Остров Тамбукту

Седма глава. Големият празник. Как дневникът на Магелан попадна в касетката на Смит

I

Най-после настъпи големият празник. Първо се разнесоха ударите на бурума от най-близката махала, след това се обадиха бурумите и от другите две махали, придружени с дълги, пронизителни викове, които приличаха на вълчи вой или на оня тревожен вик на ходжата, когато отправя молитвите си към аллаха от високото минаре.

Слънцето беше се наклонило към далечните планински възвишения. Наближаваше часът на вечерната прохлада, когато лек ветрец раздвижва листата на гигантските дървета и тропическият лес оживява и запява своята вечна многогласна песен. Бях отворил сандъчето си и подреждах малките шишенца и бурканчета с лекарства. Навън се чуха бързи стъпки - някой тичаше към колибата. Затворих капака на сандъчето и се изправих в очакване. На вратата се показа Зинга. Като ме видя, тя пъргаво прескочи високия праг.

- Да вървим, Андо! - извика тя развълнувано. - Не чуваш ли бурумите? Големият празник започна!

Тя беше възбудена, очите й горяха от възторг, а лицето й сияеше от радостна усмивка. Белите й равни зъби също блестяха. В косата си бе натъкнала два гребена от бамбук и много цветя, а на шията й висяха няколко гердана от мъниста, раковини и кучешки зъби. Под гривните на ръцете, както и под тесния си пояс беше затъкнала червени цветя от хибискус и млади вейки от колеус. Имаше нещо детско и в крехката й тънка снага, и в усмивката, и в чистия блясък на очите й, които гледаха света и хората с детска чистота и наивност. Като забеляза, че оглеждам нейната чудна премяна, тя се завъртя пъргаво на пети и отново почна да ме подканя: - Да вървим, Андо! Големият празник започна! Скоро ще станеш син на нашето племе, Андо! А аз ще стана твоя сахе... Не се ли радваш?

- Радвам се, Зинга, много се радвам...

- Тогава аз ще живея в твоята колиба, Андо! Ще копая в градините, ще сея таро, ямс и уму, а ти ще ловиш риба. Ще ядем варено таро, ямс и уму и печена риба. И банани, и пъпеши, и ядки от кокосови орехи ще ядем, ще пием и кокосово мляко... А баща ми ще ни подари една голяма свиня. Най-голямата свиня, Андо! Той ми обеща. Ще я храня с кори от ямс и таро и тя ще ни роди десет пискливи прасенца... Не се ли радваш, Андо?

- Радвам се, Зинга, много се радвам...

- Нашата колиба ще стане много хубава, Андо! Ще я мета всеки ден по два пъти - ябом аро, ябом аелда - сутрин и вечер. Нашият нар винаги ще бъде чист и рогозките ще бъдат чисти, защото ще ги изтупвам два пъти на ден - ябом аро, ябом аелда. А когато се върнеш от лов уморен, ще почиваш на тия рогозки, а аз ще ти пея песни. Не се ли радваш, Андо?

- Радвам се, Зинга, много се радвам. Но ти излез от колибата, докато облека новите си дрехи.

- Много добре, Андо! Облечи най-новите си дрехи! Разбира се, аз не мислех да обличам костюм. В панталон и сако тука човек би се чувствувал също тъй, както у нас в шуба лятно време. Пък и за кого да се пременявам? Тук нямаше други цивилизовани хора освен нас, тримата европейци, а за туземците и най-вехтата ни дреха изглеждаше като нещо вълшебно и непостижимо, както в приказките. Все пак аз смених старите си къси гащи с нови, облякох нова риза, обух леки сандали и наложих новата си коркова шапка, която приличаше на шлем - това беше моята "премяна". Тя беше много скромна, но лека и удобна.

Тъкмо бях се нагласил вече и се готвех да излизам, когато неочаквано пристигна Смит и още от вратата почна да ме упреква:

- Как може такова нещо! Вие ме поставяте в неудобно положение, сър! И пред кого! Пред Арики! А аз тъй вярвах на вашата честност!..

- Какво се е случило? - попитах го учуден.

- Питате ме какво се е случило! - възкликна Смит възмутен. - И с такъв невинен вид! Би помислил човек, че сте олицетворение на самата невинност. Аз наистина ви смятах за честен младеж, но това, което сте направили, е измама, сър! Да, измама - това е най-слабата дума...

- Нищо не разбирам - свих рамене.

- О, той нищо не разбира! Чувате ли, небеса! Той е чист и невинен като младенец. Никога досега не съм срещал човек, който тъй умело да прикрива лъжата и измамата с фалшива искреност. Сатана в ангелски образ - така казваше покойният ми баща за такива хора и никога не грешеше, уверявам ви. Той беше човек на миналия век, прям и груб, но винаги справедлив. Аз не съм като него, признавам...

- Не сте справедлив като него ли?

- Не става дума за справедливост - остро възрази Смит. - Аз не съм прям и груб като баща си, но все пак не мога да не нарека вашата постъпка с истинското й име. Това е измама, сър! Меко казано, това е мошеничество, углавно престъпление! В цивилизованите страни то се наказва от една до пет години строг тъмничен затвор...

Той беше силно възбуден, кипеше от възмущение и изригваше цял вулкан от двусмислени и обидни думи. Когато говореше, пурата смешно подскачаше между жълтите му зъби, а суровото му сухо лице с жълта изопната кожа, набръчкана около очите, изглеждаше непроницаемо зад тютюневия дим. Реших да му обърна гръб и да си изляза, ако не спре тоя поток от обиди.

- Ще ми кажете ли най-после за какво става дума? - попитах го аз нетърпеливо. - Или мислите, че съм длъжен да слушам вашите глупави обвинения?

- Глупави обвинения! - възкликна плантаторът, като отправи погледа си към тавана на колибата. - Чувате ли, небеса? Той нарича глупави обвинения моя справедлив гняв! Това е... това е нахалство, сър!

Сега вече аз му обърнах гръб и тръгнах към вратата, но той ме хвана за ръката и ме спря. Пепелявите му очи святкаха гневно, безкръвните му устни нервно потрепваха.

- Какво търси дневникът на моята яхта под нара на Арики? - неочаквано ме запита той, като ме гледаше право в очите.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе. Обърках се и не знаех какво да отговоря.

- Вие мълчите! - каза Смит, като почна да се разхожда със ситни крачки из колибата. - Няма ли да ми кажете как е попаднал дневникът на моята яхта под нара на Арики? Аз чакам вашия отговор, сър! И не се опитвайте да ме лъжете... Е?

Той се спря пред мен с кръстосани ръце на гърдите и ме загледа изпитателно, като се поклащаше напред-назад - ту на пръсти, ту на пети. В друго време той би изглеждал смешен в своите къси гащета, които откриваха тънките му жилести крака, обрасли с гъсти сиви косми, но сега плантаторът стоеше пред мен заплашително строг, уверен в своя справедлив гняв.

- Чакам да ми отговорите! - заповеднически прозвуча гласът му. - Искам да ми кажете истината, а след това ще реша какво да правя.

Последните му думи прозвучаха като закана: "Да, ако е узнал за дневника на Магелан, мислех си аз, той наистина би могъл да напакости и на мен, и на капитана. Достатъчно беше да каже на Арики, че ние сме задигнали "белите му листа" и вместо тях сме поставили други "бели листа", и първожрецът щеше да дигне цялото племе на крак. А това беше много опасно". Все пак аз реших да не издавам страха си пред плантатора и му казах спокойно: - Правете каквото щете, но не забравяйте, че не съм ви слуга и не съм длъжен да слушам грубите ви закани.

- Не сте длъжен, това е вярно - поомекна Смит и спря да се клати нахално. - Вярно е и това, че тук няма слуги и господари и всички сме равни. Е, добре! Кажете ми тогава в името на равенството, което тъй страстно защищавате, по какъв начин дневникът на моята яхта е попаднал под нара на Арики?

- Дневникът на вашата яхта? Под нара на Арики? - попитах го с престорено учудване, за да спечеля време. Работата беше много сериозна и всеки необмислен отговор можеше да ми навлече голяма неприятност.

Смит ме погледна и аз видях иронията в пепелявите му очи. Нима беше разбрал всичко? Нима знаеше за съществуването на дневника на Магелан?

- Да, сър - кимна с глава той. - С очите си видях дневника на моята яхта. Той е под нара, на който спи Арики. Първожрецът също ще го види и ще се хване за мене, разбира се... Какво да му кажа? Че дневникът сам е излетял от яхтата и сам се е пъхнал под неговия нар? Защо мълчите? Чакам вашия отговор, сър!

- Но... кой го е отнесъл там и защо?

- И аз това ви питам - кой го е отнесъл там и защо?

- Не зная - свих рамене.

- Не знаете! Но аз трябва да узная! Да, да, трябва да узная, защото аз ще отговарям пред първожреца.

- Защо пък вие?

- Защото съм най-близкият му приятел и ходя по десет пъти на ден в неговата колиба. Съмнението ще падне върху мен. Арики ще помисли, че аз съм бутнал под нара му тоя проклет дневник и съм измъкнал оттам книгата на тайните.

- Книгата на тайните? Ха-ха! - изсмях се малко пресилено и махнах небрежно с ръка. - Сигурен ли сте, че наистина съществува такава книга?

- Напълно съм сигурен - отговори Смит. - Арики често ми говореше за своите бели листа, които всичко му казвали. От думите му разбрах, че белите листа не са нищо друго освен някаква стара книга. Днес отидох в колибата на първожреца. Жена му и дъщеря му ги нямаше, а той спеше непробудно на нара пиян. Моментът беше удобен и аз претърсих колибата, без да се страхувам, че някой може да ме види. Исках да намеря книгата на тайните и да разбера какво представлява. Не бързайте да ме осъждате - заяви той, когато забеляза, че искам да го прекъсна. - Аз тършувах из чуждата колиба не като крадец. Моето любопитство е напълно понятно. Вие на мое място бихте постъпили по същия начин, нали така? И какво мислите? Вместо книгата на тайните открих дневника на моята яхта. И веднага си казах: "Да, тук има измама. Някой е задигнал книгата на тайните и на нейно място е оставил дневника..." Не е нужно човек да бъде Шерлок Холмс (Шерлок Холмс - детектив, герой от романа на Конан Дойл), за да се досети, че това е така. И да ви кажа право, страшно се разлютих на вас и на Стерн.

- Защо на нас?

- Защото или вие, или Стерн, или двамата заедно сте извършили тази измама.

- Защо пък ние? Това би могъл да го направи самият Арики или друг някой туземец.

- В никакъв случай! - завъртя глава Смит. - Туземците никога не крадат, нали така? Това много пъти съм го чувал от вас и го вярвам. Освен това те се страхуват от яхтата и никой от тях не би се решил да влезе в нея, за да задигне дневника. И Арики също. Не, сър, не ме залъгвайте като малко дете. Аз разбирам много добре, че само вие със Стерн бихте могли да откъснете кориците от дневника на моята яхта и да му пришиете други корици.

Значи, Смит и това беше забелязал. Ясно беше, че той не казваше всичко, което знаеше. Почнах да мисля, че той знаеше и за съществуването на дневника на Магелан, но криеше това от мене.

- И тъй, какво да кажа на Арики, когато открие измамата и ми поиска обяснение? - попита ме плантаторът.

- Може и да не я открие - отговорих аз уклончиво. - Щом досега не я е открил...

- Досега той не е потърсил книгата на тайните, защото не му е била нужна. Но тя скоро ще му потрябва - може би още днес. Не чувате ли как думкат техните дървени тъпани? Днес е първият ден на големия празник. Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта, ще прави някакви заклинания - самият той ми каза това. Белите листа положително ще му потрябват и тогава тежко ми и горко! Ще обвини мен и ще заповяда да ме изгорят жив. Аз ще бъда принесен в жертва на Дао - кълна се във всички светии, че това ще бъде така. Е, добре! Съгласен ли сте да пострада един невинен човек, а виновните да си стоят настрана и да се подсмиват? "Вижте, значи, колко хитро постъпихме... Смит се пече жив на огъня, а ние си седим на сянка - ни лук яли, ни лук мирисали..." Това не е честно, сър!

Плантаторът почна да бие на чувства. Той винаги така постъпваше: най-напред атакува противника си фронтално и ако не успее, почва да се окопава и да подготвя ново нападение отдалеч.

- Не се тревожете, нищо лошо няма да ви се случи - казах му аз, за да го успокоя.

Но той не се успокои и отново почна да ме упреква и да ме обвинява.

- Но какво искате от мен? - попитах го аз.

- Само едно: да оставите книгата на тайните там, откъдето сте я взели. След това ще решим какво да правим с нея.

Зинга се показа на вратата.

- Да вървим, Андо! - извика тя, като гледаше подозрително плантатора.

- Да вървим! - казах аз на Смит и станах.

- Къде отивате? - попита ме той.

- На поляната. Празникът започва.

- Добре, и аз ще дойда. Стерн сигурно се е завърнал от лов и е отишъл там. Трябва да поговорим с него и още тази вечер да решим какво да правим.