Остров Тамбукту

Дванадесета глава. Старият испански географ не лъже. Съмненията на Гахар. Амбо, синът на главатаря. Кой е Арики? Идолът на племето Занго. На лов със сина на вожда. Гибон и мангуста. Стрела, която изпуска гръмотевици

I

Изминаха още три месеца. През това време не се случи нищо особено. Всяка сутрин отивах на брега при туземците, а вечер се връщах на яхтата. Капитан Стерн редовно идваше с мене да пази, но скоро и той се убеди, че неговата пушка е излишна. Хората от племето бяха кротки и миролюбиви, никой не мислеше да ни напада. Въпреки това капитанът искаше да гръмне поне веднъж пред тях, за да им покаже силата на пушката, но аз не се съгласявах. Защото само от един гърмеж те ще се изплашат, ще се разбягат и никога вече няма да се мярнат пред очите ни, но каква ще бъде ползата от това? Ние трябваше да спечелим доверието им, а доверието на хората не се печели с насилие и заплахи. Капитан Стерн разбра тази истина и напоследък почна да излиза на брега без оръжие. И все пак туземците не му харесваха и той често се оплакваше от тях.

- Старият испански географ лъже - роптаеше той. - Тия хора никак не са гостоприемни. Никой досега не ни е поканил на гости, крият от нас жените и децата си, сякаш сме людоеди...

Той беше прав. Туземците не само нито веднъж не бяха ни поканили в селото, но и при нас в залива идваха почти със същата плахост и предпазливост, както и при първата ни среща. Но аз не се отчайвах. Напротив, след като племето бома ясно ми даде да разбера, че не ме смята вече за свой приятел, още по-упорито почнах да търся начин да докажа на новите си познати, че ние, пакегите, не сме техни врагове. Аз вярвах, че щом се убедят в нашите добри намерения, туземците ще изменят отношението си към нас и ще ни оставят да живеем на острова свободно.

И защо не? Аз всеки ден им раздавах подаръци - басмени панделки, герданчета, огледалца, цигари - според щедростта на плантатора и което беше много важно, лекувах ги от различни болести... Отначало туземците решително се отказваха от моите лекарства и гледаха с недоверие малките стъкълца с риванол и бурканчетата с мехлеми. Само Гахар се престраши и ми позволяваше да промивам и превързвам раната на ръката му - може би защото много го болеше, или пък защото беше стар и не се страхуваше вече от смъртта, не зная. Но щом раната на Гахар оздравя, той я показваше на всички и ме наричаше "лапао" - победител на всички болести. За мене това беше най-добрата награда.

Веднъж Гахар ме попита дали мога да докарам "арамру" - земетресение. Аз отрицателно поклатих глава.

- А можеш ли да докараш дъжд?

- Не мога - отвърнах аз.

- А можеш ли да прогониш рибите от морето?

- Не мога.

- А можеш ли да съживиш умрял човек?

Аз се засмях.

- Кажи, можеш ли? - настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед-ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го излекувам, ако болестта не е неизлечима...

- Имаш ли кобрай против кадити? - попита ме Гахар.

Кимнах утвърдително:

- Имам-

Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.

- Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?

- Вярвам - кимна Гахар. - Пакеги никога не лъже...

От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.