Остров Тамбукту

Шеста глава. Среща с двама туземци. Имам каменна брадва и дървено копие. Колиба в джунглите. Вкусът на суровите раци. В градините на туземците. Нова среща - страх и бягство. Туземците сами ми носят храна. Първото запознаване. Лахо, главатарят на племето

I

Рано на другия ден отидох в градините да взема кокосовите орехи, които бях скрил в храстите, но не ги намерих. Бях неприятно изненадан. Кой ги е взел? Маймуната ли ме е проследила, или някой туземец случайно ги е намерил? Проклятие! На мене просто не ми вървеше... Беше ми останал само един от вчерашните кокосови орехи, а маймуните не се срещаха на всяка палма и не можех да разчитам на тях...

Неочаквано чух човешки гласове и се скрих в храстите до оградата. Отвън по пътеката минаха няколко туземци. Когато се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха, излязох от градината и тръгнах обратно по пътеката през гората. Несполуката силно ме разтревожи. Просто не знаех какво да мисля. Възможно ли е маймуната да вземе орехите? Ако пък ги е взел някой дивак, как ги е открил в гъстите храсти?

Както вървях, изведнъж ми се стори, че чувам отново човешки гласове. Докато съобразя какво да правя, срещу мене на пътеката се показаха двама туземци. Единият от тях носеше каменна брадва, а другият - копие. Те ме видяха и тъй се изплашиха, че изтърваха на земята и копието, и брадвата и хукнаха обратно по пътеката. Взех копието и каменната брадва и продължих пътя си радостен и щастлив, че вече имам оръжие.

Копието беше много дълго, право и добре изгладено, с остър връх от бамбук. Опитах острието му с дланта си - то беше много твърдо, обгорено на огън. От огъня бамбукът се втвърдява и копието става опасно оръжие. С него човек може да убие всяко животно. Каменната брадва не беше остра като стоманената, но с много упоритост и сила и тя върши добра работа. Дръжката й беше къса, добре изгладена и здраво привързана за каменното острие с връв от лико.

Веднага се залових за работа: отсякох няколко млади дръвчета, окастрих клоните им и направих от тях пирамида. Сетне превързах върховете им с лиана, покрих ги с клони и с висока трева, която растеше на полянката, направих си постеля пак от трева и колибата беше готова. Построих я само за няколко часа в гората, близо до завоя на реката. Дърветата около колибата простираха нашироко клоните си и хвърляха дебела сянка.

Имах вече жилище и тъкмо навреме: през нощта излезе силен вятър, небето се покри с гъсти облаци, засвяткаха мълнии. Дърветата зашумяха. Понякога се чуваше силен трясък от повалено дърво, клоните остро скърцаха над главата ми. Тропическият лес сякаш се раздвижи, оживя. Заваля проливен дъжд, но колибата не пропускаше нито капка и това най-много ме радваше. Какво щях да правя в тоя дъжд, ако туземците не бяха толкова страхливи? Без тяхната каменна брадва не бих могъл да си направя колиба.

След полунощ бурята утихна, дъждът престана. Призори облаците се дигнаха, звездите затрепкаха със студен блясък, но скоро слънцето изгря и те се стопиха в ясното небе. Излязох от колибата и тръгнах по реката да търся риба или раци. Дълго бърках с ръце под камъните по дъното, но нищо не хванах. Намерих едно завирено място, където клоните на дърветата стигаха чак до водата. Тук, между корените, хванах два рака. Отидох при огъня да ги опека, но огънят беше се превърнал в мокра пепел, през нощта дъждът беше го угасил. Изядох раците сурови. Без сол бялото им сурово месо под твърдите черупки беше блудкаво, отвратително. Пък и толкова малко нещо за ядене имаше в тях, че и след като изсмуках сока от дългите им крака и щипки, бях толкова гладен, колкото и преди да изям раците.

Чудно нещо - аз мислех само за храна. Какво ще ям? Тази мисъл ме занимаваше от сутрин до вечер. Разбира се, не по-малко ме тревожеха и туземците. Те бяха страхливи, в това се убедих още първия ден, когато излязох на брега. Туземецът, когото срещнахме при лодките в малкия залив, избяга от нас като от някакви чудовища. По-късно в селото диваците доста време не смееха да ни приближат, макар да бяха въоръжени. Вчерашната среща с двамата туземци още веднъж ме убеди, че те се страхуват от мене. Но аз съм сам, а те са много, а когато са много, те стават опасни. Гладът ме заставяше да си търся храна из градините на туземците, а страхът ме караше да се държа по-далеч от тях. Тази борба продължи ден-два, след това гладът надви на страха и аз тръгнах да търся нещо за ядене...