Остров Тамбукту

Втора част

Първа глава. Жената на Гахар. Хитрините на Арики. Странно погребение. Анчар - "дървото на смъртта"

I

Почти всяка сутрин ставах рано, преди слънцето да изгрее, и отивах в малкия залив да се къпя. По това време водата беше най-приятна. Денем тя се затопляше като в баня от горещото слънце и едва след полунощ се поразхладяваше. Освен това сутрин заливът беше тих и пуст и аз плувах до пълна умора, необезпокояван от никого.

В една такава тиха сутрин Гахар пристигна в залива разтревожен и още отдалеч заговори припряно:

- О, Андо! Ела бързо, Андо! Уин-уин, Андо!

- Какво има, Гахар? - попитах го аз.

Той каза, че жена му била много болна. Вчера била съвсем здрава, ходела в градината да прекопава лехите с таро, набрала пълна торба с кенгарови орехи, оставила ги на слънце да съхнат, за да обели по-лесно кората им, след това сварила чорба от риба и батати, вечеряли и легнали да спят. А през нощта почнала да охка и да се превива от болки в стомаха. Сега тя била в много тежко положение.

- Спаси я, Андо! - проплака Гахар. - Тя ще умре!

- Прясна ли беше рибата, която ядохте, или сушена? - попитах го аз.

- Прясна.

- Кога я улови?

- Оня ден, през нощта.

Гахар ми каза, че и него стомахът го заболял от рибата и почувствувал облекчение едва след като повърнал всичката храна, която изял. Не бе нужно човек да бъде лекар, за да разбере, че болната се е отровила с развалена риба. Но Гахар не мислеше така. Той беше сигурен, че някой им е направил магия. Безсмислено беше да го разубеждавам. Без да губя време, отидох в моята колиба за лекарства. Гахар неотстъпно вървеше по петите ми и ме подканяше:

- Бързай, Андо, бързай! Тя скоро ще умре, скоро ще умре...

Моята аптека беше много бедна. Едно сандъче с няколко шишенца, туби и бурканчета, няколко кутии с хинин и атебрин, няколко пакета с таблетки и прахове, ампули със серум против змийска отрова - това беше всичко. Какво можех да дам на болната? Само очистително, нищо друго. Взех едно шишенце с рициново масло и отидох в селото.

Пред колибата на Гахар бяха се събрали десетина туземци, а вътре цяла тълпа жени се суетяха около болната. Всички бяха мълчаливи и уплашени. Жителите на Тамбукту изпитваха необясним страх от смъртта. За тях смъртта не беше естествен край на всяко живо същество, а нещо, предизвикано от свръхестествени сили. Понеже никой не умира по своя воля и всеки човек, преди да умре, обикновено страда от някаква болест, туземците вярваха, че някой лош човек е направил магия на болния. Този лош човек намира някъде захвърлена или забравена саронга, нарязва я на ситни парченца и със заклинания ги изгаря. Човекът, на когото е саронгата, се разболява. Ако някой откъсне плод и го хвърли недояден и ако недояденият плод попадне в ръцете на враг, той го нарязва на ситно, изгаря го със заклинания и човекът, който е хвърлил недоядения плод, също се разболява. Ако намерената саронга или недояденият плод бъдат изгорени веднага, болният умира още същия ден. Но понякога врагът е коварен и отмъстителен. Той изгаря намерената саронга парче по парче в течение на седмица, на две, на месец, за да мъчи по-дълго време жертвата си.

Разбира се, не всеки човек може да прави магия, защото не всеки знае заклинателните думи. Но във всяко племе има такъв човек. Имаше го и племето занго - това беше Арики. Туземците вярваха, че първожрецът може да направи магия на когото пожелае и да го умори или да развали направената магия и да спаси болния от смърт. Ако въпреки всичко болният умре, Арики казваше: "Той не послуша моите съвети и Дао не пожела да го спаси". По такъв начин той убиваше два заека с един куршум: сееше страх и заблуди в душите на туземците и спасяваше своя авторитет.

Аз вършех точно обратното. Винаги когато лекувах някой болен, не пропущах случая да му обясня, че Дао няма нищо общо с неговата болест. Дао е направен от дърво. Ако го хвърлиш в огъня, ще изгори и ще се превърне в пепел. Дао не може да причини болест на здрав човек, нито да помогне на болните. Говорех и против магията. Туземците ме слушаха мълчаливо, с известен страх, но не ми възразяваха, защото мислеха, че зная всички тайни и мога да разваля всички магии.

Жената на Гахар беше стара, изтощена, с набръчкано лице, изкривено от болки. Тя лежеше на нара, свита на кълбо, и стенеше тихо, със стиснати зъби, като притискаше корема си с две ръце. Щом влязох в колибата, жените се разстъпиха и ми направиха път. Приближих се до болната, взех ръката й, напипах пулса - той едва се усещаше. След няколко часа болната щеше да умре. Никакъв лекар и никакви заклинания не биха могли да я спасят. Безполезно беше и моето лекарство, но аз не можех да кажа истината. Гахар и жените следяха всяко мое движение и чакаха със затаен дъх да видят как белият човек от луната ще прогони смъртта от тялото на умиращата жена. Уви! Никаква земна сила не би могла да направи такова чудо. Все пак аз трябваше да се опитам да помогна на болната или поне да си дам вид, че ще й помогна. Да кажа, че болестта е неизлечима, това би значило да се компрометирам като лапао, лечител на всички болести. Нито един лекар на мое място не би направил това. Лекарите нямат право да казват на болния, че болестта му е неизлечима, дори и когато напълно са убедени, че болният ще умре.

Отново напипах пулса на болната, погледнах ръчния си часовник и започнах да броя секундите. В колибата стана много тихо. Дори болната замлъкна в напрегнатото очакване.

- Късно си ме повикал, Гахар - обърнах се аз към стария си приятел, който стоеше зад гърба ми и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. - Ако беше ме повикал снощи, щях да дам нанай-кобрай на болната и тя щеше да оздравее. Сега е късно, много късно...

- Не е късно, тя още е жива - настояваше Гахар. - Дай й по-скоро нанай-кобрай, по-скоро!

- Ще й дам, Гахар, но ти казвам, че е късно. Извадих от чантата си шишенцето с рициновото масло, напълних една супена лъжица и я поднесох към устата на болната. Тя ме изгледа с широко отворени очи и аз видях в угасналия й поглед сянката на смъртта. Лъжицата потрепера в ръката ми.

- Отвори си устата! - тихо казах аз.

- Не, не! Не искам! - отрицателно поклати глава болната.

Всички почнаха да я уговарят, но тя въртеше глава и скимтеше като малко кученце. Гахар се помъчи насила да отвори устата й, но жените го задърпаха и го отстраниха. Повторно поднесох лъжицата до устата на болната, но тя пак завъртя глава, отблъсна ръката ми и лекарството се разля.

Взех си чантата и излязох от колибата. Тук беше влязла смъртта и моето присъствие беше излишно.