Остров Тамбукту

II

Колкото и храбро да се биеше, племето не можа да прогони нашествениците от острова. Храбростта никога не е била достатъчна за една победа. Необходими са и силни оръжия, а туземците имаха само десет пушки освен стрелите и копията.

Преди десетки хиляди години човечеството се е хранило с корени, плодове и риба и рядко с месо (защото всички животни, които могат да служат за храна на човека, винаги са били по-пъргави от него, а в много случаи и по-силни). Тогава откритието на лъка и стрелата означавало нова епоха в развитието на човечеството. Със стрелата човекът можел да убие животно от разстояние. Стрелата и копието спасили човечеството от глад и израждане, дори и много по-късно, когато човечеството имало вече железен щит, меч и броня, стрелите и копията все още са били опасни оръжия. С тях древните гърци победили троянците, с тях спартанците защищавали Термопилите. Но сега стрелите и копията не можеха да спасят племето занго от нашествениците. Пред оръдията, пушките, картечниците и бомбите на японците стрелите и копията бяха детска играчка. Известно е, че когато турците воювали с византийците и обсадили Цариград, те имали само едно-единствено оръдие и ако вярваме на историците, стреляли с него само веднъж, но този единствен изстрел решил изхода на битката - византийците предали града. А японците имаха не едно, а четири оръдия...

И все пак те не можаха да превземат острова, нито да сломят съпротивата на племето. Те разрушиха и изгориха крайбрежните села, избиха много хора, но не можаха да навлязат във вътрешността на острова, пък и не смееха, защото знаеха какво ги чака по горските пътеки.

Туземците живееха в непристъпната джунгла също тъй свободно, както и по-рано. Те не бяха свикнали на разкош и не чувствуваха неудобствата на коравото легло. Спяха на рогозки или на суха трева и папрат, а непроходимата джунгла ги пазеше от нашественика. По пътеките, които водеха от брега към новите селища, денонощно бдяха стрелци. Понякога японците се опитваха да проникнат по тия пътеки във вътрешността на острова, но стрелците бързо ги обръщаха в бягство. При всеки такъв опит японците оставяха по няколко убити и ранени, докато най-после съвсем се отказаха от тия набези. Те бяха господари на океана, но от самия остров владееха само едно малко късче земя и едно село, превърнато от самите тях в пепелище.

И тъкмо до това село, близо до големия залив, те почнаха усилено да строят укрепления. Денем ние ги наблюдавахме от височините, а нощно време най-смелите стрелци се промъкваха тихо до техните окопи и ги нападаха ненадейно, като убиваха или раняваха по няколко моряци. Но и японците, не се оставяха. Понякога излизаха с лодки нощно време на брега до някое полуразрушено село и докато едни се сражаваха със стрелците, които пазеха брега, други претърсваха колибите и когото хванеха в тях, откарваха го да работи на укрепленията. Те не убиваха пленниците защото им трябваха роби. А по-късно прибягнаха и към нова хитрост: подкарваха двама пленени туземци по някоя пътека през джунглата и ги заставяха да обезвредят скритите смъртоносни стрели. Но и тази тяхна хитрост пропадна. Стрелците, скрити по дърветата, избиваха японците и освобождаваха пленените туземци.

Само веднъж трима моряци успяха да проникнат близо до лагера, в който живееше и Зинга. Те минали през джунглата, като си проправяли път с брадви през гъстите лиани, и се скрили близо до потока, от който жените вземаха вода за пиене и готвене. Без да подозира голямата опасност, Зинга отишла за вода. Моряците я хванали и я отвлекли. В лагера чули нейните писъци и няколко стрелци веднага тръгнали по дирите на японците, но те стреляли срещу тях с автомати и изчезнали в джунглата.

Отвличането на Зинга хвърли в тревога целия лагер. То показваше, че отделни малки вражески групи можеха да проникнат във вътрешността на джунглата, и туземците веднага взеха мерки това да не се повтори. Поставиха постове около лагера, които денонощно бдяха на смени. Ако японците още веднъж се опитат да наближат лагера, чакаше ги сигурна смърт.

Като узна какво нещастие беше се случило с дъщеря му, Боамбо влезе в малката си колибка и закри лицето си с ръка. Дълго стоя неподвижен и мълчалив. Беше като убит. Влязох при него, но не намерих думи да го утеша. И наистина какво да му кажа? Самият аз бях съкрушен. Зинга в ръцете на японците! Пленница! Това беше ужасно...

Дойде Амбо. Той също беше узнал за отвличането на сестра му и още от вратата извика:

- Отивам! Набу, прощавай! Аз ще загина, но преди това ще убия поне десетина врагове. Хванах го за ръката:

- Седни, приятелю! Ти няма да спасиш Зинга. Най-много да убиеш един или двама жълти дяволи, но и теб ще те убият.

- Все едно! - извика Амбо. - Аз отивам! Пусни ме! Аз стиснах здраво ръката му.

- Няма да те пусна! - твърдо казах аз. - Твоето копие няма да помогне. Аз ще се опитам да спася Зинга.

Боамбо направи знак на сина си да седне и като се обърна към мен, тихо запита:

- Как ще я спасиш?

- Ще отида при жълтия тана и там ще реша какво да правя.

Боамбо ме погледна с невиждащи очи и каза:

- Ако дъщерята на жълтия тана попадне в ръцете на нашите стрелци, те ще я пуснат да си отиде. Така кажи на жълтия тана. Кажи му, че ние сме мъже и воюваме с мъже. Позор! - промълви той, като пълнеше лулата си. - Жълтият тана воюва с жени! Той убива деца и старци! Позор!..

- Ще му кажа - обещах аз и излязох от колибата...