Остров Тамбукту

III

Казах на Боамбо, че пакегите от голямата лодка се готвят да пускат "гръмотевици" от своите "стрели". Главатарят веднага се обърна към Смит и му заповяда да даде пушките, които той беше успял да събере от ловците под предлог, че няма патрони. Смит се престори, че не го разбра.

- Искам стрелите, които пускат гръмотевици! - повтори Боамбо и гласът му прозвуча твърдо като заповед. - Не разбираш ли? Дум-дум! - И той направи с ръце такова движение, сякаш стреляше.

- Защо му са пушките? - попита ме плантаторът разтревожен. - Без патрони те не могат да стрелят. Обяснете му това, сър.

Аз му обясних, но главатарят не повярва. Той още по-настойчиво поиска пушките. Смит трябва да ги даде веднага. Още сега. Ако не, туземците сами ще влязат в колибата му и ще ги вземат. Ще намерят и патрони. В колибата на Смит всичко има...

Като разбра намеренията на главатаря, плантаторът почна да протестира. Как смее този дивак да влиза в неговото жилище? Смит е вече син на племето! Неговото жилище е свещено и неприкосновено! Главатарят няма право да влиза в него и още по-малко да тършува из сандъците му...

- Застъпете се за мене, сър - помоли ме Смит. - Обяснете на главатаря, че такава постъпка е обидна. Тя е равносилна на грабеж... - И като ме загледа втренчено, той додаде: - Или и вие сте с него?

Не му отговорих. В тоя момент самият аз бях разкъсван от най-противоречиви мисли. Японците ще се помъчат да окупират острова и да го превърнат във военна морска база, а жителите му в роби - в това нямаше никакво съмнение. Нима можеше да се допусне, че те са дошли тук чак от Япония на разходка? Е, добре - какво да правя? Да се сражавам ли заедно с туземците против нашествениците, или да остана неутрален като Стерн? Един глас ми казваше, че моето място е при защитниците на острова. Но друг глас ме възпираше и ме караше да се замисля. Спомних си малкото селце в планината, старата къща със закнижени прозорци, ширококлонестия орех... Една стара жена минава по калдъръмения двор... Тя е в черна забрадка, очите й са сухи и тъжни - от тях са изтекли много, много сълзи за нейния прокуден син... Виждах и баща си - него аз не можех да си го представя тъжен, защото никога не съм го виждал такъв. Той гледаше на всяко нещастие като философ, който знае цената на живота. По природа весел и шеговит, баща ми, посрещаше злото с насмешка и пред никого не прекланяше глава. Спомних си и своите другари, и големия град в полите на Витоша, и Черни връх, откъдето се вижда цялото Софийско поле, а зад него на север и на юг, на изток и на запад - високи планини и чудни долини, зимно време покрити с дълбоки снежни преспи, а лете - с буйна зеленина... Спомних си всичко това и си казах: "Тази подводница е частица от твоя свят. Тия моряци ще те откарат в някой град, откъдето ще можеш да се върнеш в своята родина. Друг такъв случай едва ли ще ти се удаде..." На тоя глас веднага се противопоставяше друг, който ми казваше: "Тази подводница принадлежи на колонизатори. Те са я изпратили да сее смърт. Самураите ще превърнат тоя цветущ остров в истински ад. Те ще поробят племето и след няколко десетки години от него няма да остане и помен. С кого си ти, сине на храбрия и свободолюбив български народ? С колонизаторите или със свободолюбивите туземци? С поробителите или с борците против робството? Ти си потомък на Ботев и Левски - помисли добре!"

Смит прекъсна мислите ми.

- Защо мълчите? - попита ме той. - Нима ще допуснете диваците да бъдат избити като добичета, без каквато и да било полза? Ако те окажат съпротива, японците ще ги пометат само за два часа! Вярно ли казвам, Стерн? - обърна се той към капитана. - Не бива да допуснем съпротива срещу японците. Трябва да ги посрещнем като наши спасители. Защо мълчите, Стерн? Или и сега ще кажете, че сте неутрален?

Стерн, който досега мълчеше замислен, изведнъж тръсна глава решително и каза:

- Сега аз не мога да бъда неутрален! Япония е враг на Англия - това решава всичко. Аз съм англичанин и ще се бия, докато главата е на плещите ми. Да, ще се бия! - твърдо каза старият морски вълк и очите му загоряха. - Отивам за пушките. Патроните са в зеления сандък, нали? Дайте ми ключа, сър!

Сега той беше неузнаваем. Лицето му беше се зачервило от вълнение, зениците на сините му очи изпускаха искри.

Смит го гледаше изумен. Той очакваше от капитана подкрепа и съчувствие, а сега пред него стоеше решителен мъж, който му искаше пушките и ключа от сандъка с патроните. Плантаторът не очакваше такова преобразяване. Дори и аз бях изненадан от решението на Стерн. По-рано той винаги се отърваваше със своя неутралитет и спокойно пушеше лулата си през време на нашите чести спорове със Смит. А сега изведнъж реши да се намеси. И против кого? Против японците, от които Смит очакваше спасение...

- Вие ли говорите това, Стерн? - промълви плантаторът с глух глас.

- Аз!

- Значи, вие ще се биете на страната на тия диваци?

- Да!

- Но... това е лудост, Стерн!

- Лудост ли? - повиши глас капитанът. - Не, сър! Това е най-благородното дело, което може да извърши един честен човек.

- Не си кривете душата, Стерн... Вие отивате против собствения си интерес.

- Аз ви казах решението си и то е безвъзвратно. Мога да прибавя, че от диваците видях само добрини. Те не са ми направили нищо лошо. А японците са врагове на Англия. Вие искате да отидете с враговете, защото така ви диктуват собствените ви интереси. Но аз не мога да направя това. Аз съм англичанин и преди всичко честен човек.

- Но това е безумие! - повтори Смит.

В гласа му звучеше отчаяние. Той преглътна и се изкашля - вероятно искаше да каже още нещо, но се въздържа.

- Аз казах каквото имаше да казвам - твърдо заяви капитанът. - Има ли смисъл да тъпчем на едно място? За последен път ви питам: Ще ми дадете ли ключа от зеления сандък?

- Не! - рязко извърна глава Смит. Капитанът го изгледа враждебно:

- Добре, аз ще разбия сандъка!

И той тръгна към селото.

Главатарят, който досега търпеливо слушаше разговора между Смит и Стерн, повторно ми каза, че ако "тоя пакеги" не даде пушките доброволно, той ще ги вземе със сила. Казах му, че капитанът ще ги донесе, и той се успокои.

И наистина след малко Стерн пристигна с петима туземци, които донесоха пушките и зеления сандък.

- Последен път ви питам - ще дадете ли ключа? - обърна се капитанът към плантатора.

- Не!

С един удар на брадвата, която беше донесъл, Стерн разби сандъка. Той беше пълен с патрони. Туземците грабнаха пушките. Мнозина от тях бяха стреляли по-рано и имаха известен опит.

През това време подводницата беше пуснала котва и гумени лодки с въоръжени моряци се приближаваха към брега.

Стрелците заеха позиция зад скалите и в крайбрежните храсти. Лодките наближиха брега. Японците приготвяха своите автомати. Те бяха десет души - по пет във всяка лодка. Между тях имаше един офицер - той си личеше по облеклото. Наистина те бяха много самонадеяни, щом с такива нищожни сили смятаха да излязат на брега. Казах на туземците да не стрелят без моя заповед. А когато лодките се приближиха Достатъчно, за да могат да ме чуят моряците, станах прав и им извиках на английски да спрат.

- Ако желаете да преговаряте с нас, нека излязат на брега само двама души без оръжие - извиках аз.

- Няма какво да преговаряме! - обади се офицерът на развален английски език. - Искаме да ни предадете острова без бой. Иначе ще ви унищожим до крак!

- Назад! - извиках аз и гръмнах във въздуха. Исках японците да разберат, че и ние имаме огнестрелно оръжие и не се шегуваме.

Това подействува. Моряците обърнаха лодките и едва след като се отдалечиха от брега, откриха огън. Ние им отговорихме. Тогава от подводницата загърмяха двете оръдия. Снарядите избухваха безразборно по брега, но никого не удариха.

Огънят от двете оръдия се пренесе в селото. Няколко колиби пламнаха. Смит изтича при мен и извика отчаяно:

- Прекратете съпротивата, безумци! Това е самоубийство! Вие не познавате японците! За един убит свой войник те ще избият хиляди диваци! Дигнете бяло знаме!

Не му отговорих. Като видя, че никой не го слуша, Смит избяга към селото.

Двете оръдия стреляха непрекъснато и замлъкнаха едва когато лодките стигнаха до подводницата и моряците се качиха на борда. В селото и на няколко места в гората пламнаха пожари.

- Победихме ги! - извика Боамбо.

Кимнах му с глава. Не му казах каква сила са японците с техните оръдия, с автоматите и картечниците. Не исках да го плаша. Нека вярва, че сме ги победили. Вярата в победата сама по себе си е вече половин победа.

От няколко села пристигнаха хора и съобщиха на Боамбо, че през нощта голямата лодка на пакегите обиколила острова, пускала светкавици и гръм и запалила няколко колиби в Калио. Нищо друго. Японците никъде не се опитали да излязат на брега. Това показваше, че те са избрали нашия залив като най-удобно място за десант. Но защо прекратиха стрелбата? Нима се уплашиха от нашите десет пушки?

Целият ден мина тихо, само пожарите напомняха за нападението, но скоро и те угаснаха. Подводницата леко се люшкаше в далечината като символ на нещастието.

Към обед дойде Зинга и каза на баща си, че Арики искал да говори с него. Първожрецът избягал в планината заедно с другите жители на селото, но като видял, че голямата лодка не изпускала вече светкавици и гръм, върнал се в своята колиба. При него бил и Смит.

Боамбо изгледа строго дъщеря си и й каза веднага да се върне при другите в планината.

- Не се сърди, набу - тихо каза Зинга. - Арики ме изпрати. Той иска да говори с тебе.

- Кажи на Арики да ме остави на мира!

Никога Боамбо не беше разговарял тъй грубо с дъщеря си. Но той се сърдеше не на нея, а на първожреца. Намерил време да го вика на разговор тъкмо сега, когато се решаваше съдбата на племето...

- Иди виж какво иска тоя изкуфял старец - обърна се към мен Боамбо. - Кажи му, че не мога да оставя стрелците. Ако има да ми казва нещо важно, нека дойде тук.

Тръгнахме със Зинга към селото. Тя беше разтревожена. Ужасни хора са пакегите от голямата лодка! Изгорили няколко колиби, запалили гората... Добре, че хората избягали в планината и никой не пострадал... Лоши пакеги... Искат да изгорят острова. Дали ще успеят? Дали ще победят племето?

- Няма да го победят! - уверено казах аз.

- Няма ли? Много добре! Но ти се пази, Андо! Пази се да не те убият...

Като стигнахме колибата на Арики, ние се разделихме:

Зинга отиде в планината, а аз влязох при първожреца.

Заварих го легнал на нара. До него беше седнал Смит с подгънати крака и със скръстени на гърдите ръце. Той във всичко подражаваше на Арики, като мислеше, че с това ще му угоди. Щом влязох, плантаторът се нахвърли срещу мен:

- Защо не оставихте японците да излязат на брега? Защо проливате напразно кръвта на хората? Кой ви даде това право?

- За каква кръв говорите, сър? Няма нито един убит...

- Все едно, племето няма да устои срещу оръдията и картечниците на японците. Защо не обясните на главатаря какво очаква племето, ако не се предаде без бой?

- А какво го очаква, ако се предаде? - попитах го аз.

- Вие обръщате всичко наопаки! - разлюти се Смит. - Но знайте, че ще отговаряте!

- Пред вас ли!

- Може би и пред мене!

Обърнах му гръб и казах на Арики:

- Тоя пакеги не знае какво говори...

- И аз не зная какво говори той, но чуй какво ще ти каже Арики. - Той притвори клепки, наведе глава и като помисли, продължи с глух глас: - Пакегите ще изгорят острова и ще ни избият. Ще превърнат колибите ни в прах и пепел. Кой ще отговаря? Ти и Боамбо! Да, вие ще отговаряте с главите си! Анге бу!

Той каза това, което беше му внушил Смит. Макар плантаторът да не знаеше добре езика на племето, с Арики те се разбираха с половин дума, с един жест или само с един поглед. Едничкото желание на Смит беше да се махне от острова, макар и като пленник на японците. Но Боамбо не допусна японците на брега и тази възможност се изплъзваше от плантатора. Това го ядосваше най-много.

- Какво да кажа на тана Боамбо? - попитах първожреца.

- Това, което ти казах: да остави пакегите да излязат на брега. Шамит казва, че те не са лоши хора...

- Добре, ще му кажа.

Тръгнах да си отивам, но Смит ме спря.

- Къде е Стерн? - попита ме той.

- На брега, при стрелците.

- И той ли стреля срещу японците?

- Да, и той.

- Аз го смятах за умен човек...

- Той е не само умен, но и честен - казах аз и си излязох.

През целия ден японците не правиха нов опит да дебаркират войски, а вечерта дигнаха котва и подводницата потъна в тъмната нощ.

- Отидоха си! - с облекчение въздъхна Боамбо. - Сега можем да запушим спокойно.

И той наистина запуши, за пръв път през целия ден. Но не беше спокоен: често обикаляше постовете, дълго гледаше към океана от някоя скала и нито веднъж не седна да си почине. Едва към полунощ се поуспокои и полегна направо на тревата, а аз си отидох в колибата.

Бях много уморен, но дълго не можах да заспя. "Жалко - мислех си аз, - открит е и последният неизвестен и от никого незаграбен остров. Японците няма така лесно да се откажат от намеренията си. Рано или късно те ще се върнат може би не с една, а с няколко подводници и с бойни кораби. И защо не? Те нахлуха в необятната китайска земя, с нечувана самонадеяност се опълчиха срещу най-многобройния народ в света, окупираха много острови в Тихия океан, навлязоха и в Индийския океан... Защо да не дойдат и на остров Тамбукту? Кой ще ги спре?"