Остров Тамбукту

II

Цяла седмица не бях виждал туземците от племето бома. Домъчня ми за Лахо, за стария Габон. Те сигурно всеки ден ме чакат при устието на реката, а може би вече мислят, че ще остана при техните врагове. Трябва да отида да ги видя. Нали им обещах да се върна при тях...

Една сутрин се приготвихме с капитана. Като чу, че отиваме в гората, далеч от залива, Смит каза:

- И аз ще дойда, сър. Но с едно условие: ще взема ловната си пушка.

- Вземете я - съгласих се аз. - Там вие можете да стреляте, колкото си искате, ако моите цветнокожи приятели ги няма. Но ако са там, в никакъв случай...

- Ако са там, аз няма да сляза на брега - прекъсна ме Смит.

- Защо да не слезете? Те не са опасни, уверявам ви. Само не стреляйте пред тях, защото ще избягат и никога вече няма да се върнат. А това не бива да стане. Може да се наложи да отидем да живеем при тях...

- В планината? Не съм съгласен - възрази Смит. - Ние не бива да напущаме тоя залив. Може случайно да мине оттук някой кораб и да ни отърве от тоя дяволски остров.

- И аз не съм съгласен да сменим яхтата и залива с джунглите - обади се капитанът. - Това ще бъде равносилно на погребение.

Смит и Стерн бяха прави. Племето бома живееше далеч от океана. Там не винаги имаше солена морска вода и ще трябва да ядем ямса и тарото безсолни. Нямаше и къде да се къпем - реката, която протичаше близо до селището, беше малка, плитка, не можеше да се плува в нея. Друго нещо е океанът. Освен това един ден край острова наистина можеше да мине случаен кораб и да ни откара в някое пристанище...

Лахо и неговите хора ги нямаше при устието на реката, но кокосовите орехи бяха на дървото. По това разбрах, че те още се надяват да се върна при тях.

Смит напълни пушката и влезе в гората. Наскоро се чу изстрел, малко по-късно още един. Смит се върна тържествуващ. Той носеше две убити птици - един гамрай и една банкивска кокошка. Гамраят беше много едра птица с черни и бели пера, а дивата кокошка, напротив, беше по-дребна от нашите питомни кокошки, но много красива, с пъстри пера.

- На този остров може да се живее, сър - каза плантаторът, зарадван от своята сполука. - Гората е пълна с дивеч. Изглежда, че диваците не ходят на лов.

- Ходят - казах аз, - но с копия и стрели мъчно може да се убие нещо.

- Вярно - съгласи се плантаторът. - Тази дива кокошка живее из гъсталаците и бяга при най-малкия шум.

- Само това ли знаете за нея? - попитах аз.

- О, не само това - усмихна се Смит.

- А какво още знаете?

- Зная, че месото й е много вкусно, и вие още днес ще се убедите в това. Разбира се, ако Стерн се съгласи да я сготви...

- И нищо повече?

- А какво още трябва да зная, сър? - учуди се Смит.

- Например, че тя е прабаба на нашите кокошки, че най-напред е била опитомена в Индия няколко хиляди години преди нашата ера и оттам е пренесена в целия свят...

- А тук кой я е пренесъл, щом на острова не е стъпвал досега бял човек? - попита Смит. - Може би Магелановите моряци?

- Не вярвам. Магелановите моряци не са се занимавали с птицевъдство. Предполагам, че банкивската кокошка, както и много други животни и птици живеят тук още от времето, когато този остров е бил съединен с Африка и Индия.

- С Африка и Индия? - изненада се плантаторът. - Нима тия два континента някога са били съединени?

- Да - потвърдих аз. - Африка е била съединена не само с Индия, но и с Америка. Но в течение на милиони години вълните са извършили своето разрушително дело, постепенно са разкъсали част от сушата, а друга част потънала в морето. Нищо ли не сте чували за Атлантида?

- Чувал съм - каза Смит, - но какво беше, не помня.

- Атлантида се е простирала от дванадесетия до четиридесетия градус северна ширина в Атлантическия океан. Древният философ Платон пише, че на тази обширна земя живеел войнствен и храбър народ - атлантите. Те воювали срещу древните елини и стигали чак до Египет. Но веднъж настъпило бедствие - силно земетресение и наводнения унищожили Атлантида за един ден и една нощ. Над водата сега се издигат само най-високите й върхове - днешните Азорски и Каролински острови, Мадейра и Зеленият нос. Учени като Ориген, Порфир, Ямблик, Хумболд и други отричат съществуването на Атлантида, но Плиний, Алтан, Енгел, Турнафор, Бюфон го признават. И ако ние приемем, че Платон и другите са прави, трябва да се съгласим, че потъналата Атлантида някога е свързвала Африка с Америка. Предполага се, че е съществувала суша, която някога е свързвала Южна Африка с Индия и също е потънала като Атлантида. Може би нашият остров е част от тази потънала суша.

- Много далеч отидохме - снизходително се усмихна Смит. - От една обикновена кокошка до потънал континент. Това за Атлантида приказка ли е или наука?

- Предположения на науката, сър.

- Аз вярвам в науката - заяви Смит, - но не и в нейните предположения. А тази птица каква е?

- Това е гамрай, от рода на птиците носорози - отговорих аз. - Виждате ли нейния здрав извит клюн? Тя може да убие човек, ако го удари по главата.

- Опасна птица! - възкликна капитанът. - Ас какво се храни? Вярвам, не с човешко месо?

- Разбира се, че не. Тя не е придирчива, храни се с плодове и дребни животни. Но знаете ли кое е най-интересното? Тя е като старите феодали, които са заключвали жените си в замъци, оградени с крепостни стени.

- Нищо не разбирам - сви рамене капитанът.

- Ще ви обясня - обърнах се към Стерн, защото Смит не ме слушаше. Той беше клекнал до гамрая и разглеждаше перата му. - Женската си намира удобно жилище в хралупата на някое сухо дърво, оскубва меките си пера, направя си гнездо, снася пет-шест яйца и ляга да ги мъти, а мъжката я зазижда с глина. Оставя й само една малка дупка, през която я храни.

- Наистина ли? - попита капитанът. - А защо я зазижда? Вярвам, че не от ревност като феодалите?

- За да я предпази от враговете й. Женската стои зазидана, докато малките се излюпят и им поникнат пера. След това мъжката разбива с клюн глината и повежда семейството си по дърветата...

- Но аз трябва да призная - обади се Смит, - че месото на птиците носорози е малко жилаво. Преди да го опечем, трябва да го увием в листа от пъпешово дърво.

До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре...

Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.

- Да вземем орехите - предложи Смит.

- Не - възразих аз. - В яхтата имаме достатъчно.

- Търговията си е търговия, сър - настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.

- Тия хора ме храниха шест месеца, сър - казах аз. - Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.

Очаквах Смит да ми каже: "С чужда пита помен правиш!" Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.