Остров Тамбукту

II

Двама моряци ме откараха на брега. Тук още кипеше работа: японците разковаваха сандъците с патрони, други сглобяваха няколко тежки картечници, чиито триножници бяха потънали дълбоко в пясъка, трети копаеха картечни гнезда на близките височини. По всичко личеше, че японците се страхуваха от нападение и се готвеха за отбрана.

Тук заварих и първожреца - той все още изхвърляше водата от лодките. Като ме видя, изтича при мен и почна да хленчи:

- О, Андо! Кажи на пакегите да ме оставят на мира. Аз съм стар, не мога да работя. Кажи им, че искам да говоря с техния тана...

- Какво ще му говориш?

- Ще му кажа, че съм първожрец. Ако той е умен човек, ще разбере, че мога да му бъда полезен.

- С какво можеш да му бъдеш полезен? - попитах го аз.

- Ще кажа на моите хора да не воюват с пакегите.

- Но те няма да те послушат.

- Ще ме послушат, Андо! Хората от моя род ще ме послушат. Кажи на жълтия тана, че аз ще го осиновя и той ще живее на острова като син на нашето племе. И неговите стрелци ще станат синове на нашето племе. Ако жълтият тана даде коняк и цигарки на Арики...

- Млъкни! - извиках му аз. - Жълтият тана няма нужда от тебе. Той има достатъчно стрелци, за да избие цялото племе.

Тръгнах към селището, но Арики ме хвана за ръката и просто не искаше да ме пусне. Гледаше ме с тесните си миши очички и хленчеше. Той беше отвратителен.

Около нас се събраха десетина моряци, дойде и един офицер, когото виждах за пръв път. Казах му, че съм натоварен от капитана със специална задача, и му подадох бележката. Като я прочете, офицерът застана мирно и ми отдаде чест.

- Мога ли да ви бъда полезен с нещо? - попита ме той на английски.

- Дайте ми този старец - кимнах с глава към Арики. - Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.

- Вземете го - махна с ръка офицерът, сякаш отпъждаше досадна муха. - Научил две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки". По-скоро да се маха от главата ми. Ние сме свикнали сами да си пием коняка и сами да си пушим цигарите.

През това време Арики беше седнал на пясъка и гледаше ту мене, ту офицера. Казах му да стане и да върви с мен.

- Къде ще ме водиш? - попита ме той.

- При жълтия тана.

- При жълтия тана? Истина ли?

- да.

- А къде е той?

- В селото.

- Не е ли в голямата лодка?

- Не, той е в селото.

- Не лъжеш ли?

- Защо ще те лъжа? Аз отивам при него. Ако искаш, ела и ти, ако не - върви отгрибай водата в лодките.

- О, Андо! Ще дойда, Андо!

И той защъпука с босите си крака след мене.

Отидохме в селището. Недогорелите колиби още димяха. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд. Близо до нея лежеше по гръб убита жена с окървавено лице, а до гърдите й беше се притиснало малко детенце с откъснати крака.

Влязохме в колибата на първожреца. Тя беше непокътната. Рогозките и гърнетата бяха по местата си. Японците нищо не бяха задигнали.

- Вземи "белите листа" - казах аз на първожреца.

- Защо? - попита ме той, като ме погледна недоверчиво.

- Защото ще ти потрябват. Сега ще отидем при жълтия тана. Жълтият тана ще каже: "Не, тоя човек не е Арики. Арики има "бели листа", а тоя няма".

Арики ме гледаше с подозрение и се колебаеше. Не го ли лъжа? Не искам ли да му отнема "белите листа"? Те бяха неговата сила, с тях първожрецът заблуждаваше туземците. Ако ги загуби, с какво ще заплашва непослушните?

- Вземи ги и да вървим по-скоро при вожда на пакегите - настойчиво казах аз. - Той ще ти даде коняк и цигарки. Много коняк и много цигарки. Ще ти даде гривни и гердани. Всичко ще ти даде. Вземи "белите листа" и да вървим.

Аз наистина исках да унищожа "белите листа", за да отнема от ръцете на първожреца най-силното му оръжие, което всяваше страх у туземците и ги караше безпрекословно да му се подчиняват. Арики подозираше това и се колебаеше. Но като чу, че главатарят на пакегите ще му даде много коняк и много цигари, забрави всичко. Той разбута нара, пъхна ръката си под бамбуковите пръти и измъкна оттам дневника на яхтата. Сложи го в една торба и отново тръгнахме.

Стигнахме в селото. Мислех да намеря касетката с дневника на Магелан, за да я отнеса при туземците, и се насочих към колибата на Смит и Стерн, от която бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели, овъглени греди, но веднага се отказах от това свое намерение.

Близо до гората десетина войници от морската пехота бяха заели позиция в набързо изкопан окоп. На няколко крачки от окопа, прикрит зад дебело дърво, лежеше млад сержант с готов за стрелба автомат. Щом ни видя, той ни извика нещо и тръгна към нас със ситни крачки. Подадох му бележката на капитана. Сержантът я прочете, като мърдаше дебелите си устни, огледа подписа, печата и ми я върна. След това отдаде чест, отиде на предишното си място и отново залегна зад дървото. Ние не го интересувахме вече.

- Да вървим! - казах аз на Арики.

- Къде?

- При жълтия тана.

- Нали каза, че е в селото?

- Бил в селото, но тоя жълт дявол ми каза, че отишъл горе на хълма в малката колиба.

Над селото, на върха на един хълм, имаше малка колиба, в която ловците се подслоняваха в лошо време, а понякога и преспиваха в нея, когато замръкваха в джунглата. Целта ми беше да отведа Арики колкото се може по-далеч от японците, а след това вече лесно щях да се справя с него. Тръгнах решително и си мислех: "Какво ще правя, ако откаже да излезе от селото? Пред очите на японците не бих могъл насила да го заставя да върви с мен. Нима планът ми ще пропадне в последния момент?" А планът ми беше да отведа Арики в джунглата при племето. Ще ми повярва ли първожрецът и този път, или ще разбере какво му готвя? Обърнах се и видях, че той вървеше подире ми. Бавно и колебливо, но все пак вървеше...

Навлязохме в гората. Пътеката беше стръмна. Изкачвахме се бавно, като се хващахме за лианите, превързани като въжа за дърветата. Без помощта на тия лиани човек би трябвало да пълзи - толкова беше стръмна пътеката. Освен това дебелите корени на гигантските дървета тук и там препречваха пътя ни и образуваха високи прагове, които също затрудняваха изкачването. Арики се умори и аз трябваше често да го чакам, докато си почиваше.

Когато най-после се изкачихме на хълма, пред погледа ни се откри голяма част от брега и целият залив. Долу се виеше син пушек от недогорелите колиби. Виждаха се и двете подводници - те приличаха на кибритени кутийки, захвърлени в безкрайната шир на океана.

- Ох, да починем! - въздъхна Арики и тежко се отпусна на земята.

Стори ми се, че за един ден той беше остарял с десет години. На лицето му беше изписано страдание. Той притвори очи - същите очи, в които до вчера горяха зли пламъчета. Бях готов да му кажа истината и да го оставя сам да реши да отиде ли при племето, или да се върне при японците. Но като си спомних колко горчивини беше ми причинил - не само на мен, но и на много туземци, - аз си казах: "Не го съжалявай. Той напълно е заслужил участта, която го очаква. Всяко ненаказано престъпление насърчава престъпника..."

Отново тръгнахме и след половин час стигнахме до колибата. Тя бе построена до висока скала, от която скачаше малък поток. В течение на векове водата беше издълбала в гранита дълбок вир, в който водата се виеше на въртопи и се пенеше. Наоколо се издигаха високи дървета, чиято сянка падаше над водопада. Тоя красив, притулен кът сякаш бе създаден само за отмора. Човекът, който пръв е дал идеята да бъде построена тук тази малка колиба, положително е бил поет по душа и сърце.

Седнах на края на скалата. Долу под мен водата бучеше и пръскаше хиляди ситни капки, които блестяха на слънцето с всички цветове на дъгата. Арики се изкачи по стъпалата, издълбани в гранита, и надзърна в колибата.

- Жълтият тана не е тук! - извика той смутен.

Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:

- Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!

- Да, излъгах те! - признах аз.

Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:

- Какво ще правиш с мен, Андо? - проплака Арики. - Къде ме водиш?

- При тана Боамбо.

- Не, не! - извика Арики отчаян и отстъпи назад. - Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!..

Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост...

- Върви с мен, подлец! - извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.

- Не, не! - задърпа се първожрецът и седна в тревата. - Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.

- Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!

Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.

- Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги - мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. - И Шамит ми каза днес: "Пакеги нанай-нанай". О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви...

Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

- Стой! - извика младият мъж и насочи копието си към нас. - Къде отивате?

- При тана Боамбо - отговорих аз.

- А къде бяхте?

- При пакегите.

- При жълтите дяволи - поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

- И Арики ли беше при тях?

- И той.

- Значи, истина е! - мрачно каза младият туземец. - Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи...

- Да, той беше при тях - потвърдих аз.

- Ух! - стрелна го с очи туземецът. - Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! - И като тръгна пред нас, той ни предупреди: - Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте - то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? - И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. - Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката - и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

"Японците мъчно ще завладеят острова - мислех си аз. - Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия".

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.

Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.