Остров Тамбукту

II

Седнахме на сянка до малката рекичка. Докато Стерн пълнеше лулата си, аз му разказах за нашия спор със Смит.

- Срамота! - неочаквано каза Стерн, като запали лулата си. - Хората работят и се потят, а ние седим тук на сянка и спорим за тия глупави брадви и тесли. Разбира се, че трябва да помогнем на туземците. Ако вие не им дадете вашите брадви и тесли - обърна се той към плантатора, - аз ще им ги дам, без да ви питам.

- Нямате право, Стерн! - извика Смит и бледото му лице пламна и се изчерви.

- Нямам право ли? - кипна и Стерн. - А вие имате ли право да лежите под сенките, когато туземците правят колиби и мъкнат от градините ямса и тарото, с които се храните? Никой не ви е дал такова право, сър! Никой!

Избухването на капитана никак не ме учуди. Макар да не се месеше в нашите спорове с плантатора, все пак той беше справедлив човек и не можеше да понася неправдата.

Смит нервно извади от табакерата си една пура, запали я и каза:

- Защо ми говорите с такъв тон, Стерн? Защо ме обиждате?

- Чакайте! - прекъсна го капитанът. - Аз не съм казал всичко. От утре започваме работа. Ще помагаме на туземците. Ще им дадем брадви, тесли и гвоздеи, ще ги научим да работят с тях, а като построим техните колиби, ще започнем нашата лодка. Да, сър, ще направим лодка - аз твърдо реших вече. Голяма лодка с платна. Туземците ще ни помогнат, нали? - обърна се към мен капитанът.

- Положително ще ни помогнат - отговорих аз.

- Така... Ще построим голяма лодка с платна. Най-напред ще направим с нея няколкодневна разходка по море - ще обиколим острова. Ще ви науча да управлявате лодката. А след това, щом задуха югоизточният или югозападният мусон (мусон - вятър в Индийския океан и други области в тропика, който духа продължително време в една и съща посока), ще дигнем платната и ще кажем: "Довиждане, остров Тамбукту!"

- О, това е съвсем друго нещо! - възкликна Смит. - Щом е такава работата, аз съм съгласен.

- А вие? - обърна се към мен капитанът.

- И аз съм съгласен. Само че... в каква посока ще тръгнем?

- Това ще решим по-късно - отговори капитанът. - Ако тръгнем на изток, ще стигнем на остров Суматра или на Ява. Ако тръгнем на запад - ще попаднем или на островната група Чагос, или на Сейшелските острови, или направо в Африка - в Танганайка, Занзибар, Момбаса или в Могадишо. Посоката ще зависи от това, накъде ще духа вятърът, когато лодката бъде готова. Разбира се, аз предпочитам Африка, защото Египет се намира в Африка. Искам да отида при дъщеря си в Александрия...

- Но Ява и Суматра са по-близо до Тамбукту, отколкото Африка - възрази Смит.

- Така е - съгласи се капитанът. - Но по най-късия път не винаги се стига най-близо до целта. Освен това ние не знаем какво става в Ява и Суматра. Не забравяйте, че след като превзеха Пърл Харбър, японците се устремиха към Сингапур. А от Сингапур до Суматра има само една крачка. Не е чудно те да са завладели тия острови. А на мен никак не ми се ще да се срещам с тях. По-добре е да попаднем в далечна Африка, в дивите гори на Мозамбик, отколкото при самураите. И тъй, драги приятели, на работа! Най-напред трябва да видим какви сечива имаме. Да вървим!

Тръгнахме към селото. Капитанът през всичкото време говореше възбудено за нашето бъдещо пътешествие. Кръвта на моряка отново беше закипяла в жилите на стария морски вълк. Той беше се примирил с тихия и спокоен живот на остров Тамбукту само временно. Еднообразието беше му омръзнало вече и той отново се готвеше да дигне платната. Бащинското чувство го теглеше към Египет, към Александрия, където живееше малката му дъщеря, а ние със Смит мечтаехме за своите страни. Смит искаше да попадне отново в Англия, в своя свят, а аз исках да се върна в своята родна България. Нищо че враговете я заливаха с кръв - аз бях убеден, че това няма да трае вечно. Войната щеше да има край, а този край можеше да бъде само един - победа. Победа на народа над тъмните сили. Тогава аз можех да се върна у дома свободно, не като блудния син с разкаяние и молби за прошка, а пълен с млада енергия и воля за нов живот...