Остров Тамбукту

III

- Струва ми се, че сме арестувани - тихо каза капитанът, като седна на нара.

Грей се настани до него, избърса с ръкав потното си лице и промълви глухо:

- Много лошо ни посрещнаха, сър.

- И аз не съм доволен - отвърна Стерн. - Никак не е приятно, след корабокрушение да попаднеш в такава дупка. Но нека се надяваме, че бялото началство скоро ще ни измъкне оттук. Щом му доложат за нас, самият губернатор ще дойде да ни се извини лично.

Навън се чуха стъпки, вратата неочаквано се отвори. Светлата струя на слънчевия ден нахлу в колибата. В тоя поток от светлина се мярна черната глава на туземец. Той остави на земята кошница с плодове, три едри кокосови ореха, една стомна и като ни погледна плахо, побърза да затвори вратата. В кошницата имаше банани, варен ямс (Ямс (dioskorea batatus) - тропическа виеща се лиана, която образува два вида клубени: подземни (като картофите) и надземни, в пазвите на листата. Надземните са дребни и служат само за посев. Подземните клубени са доста едри, тежат от половин до четири-пет килограма и се ядат варени или печени. В отделни случаи подземните клубени на ямса достигат до един и половина метра дължина и тежат до 50 кг). Таро (calocasia esculenta) - образува подземни клубени с различна големина. Най-едрите достигат до 4 кг тежина. Листата му са едри, разклоняват се още от земята, имат дълги, кухи стъбълца и стигат до 1 м височина. Клубените се ядат варени или печени. Стръковете също се ядат варени и печени резени от някакъв плод, сигурно от хлебно дърво. Всичко това ни се стори много вкусно, защото гладът отдавна ни измъчваше, а борбата с водната стихия беше изтощила силите ни до капка. Като се нахранихме, изведнъж се почувствувахме по-бодри. Стерн се излегна на коравия нар и каза тихо, мечтателно загледан към тавана: - Ходил съм на много тропически острови, но никъде не съм пил такова кокосово вино като на островите Килинг. Само от една чашка искри почват да хвърчат от очите на човека. А сега трябва да разваля хубавия си обед с вода. Жалко...

Той се намръщи и надигна стомната, но още при първата глътка радостно извика:

- О, старият географ не лъже! Жителите на остров Тамбукту наистина са гостоприемни хора. Същински еликсир, сър. Опитайте!

И морският вълк ми подаде стомната.

Питието, което Стерн нарече същинския еликсир, беше кокосово вино. Макар да съдържаше съвсем малко алкохол, щом сръбнах няколко глътки, почувствувах как клепачите ми натежаха и очите ми сами се затвориха. Отпуснах уморено глава на коравия бамбуков нар и заспах...

Спал съм през целия следобед и цялата нощ. Събудих се чак на другата сутрин. Слънцето още не беше изгряло и през пролуките на колибата нахлуваше прохладен въздух, наситен със сладникав аромат на тропически цветя. Из гората крещяха маймуни, сърдито пискаха папагали.

По-късно туземците ни донесоха печена риба. Като се нахранихме, капитанът каза:

- Днес сигурно ще ни извикат на разпит. Вчера те не са искали да ни тревожат, преди да си починем.

- А на какъв език ще се разберем? - попитах аз.

- Това не ме интересува - отвърна Стерн. - Ако властите не знаят нашия език, те са длъжни да намерят преводач. Но аз зная толкова много езици, че дори и патагонско владение да е островът, пак ще се разберем.

- Ще се радвам, ако е английско владение, сър - обади се Грей.

Капитанът кимна с глава.

- Ако островът е английско владение, все едно че сме у дома си. Но и занзибарско да е, пак ще ни посрещнат добре, защото сме корабокрушенци. Не забравяйте, че съществува международен закон, който задължава всички държави да оказват помощ на претърпелите корабокрушение. Лично аз искам само едно - мечтателно додаде морският вълк - да ме оставят да поживея по-дълго време на този остров. Видяхте ли колко е красив? Дърветата са окичени с плодове, а горите са пълни с дивеч. Ето аз чувам гласовете на различни птици, а има и тютюн, и много други хубави неща. Ще поживеем тук като принца на Танганайка...

- Но вие не обичате сушата - подхвърлих аз.

- Вярно, не я обичам, но в известни случаи я понасям.

Грей лениво се размърда на нара.

- Аз желая само едно, сър - промълви той. - Желая по-скоро да изляза от тая бърлога.

- Мълчи, мечешка душа! - викна му Стерн. - Капка поезия няма в тебе. Аз винаги съм казвал, че ти не си истински моряк.

Да кажеш на човек, който двадесет години е пътувал по морета и океани, че не е истински моряк - това е най-тежката обида. Но Грей не се обиди. Той изобщо никога и от нищо не се обиждаше. Това се харесваше на мистър Смит и той често го хвалеше пред нас, но капитанът не обичаше хората, които от нищо не се трогват.

Бях потиснат от лошо предчувствие. Двамата пазачи с копия пред вратата на колибата ми напомняха, че все още сме затворници. Пък и арестът, както Стерн нарече нашата колиба, не беше удобно жилище. Много корав беше нарът от бамбукови пръти.

Капитанът беше сигурен, че до обед ще ни освободят, но когато и следобед никой не ни потърси, той нервно почна да се разхожда из колибата и да се възмущава.

- Защо ни държат още? Така ли се постъпва с хора като нас? Ние сме герои, сър! Аз ще протестирам! А може би тия диваци още не са съобщили на властите за нас? Може би губернаторът нищо не знае? Ако знаеше, че на острова са излезли корабокрушенци, той лично щеше да се осведоми за нашето здраве. Международният закон го задължава!..

Аз не вярвах нито в международните закони, нито в хуманността на губернаторите, но нищо не казах на капитана, защото не исках да го огорчавам.

- Две денонощия в тая колиба - това е прекалено! - възмущаваше се той. - Почвам да се съмнявам в испанския географ, сър. Но той не е виновен, защото никога не е идвал на остров Тамбукту и пише това, което са му разказвали Магелановите моряци.

- А Байрон? - обадих се аз. Капитанът махна с ръка:

- Не вярвай на поети...

- На поети като Байрон може да се вярва - възразих аз.

- Вие сте прав - кимна с глава старият моряк. - Байрон не е виновен. Виновен съм аз. Да, сър, аз излъгах мистър Смит...

- Излъгахте ли го? Защо?

- Сега ще ви обясня. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тимбукту пред две победи при Ватерлоо, и той е прав. Защото победата при Ватерлоо не засенчи славата на победения и нищо не даде на безславния победител. Но има друго, и то е по-важно. Байрон говори за Тимбукту, а не за Тамбукту. Това са две различни неща, сър. Тимбукту е едно забутано градче на река Нигер в Западна Африка, прочуто като център на древна култура.

- Тъй ли? - учудих се аз. - Разкажете ми, капитане, нещо за това градче!

- Какво да ви разкажа... Обикновена история. През XII век в Тимбукту имало университет. Френските колонизатори го завладели в 1883 година и Тимбукту се превърнал в западнал градец в пустинята. Той няма нищо общо с остров Тамбукту на испанския географ. Аз знаех това, но го скрих от Смит, за да го принудя да вземем курс на юг, да избягаме от урагана. И сгреших, признавам. Ако не бяхме се отклонили от пътя си, яхтата нямаше да се разбие в скалите на тоя проклет остров.

Грей широко се прозина и разкри всичките си зъби.

- Ужасно ми се спи, сър - каза той сънливо.

- На тебе вечно ти се спи! - упрекна го капитанът. - Чудно ми е как не си заспал миналата нощ в океана...

- О, аз се борих юнашки с вълните, сър! - промърмори готвачът.

Все пак неговата прозявка подействува на Стерн - след малко и двамата хъркаха на твърдия нар.

Настъпи нощ. Лунна тропическа нощ. Всичко живо спеше. В колибата беше тихо и тъмно.