Планината Грей

10

Повечето работни дни на Мати започваха с кафе точно в осем сутринта при затворена врата на кабинета, без телефон, в компанията на Донован, който я запознаваше с последните клюки. Не че имаше нужда да затварят вратата, защото никой друг не идваше на работа преди осем и половина, когато се появяваше Анет, след като оставеше децата си в училището. Въпреки това Мати ценеше уединението със своя племенник и го бранеше.

Правилата и процедурите в офиса не бяха особено строги и Саманта получи инструкции да идва “към девет” и да работи, докато намери удачно място да сложи точка по някое време в късния следобед. Отначало тя се притесняваше дали няма да я затрудни преходът от сто работни часа седмично към четирийсет, но тревогата се оказа напразна. От години не беше спала до седем сутринта и го намираше за доста приятно. В осем обаче вече не я свърташе и нямаше търпение да започне деня. Във вторник влезе в службата, мина покрай кабинета на Мати, откъдето се чуваха тихи гласове, и надникна в кухнята за кафеварката. Тъкмо се бе настанила зад спретнатото си бюрце, за да почете час-два, докато я повикат да присъства на разговор с клиент, когато Донован се появи изневиделица и каза:

– Добре дошла в града. – Той се озърна. – Сигурно кабинетът ти в Ню Йорк е бил доста по-просторен.

– Всъщност не. Нас, новобранците, ни пъхаха в така наречените “кабинки” – тесни стаички, в които пресегнеш ли се, можеш да докоснеш колегата си при нужда. Пестяха от наем, за да могат партньорите да запазят добрите си доходи.

– Явно много ти липсва.

– Май още не мога да се опомня. – Тя махна към единствения друг стол и го покани: – Заповядай, седни.

Донован небрежно се сгъна в малкия стол.

– Мати ми разказа, че си била в съда още първия си работен ден.

– Така е. Какво още ти разказа?

Саманта се запита дали действията ѝ ще бъдат предмет на обсъждане всяка сутрин, докато леля и племен–, ник пият кафе.

– Нищо, просто двама адвокати от малко градче си говорят на кафе. Преди да се захване с дрогата, Ранди Фанинг беше свестно момче. Сигурно ще го убият или ще свърши в затвора като мнозина други тук.

– Може ли да заема някой от пистолетите ти?

Той се засмя и я увери:

– Няма да ти трябва. Търговците на дрога не са толкова отвратителни, колкото въгледобивните компании. Ако започнеш да ги съдиш един след друг, ще ти намеря пистолет. Знам, че е рано, но имаш ли планове за обяд?

– Още дори не съм закусила.

– Предлагам обяд, работен обяд в моята кантора. Сандвич с пилешка салата?

– Как да откажа подобна покана?

– Към дванайсет удобно ли е?

Тя се престори, че поглежда в календара си, и отговори:

– Имаш късмет. Точно днес съм свободна.

– Дотогава – скочи той ентусиазирано.

Тя почете известно време с надеждата да не я безпокоят. През тънките стени чуваше как Анет обсъжда някакъв случай с Мати. От време на време звънеше телефонът и всеки път когато го чуеше, Саманта притаяваше дъх и се молеше Барб да насочи човека към друг кабинет, към адвокат, който знае какво да прави. Късметът ѝ работи почти до десет часа, когато Барб надникна през вратата и заяви:

– Излизам за един час. Оставям ти рецепцията. – Тя изчезна, преди Саманта да успее да попита какво точно означава това.

Означаваше, че трябва да седи на бюрото на Барб в приемната, сама и уязвима, готова да откликне на молбата на всяко клето същество, което няма пари да си наеме истински адвокат. Трябваше да вдига телефона и да пренасочва разговора или към Мати, или към Анет, или просто да печели малко време. Някакъв човек потърси Анет, но тя беше с клиент. Друг попита за Мати, която пък беше в съда. Трети искаше съвет във връзка с някакъв иск за нетрудоспособност пред социалните служби и Саманта доволно го насочи към частна фирма. Накрая входната врата се отвори и в Службата влезе госпожа Франсин Кръмп с правен проблем, който щеше да преследва Саманта месеци наред.

Тя искаше само едно завещание, което “не струва нищо”. Обикновените завещания са прости документи, които дори най-неопитните адвокати са способни да изготвят. Всъщност начинаещите юристи охотно се залавят със задачата, защото трудно може да сбъркат. Саманта изведнъж се почувства уверена и поведе госпожа Кръмп към малка заседателна зала, като остави вратата отворена, за да наглежда приемната.

Госпожа Кръмп беше на осемдесет години и си изглеждаше на толкова. Съпругът ѝ беше починал отдавна, а петте ѝ деца се бяха пръснали из цялата страна. Нито едно не живееше наблизо. Тя твърдеше, че са я забравили – рядко ѝ се обаждаха, рядко я посещаваха. Искаше да състави кратко завещание, с което да ги лиши от всичко. Отрежете ги, заяви тя с озадачаваща горчивина. Съдейки по вида ѝ и по факта, че търсеше някой да напише завещанието без заплащане, Саманта допускаше, че наследството ѝ надали ще бъде значително. Госпожа Кръмп живееше в Юфола, малко градче “насред Джейкъбс Холър”. Саманта си записа, като че ли знаеше точно къде се намира това. Жената нямаше дългове, не притежаваше друга недвижима собственост освен стара къща и осемдесет акра земя, която беше на семейството ѝ открай време.

– Имате ли представа колко струва земята? – попита Саманта.

Госпожа Кръмп изхрущя с протезите си и отговори:

– Много повече, отколкото подозира някой. Знаете ли, миналата година дойдоха от въгледобивната компания и се опитаха да откупят земята, всъщност от доста време се опитват, ама аз пак ги изгоних. Не, госпожо, не възнамерявам да продавам на никаква компания. Взривяват недалече от моята земя, рушат планината Кат и това е срамота. Не ми е притрябвала никаква голяма компания.

– Колко ви предложиха?

– Много, но и на децата си не съм казала. И няма да им кажа. Знаете ли, не съм добре, сигурно скоро ще си отида. Ако децата ми получат земята, ще я продадат още преди да съм изстинала. Точно така ще направят. Познавам ги. – Тя бръкна в чантата си и извади някакви сгънати документи. – Това е завещанието, което подписах преди пет години. Децата ме заведоха при някакъв адвокат малко по-надолу по улицата и ме накараха да го подпиша.

Саманта бавно разгърна документите и прочете завещанието на Франсин Купър Кръмп. Според текста в третия абзац тя оставяше всичко на петте си деца поравно. Саманта надраска някакви безполезни бележки и каза:

– Добре, госпожо Кръмп, трябва да знам приблизителната стойност на състоянието ви заради данъците върху завещанието.

– Кое?

– Колко ви предложи въгледобивната компания?

Жената доби оскърбен вид, после се приведе ниско и прошепна:

– Двеста хиляди и малко отгоре, но земята струва два пъти повече. Може би три пъти. Човек не може да има доверие на тези компании. Опитват се да ти платят по-малко, а накрая дори се чудят как да те оберат.

Изведнъж простото завещание се оказа не толкова просто. Саманта продължи предпазливо, като попита:

– Добре, според новото завещание кой ще получи осемдесетте акра?

– Искам да ги дам на съседката ми Джолийн. Живее от другата страна на реката на своята си земя и също не смята да продава. Имам ѝ доверие, а тя ми обеща да се грижи за земята ми.

– Обсъдили ли сте въпроса с нея?

– Постоянно го обсъждаме. Тя и съпругът ѝ Ханк твърдят, че и те ще направят нови завещания и ще оставят земята си на мен, в случай че си отидат първи. Ама двамата са по-здрави от мен, нали разбирате? Най-вероятно аз ще си замина първа.

– А ако те умрат преди вас?

– Надали. Имам високо кръвно и болно сърце, и бурсит.

– Добре, но ако те починат преди вас и вие наследите земята им, кой ще получи нея и вашата земя след смъртта ви?

– Не и децата ми, нито пък техните деца. Бог да ни е на помощ. А аз си мислех, че моите деца са лоши.

– Разбирам, но все някой трябва да наследи земята. Кого имате предвид?

– Затова дойдох да поговоря с адвокат. Трябва ми съвет как да постъпя.

И изведнъж, когато се оказа, че става дума за сериозни пари, се очертаха различни сценарии. Новото завещание несъмнено щеше да бъде оспорено от петте деца, а освен информацията, която беше прехвърлила набързо в подготвителните материали, Саманта не знаеше нищо за процедурите по оспорването. Смътно си спомняше някакво дело от студентските си години, но това сякаш беше преди цяла вечност. Затова се постара да протака половин час, да си води бележки и да задава неособено смислени въпроси. Накрая успя да убеди госпожа Кръмп да дойде пак след няколко дни, след като във фирмата обсъдят положението. Барб се върна и помогна да изпратят новата клиентка.

– Какво беше това? – попита Барб, след като госпожа Кръмп си тръгна.

– Не съм сигурна. Ще бъда в кабинета си.

Кантората на Донован беше в много по-добро състояние от Службата за правна помощ. Кожени столове, дебели килими, подове с хубав лакиран паркет. Насред фоайето висеше красив полилей. Най-после някой в Брейди да припечелва нещо, помисли си Саманта. Секретарката в приемната, Доун, я посрещна вежливо и я осведоми, че шефът ѝ я очаква горе. Тя излизала да обядва. Докато се качваше по извитото стълбище, Саманта чу как входната врата изщрака и се заключи. Не се виждаше никой друг.

Донован говореше по телефона, седнал зад голямо дървено бюро, което изглеждаше много старо. Махна ѝ, посочи обемист стол и каза в слушалката:

– Трябва да затварям. – Шумно тресна телефона и я поздрави: – Добре дошла в моите владения. Ето къде се удрят трудните топки.

– Хубаво е – огледа се тя.

Стаята беше голяма и имаше балкон. Покрай стените имаше красиви библиотеки, натъпкани с обичайната правна литература и дебели томове, целящи да впечатляват. В единия ъгъл имаше стойка с най-малко осем смъртоносни оръжия. Саманта не можеше да различи обикновена от ловна пушка, но сбирката ѝ изглеждаше великолепна и готова за употреба.

– Пълно е с оръжие – отбеляза тя.

– Често ходя на лов, открай време е така. Ако си отраснал в тези планини, значи си отраснал в гората. Убих първата си сърна на шест с лък.

– Поздравления. Защо искаше да обядваме заедно?

– Ти ми обеща, забрави ли? Миналата седмица, след като те арестуваха и аз те спасих от ареста.

– Нали се разбрахме да обядваме в ресторантчето малко по-надолу?

– Реших, че насаме ще ни е по-приятно. Пък и аз гледам да избягвам местните заведения. Както ти казах, много хора тук не ме обичат. Понякога говорят разни неща и правят сцени на публично място, а това наистина може да ти съсипе обяда.

– Не виждам никаква храна.

– В бойния щаб е. Ела с мен.

Той скочи и тя тръгна след него по къс коридор до дълга стая без прозорци. В единия край на отрупаната маса имаше две пластмасови кутии и две бутилки с вода. Той ги посочи и обяви:

– Обядът е сервиран.

Саманта се приближи до стената и разгледа увеличена цветна снимка, висока най-малко два метра и половина. Беше запечатала едновременно трагична и смайваща сцена. Огромна канара с размерите на малък автомобил беше премазала една каравана, беше я разсякла на две.

– Какво е това? – попита Саманта.

Донован застана до нея.

– Ами първо е съдебно дело. Тази скала е в планината Инид от милион години, на около шейсет и пет километра от тук, в окръг Хопър. Преди няколко години започнаха открит въгледобив, разрушиха релефа на планината, за да изкопаят въглищата. На четиринайсети март миналата година в четири сутринта булдозер, собственост на негодниците от фирма “Стрейхорн Коул”, разчиствал скали без официално разрешение и тази канара била избутана към дъното на долината. Поради големината си тя набрала огромна инерция, докато се търкаляла надолу по склона. – Донован показваше пътя ѝ на увеличена карта, закачена до снимката. – Почти на километър и половина от мястото, където се откъснала от греблото на булдозера, канарата се разбила в тази малка каравана. В задната стая били двама братя: Еди Тейт на единайсет и Брандън Тейт на осем. Дълбоко заспали, както може да се очаква. Баща им бил в затвора заради производство на метамфетамини. Майка им била на работа в местния магазин. Момчетата загинали на място – канарата ги премазала.

Саманта се взираше невярващо в снимката.

– Това е ужасно.

– Да, така е. Край откритите мини животът никога не е скучен. Земята се тресе и основите на къщите се пропукват. Въглищният прах изпълва въздуха и покрива всичко. Водата във водоемите става оранжева. Непрекъснато летят скали. Преди две години имах дело в Западна Вирджиния, където господин и госпожа Херцог седели край малкия си басейн един топъл съботен следобед, когато изневиделица насред басейна им се стоварила скала, тежаща един тон. Двамата станали вир-вода. Басейнът се пропукал. Съдихме компанията и получихме някаква сума, но не голяма.

– И “Стрейхорн Коул” ли даде под съд?

– О, да. Процесът започва другия понеделник в окръжния съд в Колтън.

– Компанията не иска ли да се споразумее?

– Компанията беше глобена от нашите безстрашни регулатори. Здравата ги цапардосаха с двайсет хиляди долара, които те обжалваха. Не, не са съгласни на споразумение. Заедно със застрахователната си компания предлагат сто хиляди.

– Сто хиляди долара за две мъртви деца?

– Мъртвите деца не струват много, особено в Апалачите. Нямат икономическа стойност, защото не работят, очевидно е. Чудесен случай за наказателно обезщетение – капиталът на “Стрейхорн Коул” възлиза на половин милиард долара – и аз ще поискам един-два милиона. Но умниците, които пишат законите във Вирджиния, още преди години са решили да сложат таван за наказателните обезщетения.

– Май си спомням това от изпита си за адвокатската колегия.

– Горната граница е триста и петдесет хиляди долара независимо от сериозността на случая. Подарък от законодателя към застрахователния бизнес като всеки друг таван.

– Говориш като баща ми.

– Искаш ли да хапнеш нещо, или ще стърчиш там цял час?

– Не съм сигурна, че съм гладна.

– Е, аз съм.

Двамата седнаха на масата и разгърнаха сандвичите си. Саманта определено нямаше апетит.

– Опита ли се да сключиш споразумение? – попита тя.

– Поисках един милион, те отговориха с предложение за сто хиляди, затова пътищата ни се разминаха. Те – адвокатите на застрахователите заедно с въгледобивната компания – разчитат на това, че семейството е нестабилно и родителите не са близки. Както и на факта, че много съдебни заседатели или се страхуват от големите компании, или мълчаливо ги подкрепят. Когато съдиш такава фирма в Апалачите, невинаги можеш да разчиташ на безпристрастни съдебни заседатели. Дори онези, които презират компаниите, обикновено си мълчат. Всеки има роднина или приятел, който работи за тях. Затова динамиката в съдебната зала е доста интересна.

Саманта отхапа още малко от сандвича си и огледа стаята. Стените бяха покрити с увеличени цветни снимки и карти, някои от които бяха маркирани като веществени доказателства по съдебни дела, а други, изглежда, тепърва щяха да бъдат ползвани.

– Прилича на кабинета на баща ми преди години – каза Саманта.

– Маршал Коуфър, проверих го. Навремето е бил страхотен адвокат.

– Да, така беше. Като малка, ако исках да го видя, обикновено отивах в кантората му, стига да беше в града. Непрекъснато работеше. Когато не летеше по света след поредната самолетна катастрофа, беше в кабинета си и се готвеше за процес. Имаха една голяма разхвърляна стая – като се замисля, и те я наричаха “бойния щаб”.

– Не съм го измислил аз. Повечето добри адвокати имат подобно нещо.

– И неговите стени бяха целите в увеличени снимки, схеми и всякакви веществени доказателства. Беше впечатляващо, дори за едно дете. Още усещам напрежението, безпокойството, докато той и екипът му се готвеха за съдебната зала. Катастрофите бяха огромни, загиналите бяха много, участваха безброй адвокати. По-късно той ми обясни, че повечето случаи се решавали със споразумение непосредствено преди процеса. Рядко ставало дума за отговорност. Самолетът е паднал, вината не е на пътниците. Самолетните компании имат много пари, застраховани са и се тревожат за имиджа си, затова се споразумяват. За огромни суми.

– Някога обмисляла ли си възможността да работиш с него?

– Никога. Той е непоносим, или поне тогава беше.. Огромно его, абсолютен работохолик, голям кретен. Не исках да бъда част от неговия свят.

– И после той се издъни.

– Точно така.

Тя се изправи и се приближи към друга снимка – на премазана кола. Спасителен екип се опитваше да измъкне нещо отвътре.

Донован остана на мястото си, дъвчейки картофче.

– Участвах в това дело в окръг Мартин, Западна Вирджиния, преди три години. Изгубих.

– Какво се случи?

– Камион, превозващ въглища, се спускал в планината, претоварен и с превишена скорост. Преминал в насрещното платно и премазал една малка хонда. Шофьорката Гречън Бейн, на шестнайсет години, моя клиентка, загинала на място. Ако се вгледаш, ще видиш лявото ѝ стъпало там долу, виси от вратата.

– Точно от това се боях. Съдебните заседатели видяха ли снимките?

– О, да. Видяха всичко. Цели пет дни разказвах всякакви подробности на съдебните заседатели, но се оказа, че няма значение.

– Защо изгуби?

– Губя около половината си дела. В този случай шофьорът на камиона седна на свидетелското място, закле се да каже истината и лъга в продължение на три часа. Заяви, че Гречън минала в насрещното платно и предизвикала катастрофата, представи нещата така, все едно се е опитвала да се самоубие. Онези компании са умни и никога не пускат камионите да пътуват сами. Винаги са по двойки, за да разполагат със свидетел, готов да даде показания. Камиони, превозващи по сто тона въглища, се носят с висока скорост по стари мостове с ограничение до двайсет тона, по които все още минават и училищни автобуси, и нарушават всички правила за движение по пътищата. Ако има нещастен случай, обикновено е много тежък. В Западна Вирджиния така загива по един невинен човек седмично. Шофьорът на камиона се кълне, че не е направил нищо нередно, колегата му го подкрепя, свидетели няма, затова съдебните заседатели застават на страната на големите компании.

– Не можеш ли да обжалваш?

Донован се засмя, като че ли Саманта беше изръсила някаква шега.

– Разбира се, имаме това право. Съдиите в Западна Вирджиния обаче са избираеми, което е безобразие. Във Вирджиния има скапани закони, но поне съдиите не са избираеми. Там не е така. Върховният съд на Западна Вирджиния има петима членове. Мандатът им е четири години, после се кандидатират за втори мандат. Познай кой им дава пари за избирателната кампания.

– Въгледобивните компании.

– Именно. Те влияят на политиците, на регулаторите, на съдиите и нерядко контролират съдиите. Така че обстановката не е идеална за нас, тъжителите.

– Дотук със справедливия процес – поклати глава Саманта, все още впила очи в снимките.

– Понякога печелим. В случая на Гречън ни провървя. Един месец след процеса същият шофьор блъсна друга кола. За щастие, никой не загина, имаше само счупени кости. Полицаят на местопроизшествието се заинтригувал и прибрал шофьора за разпит. Той се държал странно и накрая признал, че шофира вече петнайсет часа. Освен това пиел “Ред Бул” с водка и смъркал амфетамин на кристали. Полицаят включил диктофона и го разпитал за катастрофата с Бейн. Шофьорът признал, че работодателят му го е заплашил, за да излъже. Получих копие от преписа и подадох няколко иска. Впоследствие съдът взе решение за нов процес, но още чакаме да се проведе. В крайна сметка ще ги спипам.

– Какво се случи с шофьора?

– Отвори си устата и разкри всичко за работодателите си от “Истпойнт Майнинг”. Някой му разряза гумите и стреля два пъти през прозореца на кухнята му, затова сега се крие в друг щат. Давам му пари, за да преживява.

– Законно ли е?

– Това не е основателен въпрос в този район. В моя свят нищо не е черно-бяло. Враговете ми нарушават всяко възможно правило, така че битката никога не е честна. Ако играеш по правилата, губиш, дори справедливостта да е на твоя страна.

Саманта се върна на масата и задъвка един пържен картоф.

– Знаех си, че постъпвам добре, като избягвам съдебните процеси.

– Неприятно ми е да го чуя – усмихна се Донован, а тъмните му очи поглъщаха всяко нейно движение. – Мислех да ти предложа работа.

– Съжалявам.

– Сериозно говоря. Имам нужда от някои проучвания и мога да ти плащам. Знам какво печелиш в Службата за правна помощ, затова си помислих, че може да се заинтригуваш от предложението да ми помагаш с проучванията.

– Тук, в твоята кантора?

– Къде другаде? Няма да преча на стажа ти – само извън работно време и през уикендите. Ако още не ти е доскучало в Брейди, скоро ще стане.

– Защо аз?

– Няма кой друг. Имам двама правни асистенти и единият напуска утре. Не мога да се доверя на никой адвокат в града, нито на когото и да било от друга кантора. Параноичен съм по отношение на поверителността, а ти си тук отскоро и няма как да познаваш нещо или някого. Идеален кандидат си.

– Не знам какво да кажа. Говорил ли си с Мати?

– Не, за това не съм. Но ако проявяваш интерес, ще поговоря с нея. Тя рядко ми отказва. Помисли си. Ако не искаш, ще те разбера.

– Добре, ще си помисля. Тъкмо започнах работа и не възнамерявах да си търся друга, поне не толкова скоро. Освен това наистина не обичам процесите в зала.

– Няма да се наложи да ходиш в съда. Просто ще се криеш тук, ще правиш проучвания, ще съставяш досиета и ще работиш с удължено работно време, както си свикнала.

– Всъщност се опитвах да се откопча точно от това.

– Разбирам. Премисли и ще поговорим по-късно.

Заеха се със сандвичите си, но мълчанието беше твърде мъчително. Накрая Саманта го наруши:

– Мати ми разказа за миналото ти.

Донован се усмихна и избута храната встрани.

– Какво те интересува? Аз съм отворена книга.

Тя сериозно се съмняваше. Хрумваха ѝ няколко въпроса: Какво се случи с баща ти? Доколко сериозна е раздялата с жена ти? Колко често се виждаш с нея?

Може би друг път.

– Всъщност нищо. Просто миналото ти е интересно, това е.

– Интересно, печално, трагично, пълно с приключения. Всичко накуп. Аз съм на трийсет и осем и ще умра млад.

Не ѝ хрумна какво да отговори.