Остров Тамбукту

II

На другия ден решихме с капитана да отидем на брега на разузнаване. Попитах Смит какво бихме могли да подарим на туземците.

- С подаръци ли искате да ги спечелите? - попита ме той. - Добре, аз няма да ви преча. Ще чакам, докато сам се убедите, че пушките са по-добро средство от дрънкулките.

Той донесе от склада на яхтата десетина герданчета и още толкова малки огледалца, а аз взех от кухнята няколко празни консервени кутии. На първо време това беше достатъчно. Но капитанът беше на друго мнение. Когато тръгнах към палубата, той ме спря и ме попита: - Няма ли да вземете пушка?

- Тия празни консервени кутии струват повече от десетте пушки на мистър Смит - отвърнах аз и му разказах как бяха се зарадвали на консервените кутии моите приятели от племето бома.

Но капитанът си остана на своето мнение. Той взе една пушка, постави двадесетина патрона в една каучукова възглавничка и я запуши добре, да не проникне в нея вода.

- За всеки случай - усмихна се той и ми каза една английска поговорка, която много приличаше на нашата:

"Вържи попа, да е мирно селото".

Поисках от Смит цигари и запалка, за да почерпя туземците.

- Нима диваците пушат тютюн? - учуди се той. - Откъде са го взели? Кой го е донесъл, щом на острова няма европейци? Родината на тютюна е американският континент. Той бил пренесен в Европа за пръв път от Христофор Колумб, а след това бил разпространен в Азия и другаде. Ако тия диваци са живели досега изолирани от останалия свят, откъде са взели тютюна и кой ги е научил да го отглеждат? Може би Магелановите моряци?

- Не, сър. Техният тютюн не е истински. Те пушат сухите листа на някакво растение, което се среща на острова в диво състояние. Какво е това растение, не зная. Но макар техният "тютюн" да не е истински, туземците са страстни пушачи. Пушат дори и жените.

- Щом е тъй - каза Смит, - аз ще ви дам моята табакера и тая запалка. Те се затварят херметически и не пропущат вода. Направени са по специална поръчка.

- Но те са ви нужни, сър...

- О, бъдете спокоен, имам няколко.

Искрено му благодарих.

- Почерпете диваците - усмихна се Смит, - но внимавайте да не ви почерпят и те с някое копие или с отровна стрела...

- Бъдете спокоен, сър - обади се капитанът. - Докато тая пушка е в ръцете ми, няма да се дадем на диваците.

Доплувахме до брега и се запътихме към малкия залив, където за пръв път излязохме на острова преди няколко месеца. Надявахме се да намерим някого при лодките и не се излъгахме: трима туземци прикрепяха "платно" от рогозка към "мачтата" на една лодка. Тази мачта не беше нищо друго освен една дълга върлина от бамбук. Туземците тъй бяха се увлекли в работата си, че не ни забелязаха. Стерн се спря на известно разстояние от тях, а аз тихо се приближих до лодките. Първият туземец, който ме видя, тъй се уплаши, че изтърва рогозката и падна на пясъка. Другите двама клекнаха в лодката и ме гледаха разтреперани, сякаш бях някакъв див звяр, който ще ги разкъса.

- Тауо дола - поздравих ги аз.

Този поздрав - тауо дола - означаваше "приятна работа", но се употребяваше от племето бома във всички случаи и можеше да означава и "приятен лов", и "приятен обед". Исках да разбера дали племето занго говори същия език, както и племето бома. Казах на туземеца, който беше паднал по очи на пясъка и не смееше да стане, нито дори да ме погледне: - Илан! - Стани!

Той веднага стана, като трепереше. И другите се изправиха в лодката.

- Каа ну! - Ела тук! - обърнах се към туземеца, който беше паднал на пясъка.

Той пристъпи крачка към мене и се спря. Отидох при него и му дадох една празна консервена кутия. Той не знаеше какво да прави с нея. Взе я с разтреперани ръце, но не спускаше поглед от мен. Дадох по една кутия и на другите двама. Окачих им и по един гердан на шиите. Едва сега те като че ли почнаха да идват на себе си. Този, който беше паднал на пясъка, опипваше с ръце герданчето и ме поглеждаше недоверчиво. Може би не вярваше, че това "скъпоценно" украшение е вече негово.

- Тацири? - Хубаво ли е? - попитах го аз. Той едва промърмори под нос:

- Тацири...

Герданите наистина им харесаха, това личеше по техните пламнали от възторг очи. И как да не им харесат? Те са носили досега гердани само от раковини или от зъбите на животни и никога през живота си не са виждали стъклени синци с такива ярки цветове - сини, зелени, жълти, червени... Но аз пазех най-голямата изненада за най-после, когато туземците до насита се нарадват на празните кутии и на герданите.

Капитанът стоеше десетина крачки настрана и държеше пушката си готова "за всеки случай".

- Добре отива работата, нали? - обади се той.

- Отлично - отвърнах аз. - Можеш да дойдеш при нас... Само че... страх ме е да не се уплашат от пушката и да избягат.

- Пушката едва ли ще стреля - каза капитанът.

- Защо?

- Патроните са мокри.

Не бях сигурен дали бих се приближил тъй смело до туземците, ако знаех, че патроните са мокри. Защото Лахо и Габон ми бяха наговорили толкова лоши работи за тия хора... Пък и нали пострадахме веднъж от тях... Но сега нямаше причини да се страхуваме. Тримата диваци разглеждаха пъстрите герданчета с мълчалив възторг и никак не приличаха на опасни людоеди.

- Как се казваш? - попитах туземеца, който беше паднал на пясъка.

Той беше стар човек с набръчкано лице, с бяла сплъстена коса, която висеше на плитки край ушите му. На дясната му ръка над лакътя имаше доста дълбока рана или от копие, или от някакъв друг остър предмет.

- Гахар - отвърна той.

- А ти? - обърнах се към втория туземец. Той беше млад, с бухнала, черна къдрава коса, която лъщеше на слънцето като намазана с катран. Големият гребен от бамбук, затъкнат в косата му над челото, приличаше на

козирка.

- Таной - отвърна младият мъж.

Третият - нисък, слаб, със сухо лице - се казваше Индал.

Гахар значеше птица, таной - дърво, а индал - папагал.

Бях забелязал и при племето бома, че имената и на жените, и на мъжете означават обикновено названия или на животни, или на растения.

Извадих сребърната табакера на плантатора, взех цигара, щракнах запалката и запуших.

Тримата мъже ме гледаха като втрещени. Те за пръв път виждаха запалка и никога не са допущали, че може да се добие огън по такъв лесен начин. За тях това беше истинско чудо, гръм от ясно небе.

Угасих запалката и поднесох табакерата към Гахар, но той отстъпи назад и не посмя да посегне към нея. Тогава сам му дадох цигара и той я взе. Но щом щракнах запалката, той пак се отдръпна назад.

До лодката димяха няколко главни. Гахар запали цигарата си от тях. Индал и Таной също взеха цигари и ги запалиха от главните.

Седнах на пясъка и казах на туземците да седнат срещу мене. Те се подчиниха плахо. По-старите - Гахар и Индал - седнаха кръстато, с подгънати крака, а младежът коленичи настрана от тях.

- Каа ну - казах му аз и той веднага се примъкна до другите двама.

Техният език беше почти същият като езика на племето бома. Наистина още в началото забелязах известна разлика в отделни думи, но това не пречеше да се разбираме.

Оставаше последната изненада. Подадох едно огледалце на Гахар. Като видя в него лицето си, той се отдръпна назад повече изненадан, отколкото уплашен. Той сигурно се е оглеждал в застояла вода, но никога не беше виждал толкова ясно лицето си. Огледалата направиха на туземците по-голямо впечатление от празните кутии, герданите, цигарите и запалката, а всички изненади и "чудеса", взети заедно, така ги смаяха, че те просто не знаеха какво да кажат.

Поисках да ми дадат една лодка. Гахар каза да си избера, която ми хареса.

Огледах лодките. Както бях забелязал още при първото ни излизане на острова, те бяха направени от издълбани дебели дървета. Някои имаха "мачти" - една върлина, прикрепена по средата на лодката, а на нея рогозка вместо платно. Носът и кърмата на лодката бяха изострени и извити като шейна. От двете страни на по-големите лодки бяха привързани с лиани разцепени на две дълги дървета, които задържаха вълните. Погледът ми се спря на една по-голяма лодка. Гахар, Индал и Таной веднага я изтеглиха от пясъка и я вкараха във водата. Тя не беше тъй удобна и бързоходна като нашите лодки, но опитният морски вълк веднага я подкара. Щом се отделихме от брега, туземците забързаха към селото - сигурно горяха от нетърпение по-скоро да разкажат на своите за срещата си с "белите хора от луната" и да се похвалят със "скъпоценните" си подаръци.

Когато отидохме на яхтата, капитанът опита мокрите патрони - пушката не изгърмя.