Планината Грей

14

Чесната се издигна на хиляда и петстотин метра и Донован попита:

– Готова ли си?

На Саманта вече ѝ допадаше да лети на по-малки височини и да се наслаждава на гледките, но нямаше никакво желание да поема контрола.

– Хвани внимателно лоста за управление – каза ѝ той и тя го послуша. – Аз също го държа, така че не се тревожи – спокойно я увери Донован. – Той контролира наклона на носа, нагоре или надолу, и кара самолета да завива. Всички движения трябва да са леки и бавни. Завърти го леко надясно.

Саманта го направи и самолетът започна плавно да се накланя надясно. Върна лоста наляво и отново застанаха в хоризонтално положение. Бутна го напред, носът се наведе и започнаха да губят височина. Тя погледна към висотомера.

– Изравни на хиляда и четиристотин метра – каза Донован. – И дръж крилете хоризонтални.

От хиляда и четиристотин метра отново се издигнаха на хиляда и петстотин и Донован скръсти ръце.

– Как се чувстваш?

– Страхотно – призна Саманта. – Не мога да повярвам, че го правя. Толкова е лесно.

“Скайхок” откликваше и на най-лекото помръдване на лоста. След като осъзна, че няма да разбие самолета, Саманта се поотпусна и успя да се наслади на вълнуващата тръпка от първия си полет.

– Самолетът е страхотен, прост и сигурен, а ти вече го управляваш. След месец ще можеш и сама.

– Да не прибързваме.

Известно време летяха по права линия и хоризонтално, без да говорят. Саманта зорко наблюдаваше уредите и само понякога хвърляше поглед към планината долу.

– Е, капитане, накъде сме се запътили?

– Нямам представа. Не съм сигурна къде се намираме, нито накъде отиваме.

– Какво би искала да видиш?

Тя се позамисли.

– Мати ми разказа за семейния ти имот и за случилото се там. Бих искала да видя планината Грей.

Той се поколеба за кратко, после каза:

– Тогава погледни индикатора на курса и завий наляво на сто и деветдесет градуса. Направи го плавно и поддържай височина.

Саманта направи завоя безупречно и задържа чесната на височина хиляда и петстотин метра. Няколко минути по-късно попита:

– Добре, а какво ще стане сега, ако двигателят угасне?

Донован сви рамене, все едно никога не му бе хрумвало подобно нещо.

– Първо, ще се опитам да го запаля отново. Ако не се получи, ще започна да търся равно място, пасище или канал, дори шосе. От височина хиляда и петстотин метра чесната ще се задържи във въздуха около единайсет километра, така че имаме много време. Когато намеря подходящото място, ще кръжа над него, ще се постарая да преценя силата на вятъра, докато се спускаме, и ще осъществя аварийно кацане.

– Не виждам никакви открити местности тук.

– Тогава ще си изберем някоя планинска и ще се молим да имаме късмет.

– Съжалявам, че попитах.

– Спокойно. С тези самолети рядко стават инциденти и те винаги са причинени от пилотски грешки.

Донован се прозя и се умълча. Саманта не успя да се отпусне изцяло, но с всяка минута набираше увереност. След дълга пауза в разговора тя погледна към другия пилот, който, изглежда, беше задрямал. Преструваше ли се, или наистина спеше? Първо ѝ се прииска да кресне в микрофона и да го стресне, но вместо това провери уредите, увери се, че самолетът лети по права линия и крилете са хоризонтално, и успя да преодолее пристъпа на паника. Усети, че е стиснала лоста, и го пусна за секунда. Индикаторът за горивото показваше, че резервоарът е пълен до половината. Е, ако му се спи, да спи. Саманта щеше да му отпусне няколко минути да си дремне и чак после щеше да изпадне в паника. Осъзна, че самолетът ще лети сам – достатъчно беше тя да прави леки корекции от време на време. Погледна часовника си. Пет минути, десет, петнайсет. Планините бавно се нижеха под тях. Радарът не показваше никакво въздушно движение. Саманта запази самообладание, но вътрешно усещаше все по-силна нужда да изкрещи.

Той се събуди с покашляне и бързо огледа уредите.

– Браво на теб, Саманта.

– Подремна ли?

– Да. Понякога ми се доспива тук. Двигателят бръмчи толкова монотонно, че едва оставам буден. На дълги полети включвам автопилота и дремвам няколко минути.

Не беше сигурна как да реагира на тези думи, затова ги подмина.

– Знаеш ли къде се намираме? – попита тя.

Донован погледна право напред и без капка колебание отговори:

– Разбира се, наближаваме окръг Ноланд. На единайсет часа е планината Кат, Мини от лявата ѝ страна и после ще поема аз. Снижи се на хиляда и двеста метра.

Прелетяха над покрайнините на Брейди на височина деветстотин метра, след което Донован пое управлението.

– Искаш ли някой път пак да пилотираш?

– Не знам, може би. Колко време е нужно, за да научи човек всичко?

– Около трийсет часа курс на земята или самообучение и още трийсет във въздуха. Проблемът е, че тук няма инструктор. Имаше един, ама умря. В самолетна катастрофа.

– Мисля да се придържам към автомобилите. Израснах, заобиколена от самолетни катастрофи, затова открай време се отнасям предпазливо към авиацията. Оставям летенето на теб.

– Винаги можеш да разчиташ – усмихна се той.

Задържа носа надолу, докато се спуснаха до триста метра. Минаха покрай открита мина, където в момента взривяваха – плътен облак черен дим беше надвиснал ниско над земята. На хоризонта над върховете на дърветата надничаха камбанарии.

– Била ли си в Нокс? – попита Донован.

– Не, още не.

– Окръжният център на окръг Къри, където съм роден. Хубаво градче, голямо и изтънчено точно колкото Брейди, така че не си изпуснала много.

Прелетяха над града, но нямаше много за гледане, не и от триста метра височина. Отново се издигнаха. Лъкатушеха покрай по-високите върхове и навлязоха дълбоко в планината. Прехвърлиха един хребет и Донован каза:

– Ето какво е останало от планината Грей. Компанията я изостави преди двайсет години, но още тогава въглищата бяха почти изчерпани. Съдебните дела спряха всичко с години. Както виждаш, нищо не е възстановено. Сигурно е най-грозното място в Апалачите.

Наистина безрадостен пейзаж, насечен от дълбоки изкопи на местата за открит добив на въглища, които работниците бяха изоставили внезапно насред купчини изровена пръст, забравени завинаги, и хилави дървета, осеяли местността в отчаян опит да оцелеят. По-голямата част от мината се състоеше от скали и пръст, но бяха поникнали и туфи кафеникава трева. Насипите в долината под мината бяха частично залесени с храсти и увивни растения. Донован закръжи отгоре и обясни:

– Единственото по-потискащо нещо от рекултивиран открит рудник е изоставен рудник. Точно това се случи тук. Повдига ми се.

– Кой е собственикът сега?

– Баща ми. Мината е още на семейството, но не струва много. Земята е съсипана. Напълно. Потоците изчезнаха, рибата загина. Водата е отровена. Животните избягаха на по-безопасно място. Мати разказа ли ти какво се случи с майка ми?

– Да, но не подробно.

Той снижи самолета и рязко го наклони надясно, за да може Саманта да погледне право надолу.

– Виждаш ли онзи бял кръст, ограден с камъни?

– Да, виждам го.

– Там умря тя. Ето го и дома ни – старата къща, построена от дядо ми, който работеше в подземните мини. След като наводнението я разруши, мама отишла ей там, близо до скалите, и го направила. С брат ми Джеф открихме стари дъски от къщата и сковахме кръста.

– Кой я намери?

Донован си пое дълбоко въздух.

– Значи Мати не ти е разказала всичко.

– Явно не.

– Аз я намерих.

Помълчаха няколко минути, после Донован закръжи над долината от източната страна на планината Грей. Нямаше пътища, къщи, никаква следа от хора. Той отново наклони самолета и каза:

– Отвъд онзи хребет се намира единствената част от имота ни, която не е съсипана. Водата тече в друга посока и долината остана незасегната. Виждаш ли рекичката долу?

Донован наклони самолета още повече, за да види Саманта.

– Да, виждам.

– Йелоу Крийк. Имам малка хижа на брега, скривалище, за което знаят малцина. Някой път ще ти я покажа.

Не съм сигурна, помисли си Саманта. Достатъчно се сближихме, а предвид неустановеното състояние на брака ти не смятам да се сближаваме повече. Тя кимна и каза:

– Ще ми е приятно да я видя.

– Ето го комина – посочи Донован. – Едва се вижда и от тук, и от земята. Няма водопровод, няма електричество, спи се в хамаци. Построих хижата сам, брат ми Джеф ми помогна.

– Къде е баща ти?

– Последно чух, че е в Монтана, но не съм говорил с него от много години. Видя ли достатъчно?

– Да, струва ми се.

На пистата в окръг Ноланд Донован приближи самолета до терминала, но без да изключва двигателя.

– Добре, сега слез внимателно и мини зад самолета. Перката още се върти.

– Ти няма ли да слезеш? – попита тя и откопча коланите си.

– Не, заминавам за Роаноук да видя жена си и дъщеря си. Връщам се утре, ще бъда в кантората.

Саманта мина под крилото, усети струята въздух, заобиколи зад опашката на самолета и почака на входа на терминала. Махна на Донован, който вирна палец и потегли. Тя го наблюдава, докато излетя, после се върна с колата си в Брейди.

Съботната вечеря беше легендарното тексаско чили на Честър. Доколкото помнеше, той никога не беше ходил в Тексас, но на някакъв уебсайт намерил страхотна рецепта (само преди две години). Легендарната част до голяма степен явно бе рожба на собственото му въображение, но въодушевлението, с което той готвеше и посрещаше гости, беше заразително. Мати изпече царевичен хляб, а Анет донесе шоколадов пай за десерт. Саманта така и не се беше научила да готви и понеже сега живееше в тясно апартаментче само с котлон и тостер, не допринесе с нищо. Докато Честър бъркаше в тенджерата, добавяше подправки и не спираше да бърбори, Ким и Адам приготвяха пица в кухнята на леля Мати. В събота вечер те винаги ядяха пица, затова Саманта се радваше, че е у семейство Уайът, а не отново с Анет и децата. В техните очи тя вече не беше квартирантка и бавачка, а само за седмица се бе издигнала до положението на по-голяма сестра. Обичаха я и тя ги обичаше, но започваше да се чувства като в капан. Анет безгрижно оставяше децата да я задушават.

Вечеряха в задния двор, на голяма маса под клена, пламнал в яркожълто. Листата се бяха посипали по земята и образуваха красив килим, който скоро щеше да изчезне. Запалиха свещи, когато слънцето се скри зад планините. По-късно дойде и Клодел. Мати беше наложила правилото по време на вечеря да не говорят за работа – нито дума за Службата, за делата им, за клиентите и най-вече нищо, дори минимално свързано с въглища. Затова подхванаха политиката – Обама или Маккейн, Байдън или Пейлин. Политиката, естествено, ги тласна към разговор за икономическата криза, обхванала целия свят. Новините отвсякъде бяха лоши и макар специалистите да не бяха единодушни дали депресията ще бъде лека или дълбока, всичко това им се струваше много далече, като поредния геноцид в Африка. Ужасно, но без да засяга Брейди, още не. Разпитваха Саманта за приятелите ѝ в Ню Йорк.

За трети или четвърти път следобед и вечерта Саманта забеляза сдържана хладина в думите и отношението на Анет. Държеше се нормално, когато разговаряше с останалите, но ставаше леко рязка, когато се обръщаше към Саманта. Отначало тя не обърна внимание, но в края на вечерята вече беше сигурна, че нещо измъчва Анет. Странно, защото помежду им не се беше случило нито.

Накрая Саманта заподозря, че вероятно причината е Донован.