Остров Тамбукту

Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга - пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. "Съюзникът" става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина

I

Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:

- Ще сложат ли оръжието?

- Не - отвърнах аз. - Те казаха, че ще се бият до последния човек.

Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.

- Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?

- Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.

- До последна капка кръв! - извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. - Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?

- Да.

- Е? Какво казаха те?

- Главатарят предлага...

- Охоо, той предлага условия! - прекъсна ме капитанът.

- Да, той предлага да напуснете острова.

- Само това ли?

- Само това.

- Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!

Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.

- Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс - изток, разстояние от брега - два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!

Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.

Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!..

- Може ли да ви кажа нещо? - обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.

- Кажете!

- Вашата заповед е прибързана.

- Нямам време за губене!

- Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.

- Не ме интересуват техните разсъждения!

- Аз познавам техните нрави и обичаи...

- Не ме интересуват техните нрави и обичаи! - ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.

- Да опитаме нещо друго...

- Какво?

- Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар...

- Стига с тия главатари! - извика капитанът.

- Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.

- Говорете!

- Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.

- Защо мислите тъй? - Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. - Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв...

- Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати - малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.

- Роднина? Вие се подигравате с мен!

- Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?

- Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!

Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.

Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще "заговорят" и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат!.. Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!

Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.

- Господин капитан!..

Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.

- Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:

- Гарантирате?

- Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите...

- О, разбира се! - усмихна се капитанът и жълтите

му зъби лъснаха на слънцето.

- Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете - с болка проговорих аз, - една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.

- Може би сте прав - промърмори капитанът и като ме изгледа със студените си очи, попита: - Но не разбирам едно: защо толкова много се грижите за диваците? Защо се тревожите за тях?

- Защото... Как да ви обясня?.. Аз искам да ви помогна. Нали сме съюзници? Освен това аз имам годеница, която живее в това село...

- Годеница? Нима тия диваци се годяват?

- Разбира се...

- Добре! - кимна с глава капитанът. - Кажете ми своя план.

Аз нямах никакъв план. Исках да спася жителите на Калио - това беше всичко. Исках да спася Зинга.

- Ще изляза сам на брега - бързо заговорих аз, - ще уговоря главатаря и жителите на селото да се предадат без бой. Ще им обясня какво ги очаква, ако не се съгласят. Те ще ме послушат. Ако се отнесете добре с тях, и другите села ще се откажат от съпротивата.

- Добре! - отново кимна с глава капитанът. - Трябва да пестя снарядите. Давам ви половин час за преговори. Щом чуете сигнала - оръдеен изстрел, - веднага се върнете на подводницата.

Въздъхнах с облекчение. Капитанът отложи с половин час унищожаването на селото - това беше достатъчно за туземците да избягат в джунглата, където никакъв снаряд не би ги засегнал.

Подводницата хвърли котва близо до селото. Моряците спуснаха една гумена лодка и след половин час излязох на брега.

Селото беше пусто. Амбо сигурно бе успял да предупреди туземците и всички са отишли в планината. А може би хората отдалеч са забелязали подводницата и са избягали. Но защо са оставили селото без защита? Къде са стрелците? Ако капитанът разбере, че няма да срещне съпротива, той ще стовари войници на брега и ще изгори всички колиби...

Аз не мислех да се връщам на подводницата. Има ли смисъл да играя и по-нататък ролята на посредник, щом това е безполезно? Капитан Сигемицу искаше да превземе острова, да покори всички племена или да ги унищожи - и нищо не би могло да го отклони от неговата цел. Не можеше да се чака милост от хора, които бяха превърнали света в ад. По това време Германия и Япония бяха в зенита на своята слава - на запад войските на Хитлер бяха стигнали Ламанша, на изток - Волга, на север - Шпицберген, на юг настъпваха из пустините на Африка, а японците бяха в Китай и подводниците им шареха чак из Индийския океан. Кой би могъл да убеди капитана, че той няма да може да покори едно "диво" племе?

"Да - рекох си аз, - моята роля на посредник е свършена, време е да отида в планината при Боамбо".

Трябваше да бързам, защото оръдията скоро щяха да загърмят... И наистина в същия миг се чу оръдеен изстрел - това беше уговореният сигнал да се върна на подводницата. Но вместо към подводницата аз тръгнах към джунглата...

Щом влязох в гората, една стрела профуча край мене и се заби в близкото дърво.

- Не стреляйте, комунатуа! - извиках аз. - Не стреляйте, аз съм вашият лапао!..

От едно дърво скочи млад туземец и извика:

- Комунатуа! Това е нашият пакеги!

От съседните дървета наскачаха и други туземци и ме наобиколиха. Всички бяха намазали лицата си със сажди, а телата си бяха нашарили с бели черти. В косите им стърчаха пера от папагали. Такава беше военната им "униформа" и тя наистина ги правеше страшни.

- Ти дойде от голямата лодка - каза един туземец, като ме гледаше свирепо. - Ти беше при жълтите дяволи. Ти си наш враг.

Другите стесниха кръга около мен с насочени копия, готови да ме намушат.

- Да, аз бях при жълтите дяволи - потвърдих аз. - А сега отивам при тана Боамбо. Но преди това искам да говоря с вашия ренгати. Заведете ме при него!

Стрелците ме поведоха към брега. Тук аз видях нещо, което капитанът не можеше да види от подводницата дори и през своя бинокъл: из храстите и между скалите бяха се притаили много стрелци и мълчаливо наблюдаваха подводницата, готови за бой. Между тях беше и ренгати. Той ме посрещна студено. Обясних му, че Боамбо ме е изпратил при жълтите дяволи да кажа на техния главатар да се махне оттук със своите големи лодки и да остави племето в покой. Но жълтият главатар е нанай биля - лош човек - и не иска да си отиде. След малко той ще почне да пуска "гръмотевици" и ще изгори всички колиби.

- Но вие не се плашете - казах аз, като се обърнах към всички. - Жълтият главатар ще изгори колибите, но вас няма да ви засегне. Залегнете и чакайте. Ако жълтият главатар изпрати стрелците си, посрещнете ги, както трябва.

- О, ние знаем! - каза ренгати.

Сега японецът можеше да изпълни заканата си и да превърне селото в пепелище. Какво от това? Туземците ще си направят нови колиби в планината, но няма да коленичат пред него.

Капитанът сигурно си е помислил, че съм станал жертва на "черните диваци" - както презрително наричаше той туземците, - и може би си представяше как те вече играят около буен огън, на който ще бъда опечен. Той едва ли би допуснал, че мога доброволно да остана при туземците и да се бия заедно с тях против своя "съюзник".

Половин час след сигналния изстрел оръдията откриха унищожителен огън. Снарядите свиреха над главите ни и с трясък избухваха в селото. Само след няколко минути то вече гореше от всички страни.

Подводницата дигна котва и потегли край брега. По-късно чухме нова канонада - японците обстрелваха съседното крайбрежно село...