Остров Тамбукту

III

Същия ден следобед ловците се върнаха и в селото настъпи голямо оживление. Бурумът победоносно задумка, от мегдана долитаха радостни викове, а аз седях в колибата си самотен и тъжен. Поне капитанът да беше дошъл да поговорим, да ми разкаже какво става там... Той единствен ме разбираше, макар че не винаги ми съчувствуваше. Какво можеха да означават тия диви викове и биенето на бурума? Тържество? Победа?

На вратата се показа Амбо, синът на главатаря. Като ме видя, той влезе в колибата и каза възбудено:

- Победихме! Хванахме един бома!

Не му отговорих. Не споделях неговата радост, тя дори ми беше противна. Нищо не го разпитвах, но той сам заговори за похода. Ловците не успели да се приближат до градините на племето бома, защото пътеката била завардена и от гората излитали безброй отровни стрели. Смит, на когото много разчитали, веднага побягнал, щом префучала край ушите му първата стрела.

- Страхлив пакеги, ха-ха! - смееше се Амбо. - Пръв избяга, разбираш ли? Нито веднъж не гръмна с пушката си. Всички му се смяха...

Да избягаш от полесражението - това се смяташе за позорно. Смит беше се компрометирал - прекрасно! Пада му се!..

- Когато се връщахме - продължи Амбо, - аз забелязах един бома. Той беше се покачил на едно дърво и оттам пущаше срещу нас отровните си стрели. Ние предпазливо заобиколихме дървото и когато стрелите му се свършиха, хванахме го.

- А къде е той? - попитах.

- Затворихме го в една колиба. Двама наши го пазят.

До нас долитаха ударите на бурума и виковете на туземците. Всички бяха във възторг от сполучливия "лов", само аз не се радвах. Тежка мъка ме потискаше. Войната беше заляла целия свят. Всички континенти горяха. Загиваха милиони хора. Дори и тук нямаше мир и спокойствие...

Макар и рядко, племената враждуваха помежду си. Наистина те не даваха много жертви - един-двама убити, не повече. Но това нямаше значение. Войната си е война. Тя е зло, голямо зло. И аз съм безсилен да го предотвратя...

Сякаш в отговор на моите мисли Амбо каза:

- Днес ти постъпи много лошо. Защо искаше да ни спреш? Аз ти казах да мълчиш, а ти какво направи? Арики беше прав. Тоя път Арики беше прав - повтори той.

- Амбо ли говори това? - погледнах го аз тъжно. - Вие ще убиете невинен човек... Невинен човек, не разбираш ли?

Не, Амбо не ме разбираше. За него племето бома беше враг на неговото племе и никой не можеше да го убеди, че това не е така. Не само Амбо - всички други мислеха като него. Може би враждата между двете племена съществуваше много отдавна и се предаваше от поколение на поколение? Не зная, но едно е вярно: тази вражда еднакво е вредна и за двете племена. Та нали тази вражда използуват колонизаторите, за да държат в робство цели народи и племена в Африка и в други континенти и острови...

- Нима всички племена на острова са ваши врагове? - попитах го аз. - Има ли приятели вашето племе?

- Има. Племето фарора. То живее на другата страна на острова. И племето улан. То живее оттатък залива, зад Скалата на ветровете.

И той отново заговори за моята "неразумна" постъпка. Да, моят опит да уговоря хората да не предприемат похода против племето бома бил неразумен. При това съм заплашвал хората с някаква беда. Това било много лошо от моя страна. Добре съм направил, като съм се измъкнал навреме...

- А сега да отидем в селото - покани ме той. - Забрави всичко и ела да се веселим.

- Не - отказах аз. - Вие трябва не да се веселите, а да плачете.

Амбо ме погледна учудено, сви рамене и си излезе.