повече. Тук и там, където каменливата почва беше по-ронлива, вълните бяха издълбали дълбоки и тъмни пещери, в които нищо не се виждаше. Ние дълго плувахме край отвесните скали и напразно търсехме удобно място да се изкачим по тях. Брегът наистина беше непристъпен. А как ни се искаше по-скоро да стъпим на твърда земя, да си починем след непосилната борба с водната стихия! Всички бяхме изтощени до последни сили. Особено страдаше шишкавият готвач. Той просто се задъхваше от умора. Дори капитанът, който никак не обичаше сушата, правеше отчаяни, но несполучливи опити да се изкачи по стръмния скалист бряг, като се хващаше ту за някоя лиана, ту за някой храст. Най-после, когато бяхме вече капнали от умора, открихме един тесен, плитък проток и навлязохме в него. Той ни изведе в малък залив, тих като езеро. Тук брегът беше полегат, обрасъл с гъста гора. Клоните на дърветата бяха увиснали и стигаха до самата вода. В дъното на залива забелязахме немного широка ивица от пясък, която приличаше на плаж. На пясъка имаше много лодки, издълбани от дебели дървета. Те приличаха на тесни, дълги няколко метра корита с носове, извити като шейни. Ние заплувахме към тях и излязохме на брега.

Наоколо не се виждаше жива душа, но лодките показваха, че наблизо живеят хора. Седнахме под дебелата сянка на едно вековно дърво с огромни клони и гъсти листа. Грей веднага заспа, както беше мокър, а ние с капитана се съблякохме и простряхме дрехите си да съхнат. След това Стерн легна по гръб на топлия пясък и също заспа. Той дишаше тежко, умората беше изтощила и последните му сили. Аз останах буден.

Накъдето и да погледнеш - непроходим тропически лес. Високи дървета с гладки стъбла, с кичести корони, които образуват непроницаем покрив. Никакъв звук не се чуваше из гората. Наоколо царуваше пълна тишина и спокойствие.

Радостното чувство, което изпитвах след нашето спасение, бе подтиснато от необяснима тъга. Тия противоречиви чувства ми бяха познати. Аз никога не се отдавах напълно на своите радости. И най-щастливите мигове в живота ми се преплитаха с тревожни мисли. Какво ще стане по-нататък? Какво ме чака утре? Тази несигурност в утрешния ден тровеше всяка моя радост. А когато успявах да подтисна тревогите за бъдещето, идваха спомените и не ми даваха покой. Ето и сега, като гледах тихия залив, гъстия тропически лес, синьото небе, по което не се виждаше нито едно облаче, аз мислех за моята родина, за близките до сърцето ми хора, които бяха останали там. Вълните на живота ме изхвърлиха на тоя тих, непознат бряг, далеч от родната страна, която обичах дълбоко и страстно. Обичах нейните сини планини с буйни реки, нейните дълбоки долини и тихи равнини, обичах и големите градове, и малките селца, и порутената къщичка, покрита с мъхясали плочи, и тъмната стаичка със закнижен прозорец, в която бях се родил. Дали ще ги видя пак? Кой знае...

Както бях се замислил, изведнъж забелязах един човек, който излезе от гората и тръгна към лодките. Той беше почти гол, препасан през кръста само с тесен пояс. Между краката му минаваше също такава тясна като пояса плетка от лико, която беше привързана отпред и отзад за пояса. Лицето му беше черно, сякаш намазано със сажди, а кожата на тялото му беше по-светла с тъмношоколадов цвят. Той не ни виждаше и вървеше спокойно право към лодките, но когато минаваше близо до нас, почна да се озърта и ослушва. Грей хъркаше силно в съня си. Туземецът го чу и се спря. Аз бутнах с ръка капитана и му прошепнах тихо:

- Човек, сър.

- Къде е? - попита Стерн и се надигна на лакти.

Туземецът рязко се обърна към дървото, под което бяхме седнали. Щом ни видя, той се втренчи в нас и ни загледа като втрещен. После отвори уста, сякаш искаше да извика за помощ, но страхът беше го сковал и не можеше да вика. Станахме с капитана и тръгнахме към него. Туземецът още повече се изплаши, замаха с ръце, като отстъпваше заднишком, препъна се в едно дърво, изхвърлено от водата, и падна по гръб на пясъка. Едва тогава той се опомни, скочи и хукна към гората. Той бягаше с всички сили, но никак не му спореше, защото краката му затъваха в горещия пясък чак до глезените. Напразно му викахме да се спре - цветнокожият човек изчезна в гората също тъй внезапно, както беше се появил.

Бързо се облякохме, събудихме Грей и тръгнахме след туземеца. Там, където той се беше скрил в гората, между гъстите клони и лиани открихме тясна пътека. От двете страни на пътеката се издигаха високи дървета с грамадни клони, преплетени с гъсти лиани. Слънцето никога не проникваше през тая зелена завеса. Гората бе потънала в полумрак. Лъхаше влага.

Неочаквано чухме тревожни удари на тъпан, сякаш някой биеше с тояга по сухо дърво, после се разнесе продължителен вик. Спряхме се и се спогледахме. Какво значеше това - радост или тревога?

Тъпанът замлъкна. Викът не се повтори. Ние тръгнахме предпазливо през тропическия лес и излязохме на един равен и добре утъпкан малък мегдан. В полукръг около него видяхме десетина колиби с остри покриви, които стигаха почти до земята. Предните стени на колибите бяха изплетени от бамбукови пръти. От бамбук бяха и вратите. Поставени около един метър над земята, те приличаха по-скоро на прозорци, отколкото на врати. Високи кокосови палми, пандануси, бананови и хлебни дървета хвърляха на площада гъсти сенки. Зад колибите се издигаше зелената стена на гората.

- Колиби на туземци - каза капитанът. - Но къде са хората?

Нямаше хора. Не се чуваше нито кучешки лай, нито грухтене на свини, нито кудкудякане на кокошки. Приближих се до една колиба и погледнах през отворената врата. Вътре беше тъмно. В полумрака, до една от стените, забелязах широк нар от бамбукови пръти, а до другата стена, върху лавици пак от бамбук, бяха наредени няколко гърнета, черупки от кокосови орехи, едно дървено копие и стрели. По средата на пода тлееше слаб огън. В тъмното дъно на колибата, на височина колкото човешки ръст, висеше кошница, привързана с лиана за една от гредите на потона. От кошницата се подаваха зелени палмови листа. На стената над нара беше закачен човешки череп. Потръпнах и бързо се отдръпнах.

- Внимавай, гората е пълна с диваци! - извика ми капитанът.

Едва тогава видях между дърветата главата на един туземец. Той беше се притулил зад едно дебело дърво и ни наблюдаваше. Близо до него забелязах втори туземец, който беше дигнал дългото си копие над главата, готов да го хвърли срещу нас. Зад друго дърво се подаваше трети туземец с опънат лък. Вгледах се между дърветата зад колибите и открих още много въоръжени туземци.

- Да бягаме! - прошепна Грей.

- Не! - възрази Стерн. - Ако хукнем да бягаме, те сигурно ще ни нападнат. Трябва да се измъкнем спокойно, без паника.

Бавно тръгнахме към пътеката, по която бяхме дошли. Навлязохме в гората. Изведнъж пред нас застанаха няколко туземци, въоръжени с дървени копия, дълги три-четири метра. Пътят ни към брега беше отрязан. Да бягаме направо през гората, беше невъзможно - тя беше непроходима. Върнахме се на мегдана. Един по един туземците излязоха от гората и ни обградиха.

Те бяха около тридесет души, въоръжени с копия, лъкове и стрели, а ние само трима, с голи ръце. Всички бяха препасани с тесни пояси, изплетени от лико. Лицата им бяха намазани с черна боя, от рошавите им коси стърчаха набучени разноцветни пера, а на ушите им висяха големи кръгли обици от мидени черупки. Те бяха страшни. Всички държаха копията над главите си, а лъковете висяха на левите им рамене. Някои имаха дървени щитове. От окачените на поясите им торбички се подаваха стрели с изострени върхове.

Неочаквано над главите ни префуча стрела. Капитанът вдигна ръка, сякаш искаше да спре нападателя, извика на английски, че сме мирни хора и нищо лошо няма да им направим. Туземците ни гледаха мълчаливи и мрачни. Ние стояхме по средата на малкия площад, притиснати един до друг. Оня, който беше пуснал стрелата, отново изпъна тетивата на своя лък, но един туземец му извика нещо и той отпусна стрелата и окачи лъка на рамото си.

Човекът, който беше извикал на стрелеца, заби копието си в земята и се опря на него като овчар на тояга. Няколко туземци го последваха, но другите продължаваха да държат копията си готови за нападение.

Тази мълчалива обсада трая повече от половин час. Туземците или не смееха, или не искаха да ни нападнат. Те често поглеждаха към гората, сякаш очакваха някого. И наистина от гората излезе едър, широкоплещест мъж, следван от други двама, въоръжени с копия.

- Тана Боамбо! Тана Боамбо! - развикаха се туземците и гласовете им отекнаха далеч из гората.

Едрият мъж излезе на мегдана и се спря на десетина крачки от нас. Другите двама, които го придружаваха, застанаха зад него. Той беше висок, снажен, мускулестото му тяло изглеждаше като изваяно от потъмнял бронз. Лицето му имаше правилни черти, а тъмните му очи гледаха съсредоточено и властно.

По всичко личеше, че новодошлият беше главатар на туземците. В буйната му коса, черна като катран, бяха натъкнати бели и зелени пера. И неговото лице беше намазано с черна боя или със сажди, а по челото, край носа и по страните бяха прокарани бели линии. На ръцете му, над лактите, имаше нещо като гривни, изплетени от лико. На тях бяха затъкнати зелени листа и няколко червени цветенца. На ушите му висяха големи лъскави обици от мидени черупки, а в хрущялната преградка на носа му беше натъкната кестена пръчица, дълга колкото един молив. На шията му висеше гердан от разноцветни раковини.

Той ни гледаше учуден. Погледът му се спираше ту на нашите лица, ту на дрехите ни, ту на обущата. След това вдигна копието над главата си и заговори нещо високо на своя непознат език. От дългата му реч запомних само три думи, които той повтори няколко пъти: "тана", "пакеги", "арики"... Щом свърши речта, той забоде копието си в земята, а туземците дружно извикаха:

- Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Едрият мъж каза нещо на двамата цветнокожи, които стояха зад него, и те ни подкараха пред себе си. Прекосихме мегдана и навлязохме в гората. Туземците вървяха няколко крачки след нас, наредени един след друг по тясната пътека. Скоро излязохме на втори мегдан, много по-голям от първия и с много повече колиби около него. И тия колиби бяха островърхи, покрити с палмови листа. Покривите им също стигаха до земята. И тук между колибите имаше палмови, хлебни и други дървета, а зад тях се издигаше тропическият лес, див и величествен.