Остров Тамбукту

III

Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.

Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:

- Андо! Андо!

- Нашият Андо пристигна!

- Ела при нас, Андо!

Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.

- Ти си жив, Андо! - възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. - А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!..

- Жив съм, тана Боамбо - отговорих аз. - Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим... А къде е Амбо?

- Тука съм! - обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.

- А Зинга? - попитах го аз.

- Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.

Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.

- Откъде се взе това куче? - попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.

Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при "жълтия тана". Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.

- Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! - гневно извика главатарят. - Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. - В джунглата! При маймуните! - обадиха се много гласове.

Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.

- А ти защо отиде при жълтите дяволи? - попита ме Гахар.

- Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.

- Чувате ли? - обърна се Гахар към туземците. - Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!

- Наш! Наш! - обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.

- А как избяга от жълтите дяволи? - попита ме Гахар.

- Не избягах, Гахар - отговорих аз. - Главатарят на жълтите дяволи сам ме изпрати при вас. Той иска да се предадете без бой.

- Да се предадем без бой! Хе-хо! Тоя жълт тана е голям глупак. Неговите стрелци влязоха в селото ни, но тук те никога няма да дойдат.

- Никога! - потвърдих аз. - Жълтите дяволи са силни, когато стрелят от големите лодки. Те са силни и когато се бият на открито място, защото имат много стрели, които изпущат гръмотевици. Но в джунглата те са безпомощни. Тук зад всяко дърво ги дебне смъртта. Жълтият тана знае това и иска да ви измами.

- Няма да ни измами! - извика Боамбо. - Ние ще се бием до последния човек, но няма да се предадем на жълтите дяволи. Анге бу!

Той извади лулата си от малката торбичка, която висеше на гърдите му, натъпка я с жълти листа и запуши, за да разсее гнева си.

Като гледах туземците, аз си помислих: "Тия хора обичат свободата и земята си и няма да отстъпят нито пред оръдията, нито пред картечниците на японците. Тоя малък, но жилав народ няма да загине, дори и ако бъде победен".

Боамбо заповяда да смъкнат седемте пояса на мъдростта от кръста на Арики. Амбо сякаш само това чакаше - тичешком отиде при първожреца и му извика силно, за да го чуят всички:

- Стани, куче! Свали седемте пояса на мъдростта! Живо! Ти не си достоен да ги носиш - не!

Първожрецът се надигна тежко, покорно свали поясите от кръста си и ги даде на Амбо. След това отново седна, без да промълви нито думица.

Амбо подаде поясите на баща си. Боамбо препаса единия, втория даде на Гахар, а останалите даде на петима стрелци и им поръча да ги отнесат в петте села на племето и да ги предадат на таутите. Всеки пояс принадлежеше на едно от селата на племето. Когато избрали Арики за пуирара, те му дали поясите и го облекли със своето доверие. Арики бе злоупотребил с това доверие и сега нямаше право да носи поясите. Те ще бъдат предадени на оня, когото Великият съвет на ренгатите и таутите избере за първожрец.

Макар да беше главатар на племето, в мирно време Боамбо нямаше право да отнема поясите на Арики и да го лишава от длъжността му. Това можеше да направи само Великият съвет на ренгатите и таутите. Но сега племето беше във война, правата на главатаря бяха по-големи, отколкото в мирно време и той ги използува с една решителност, каквато никога по-рано не бе проявявал. Това можеше да се обясни само с едно: измяната, особено през време на война, се смяташе за най-голямо престъпление. Сега оставаше да се види дали Великият съвет ще се съгласи с решението на Боамбо и дали ще прогони Арики в джунглата.