Остров Тамбукту

V

На другия ден след заседанието на Великия съвет реших да се върна на подводницата. Преди това исках да видя Зинга, но не я намерих в лагера на туземците. Тя беше отишла в Калио. Никой не можа да ми каже защо е отишла там. Може би заради неудобствата на лагерния живот? Разбира се, нарът, постлан с рогозка, е по-удобно легло от коравата гола земя, но биваше ли заради това Зинга да излага живота си на опасност? Ако хрумне на японците да дебаркират войски в Калио, тя можеше да пострада. Нейната постъпка бе неблагоразумна. Посъветвах Боамбо да каже на всички жители на Калио веднага да напуснат селото и да се изтеглят в планината. По-добре да търпят несгоди и лишения, отколкото да излагат живота си на опасност. Боамбо веднага извика сина си и го изпрати в Калио.

- Нека всички дойдат в нашия лагер - каза той. - Но стрелците да останат в селото, да го защищават от жълтите дяволи.

Преди да си тръгна, реших да поговоря сериозно и с Гахар. След като беше "разжалван", заедно със седемте пояса на мъдростта Арики предаде на Гахар и дневника на яхтата. Аз можех да го унищожа още вчера и да избавя племето от тая пакост, наричана от първожреца "бели листа", но не посмях. За такава дръзка постъпка племето би ми потърсило сметка, а аз не исках да дразня хората, нито пък да споделям участта на Арики. Сега, след като дневникът бе попаднал в ръцете на Гахар, аз се помъчих да го убедя да го изгори и да развее пепелта му по вятъра. Отначало Гахар не се съгласяваше. Той смяташе белите листа за свещени и дори се страхуваше да се докосне до оръфаните корици на дневника. Но кой би могъл да гарантира, че след време и Гахар няма да използува дневника във вреда на туземците? Едва след като му обясних какво представляват от себе си белите листа, Гахар се разколеба. И наистина, може ли да бъде свещено това, което е принадлежало на пакегите? Не и не! Та нали жълтите дяволи - японците, - които Гахар смяташе също за пакеги, избиха много хора, запалиха колибите и прогониха жените и децата в джунглата... Гахар не иска да има нещо, което да му напомня за пакегите. В бъдеще племето няма да допусне на острова нито един пакеги. Разбира се, аз мога да остана при тях, защото съм добър пакеги. Смит и Стерн също могат да живеят на острова, защото и те са синове на племето, но щом са отишли при жълтите дяволи, нека си стоят при тях. Аз единствен съм останал верен на племето и затова Гахар ме обича повече, отколкото по-рано.

- Послушай ме, изгори белите листа - отново го посъветвах аз. - Те носят беда на племето, повярвай ми.

- Нана, ще ги изгоря - решително каза Гахар. - Ще ги изгоря, бъди спокоен.

Аз наистина бях спокоен, защото знаех, че обещанието на Гахар не е празна дума.

Време беше да се върна на подводницата. Всички ме съветваха да остана при тях, но аз отказах. Докато капитан Сигемицу, когото туземците наричаха тана на жълтите дяволи, ми имаше доверие, аз можех да бъда полезен на племето било като посредник, било по някакъв друг начин.

- Няма ли да те убият жълтите дяволи? - попита ме Боамбо.

Когато му казах, че няма да ме убият, той пак попита:

- Кажи, Андо, враг ли си на жълтите дяволи?

- Да! - казах аз. - Вашите врагове са и мои врагове. Но аз ще се върна на голямата лодка, защото искам да помогна на племето.

Боамбо ме гледаше учуден и замислен. Той не можеше да разбере как може да бъде полезен на племето един човек, който отива при неговите врагове.

- Ако не ми вярваш - казах аз, - готов съм да остана при вас.

- Вярвам ти! - каза Боамбо. - Ти си наш. Ние те обичаме и ти ни обичаш. Прави това, което си намислил, щом то е за наше добро.

Простих се с всички и тръгнах обратно по същата пътека, по която бях дошъл вчера. Пред мене вървеше вчерашният водач. Когато навлязохме дълбоко в гората, казах му да се върне при своите. Аз и без него щях да намеря пътя, защото само една-единствена пътека водеше към залива. Но водачът поклати отрицателно глава и каза:

- Погледни нагоре и виж колко опасно е да вървиш сам из джунглата.

Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.

Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да "прочистят" острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.