Планината Грей

34

За пръв път беше видяла планината Грей от въздуха. За втори път я видя от лодка и от АТВ – много по-интимно посещение две седмици и половина преди Коледа. Третото ѝ посещение беше с пикал, по-традиционно средство за придвижване по тези места. Джеф я взе от Нокс, където тя остави колата си на същия паркинг пред библиотеката. Хвърли поглед към пикапа и попита:

– Нов ли е?

Беше огромно возило, додж или нещо подобно, определено не онова, в което го беше виждала преди.

– Не, на приятел е – отговори той неопределено както винаги. Отзад имаше два червени каяка, хладилна чанта и няколко раници. – да тръгваме.

Бързо напуснаха града. Той изглеждаше напрегнат и очите му непрекъснато се стрелкаха между огледалата.

– Това отзад канута ли са? – попита Саманта.

– Не, каяци.

– Добре де. Какво прави човек с каяк?

– Никога ли не си се качвала на каяк?

– Напомням ти, че съм от града.

– Добре де, каякът се кара.

– Или пък човек предпочита да седи пред огъня с книга и чаша вино. Няма да се мокря, ясно?

– Спокойно, Сам.

– Все още предпочитам Саманта, особено от мъжа, с когото спя. “Сам” става за баща ми, никога за майка ми, на Мати ѝ се разминава. Ако някой ме нарече Сами, ще получи плесница. Знам, че е объркващо, но защо не се придържаш към Саманта?

– Както кажеш. Получавам секс без никакво обвързване, затова ще ти викам както искаш.

– Веднага минаваш на въпроса, а?

Той се засмя и пусна радиото – Фейт Хил. Отклониха се от магистралата и заподскачаха по тесен междуселски път. Тъкмо започнаха стръмно изкачване, и Джеф рязко се отклони по черен път по протежението на някакъв хребет със страховити клисури от двете страни. Саманта се постара да не гледа, но си спомни първото си преживяване с Донован, когато се бяха покатерили до върха на планината Дъблин и бяха наблюдавали мината “Инид” долу. Тогава Вик ги бе стреснал и охраната ги бе забелязала. Сякаш беше минала цяла вечност, а Донован вече беше мъртъв.

Джеф завиваше отново и отново.

– Сигурна съм, че знаеш къде отиваме – заяви Саманта, за да даде израз на тревогата си.

– Израснал съм тук – отговори той, без да я поглежда.

Кална пътека, все още наполовина покрита със сняг, стигаше до задънен край. През дърветата се виждаше хижата.

Докато разтоварваха пикапа, Саманта попита:

– Ами каяците? Няма да ги мъкна.

– Ще трябва да проверим реката. Опасявам се, че водата може да се окаже твърде плитка.

Пренесоха малката хладилна чанта и раниците петдесетина метра до хижата. Снегът беше дебел около педя и навсякъде личаха стъпки на животни. Като че ли нямаше следи от ботуши или друго човешко присъствие. Саманта беше доволна, че забелязва подобни неща. Вече беше истинска планинарка.

Той отключи хижата, влезе бавно, сякаш се опасяваше да не би да размести нещо, и се озърна. Оставиха хладилната чанта в кухнята, а раниците – на дивана.

– Камерите още ли са навън? – попита Саманта.

– Да, и току-що ги задействахме.

– Напоследък имало ли е нарушители?

– Не ми е известно.

– Кога си идвал за последно?

– Беше доста отдавна. Ако движението е прекалено оживено, предизвиква подозрения. Да проверим реката.

Минаха по някакви скали. Джеф каза, че е твърде плитко за каяците, затова тръгнаха по брега и навлязоха навътре в планината. Саманта не беше сигурна, но като че ли се движеха на юг. Земята беше заснежена и пътеки трудно се намираха, но не бяха и нужни. И Джеф като брат си се придвижваше из околността, все едно го правеше всекидневно.

Започнаха изкачване, което постепенно стана по-стръмно, и на едно място спряха да пият вода. Джеф ѝ обясни, че се намират на Крок Ридж. Мястото бе богато на въглищни залежи и собственост на хора, които никога не биха го продали. Семейство Косгроув от Нокс. Донован и Джеф бяха отраснали заедно с децата на Косгроув. Свестни хора. Продължиха да се катерят още сто и петдесет метра и изкачиха хребета. Джеф ѝ посочи към планината Грей в далечината. Изглеждаше гола, безлюдна и опустошена дори под бялата покривка.

Освен това беше доста далече и след като цял час газиха в снега, краката ѝ замръзнаха. Саманта реши да почака още няколко минути, преди да започне да се оплаква. Когато тръгнаха да се спускат, проехтяха изстрели – силни и ясни, – които отекнаха сред хълмовете. Идеше ѝ да се хвърли на земята, но Джеф остана невъзмутим.

– Ловци на елени – каза той, без да спира.

Носеше раница, но не и пушка. Саманта обаче беше сигурна, че сред зърнените десертчета има и някакво оръжие. Най-накрая, когато беше напълно сигурна, че са се изгубили безвъзвратно, тя попита:

– Към хижата ли се връщаме?

Той погледна часовника си и отговори:

– Разбира се, става късно. Студено ли ти е?

– Краката ми са замръзнали.

– Някой казвал ли ти е, че имаш красиви пръсти?

– Всеки ден го чувам.

– Не, сериозно.

– Изчервявам ли се? Не, Джеф, честно казано, не помня някой да ми го е казвал.

– Вярно е.

– Е, благодаря.

– Да вървим да ги затоплим.

Обратният път им отне почти два пъти повече време, отколкото на отиване, и долината вече беше притъмняла, когато стигнаха до хижата. Джеф бързо накладе огън и студът беше изместен от топлина, която не след дълго проникна в костите на Саманта. Той запали три газови лампи и докато внасяше достатъчно дърва, за да им стигнат за през нощта, тя отвори хладилната чанта и огледа вечерята. Два стека, два картофа и две царевици. Имаше и три бутилки мерло, внимателно подбрани от Джеф заради капачките на винт. Изпиха първата чаша, докато се топлеха край огъня и разговаряха за политика. Предстоеше Обама да положи клетва след няколко дни и Джеф смяташе да отскочи до Вашингтон за празненствата. Много преди ареста си бащата на Саманта беше активен поддръжник на политиката на демократите по отношение на адвокатската защита и сега като че ли въодушевлението му за битка се възраждаше. Беше я поканил да сподели с него този момент. На Саманта ѝ допадаше мисълта да бъде очевидец на историята, но не беше сигурна какъв ще е графикът ѝ.

Не беше споделила с никого предложението от Анди и не смяташе да повдига въпроса сега. Само щеше да усложни нещата. Докато пиеха втората чаша, Джеф попита:

– Как са пръстите?

– Изтръпнали са – отвърна тя.

Още бяха обути с дебели вълнени чорапи, които тя не смяташе да събува, каквото и друго да се случеше. Той излезе да запали лампата на верандата и не след дълго вече си приготвяха вечерята. Нахраниха се на светлината на свещи. След вечеря се опитаха да почетат романи на светлината на огъня, но бързо се отказаха от идеята, защото трябваше да се заловят за по-неотложни дела.

Саманта се събуди насред одеялата гола, само по чорапи, и след няколко секунди установи, че Джеф не е сред купчината. В камината пушеха въглени, защото и последните дърва бяха изгорели. Тя запали фенерче и го повика, но той не беше в хижата. Саманта погледна часовника си-4:40. Навън беше тъмно като в рог. Тя излезе на верандата, освети я с фенерчето, извика тихо и после бързо се върна на топло до огъня. Отказваше да се предаде на паниката. Той не би я оставил сама, ако е в опасност. Или пък би го направил? Саманта си обу джинси, облече риза и се опита да заспи, но беше твърде напрегната. Освен това беше уплашена и докато минутите се нижеха, се помъчи да овладее гнева си. Сама в тъмната хижа в горските дебри – не биваше да става така. Всеки звук навън можеше да е сигнал за опасност. Стана пет и отмина. Саманта едва не задряма, но се овладя. Беше си взела малка раница с четка за зъби и дрехи за смяна. А той беше донесъл три, при това доста обемисти. Саманта ги бе забелязала веднага в каросерията на пикапа още в Нокс и от време на време ги поглеждаше. Едната Джеф носеше на похода, а другите две изглеждаха пълни с нещо. Отначало ги зарязаха на дивана, а после ги оставиха до вратата. Сега ги нямаше.

Саманта свали джинсите и ризата си и ги метна на дивана, като че ли нищо не се бе случило. Когато отново се успокои и се затопли, пое няколко големи глътки въздух и прецени положението. Очевидното стана още по-очевидно. За хората, които наблюдаваха всеки ход на Джеф, днешното му посещение в планината Грей щеше да изглежда само като романтично пътешествие. Каяците бяха добър щрих, яркочервени, натоварени в багажника, така че всички да ги виждат, но без никакъв шанс действително да се намокрят. Каяците, разходката в планината, печенето на месо на верандата, гушкането до огъня – просто приятна среща с новото момиче в града. В ранните часове на утрото, когато в долината беше най-спокойно, той се беше събудил и се беше измъкнал сръчно като крадец. В момента сигурно беше някъде навътре в дебрите на планината Грей и пълнеше раниците с безценните документи на “Крол Майнинг”.

Използваше я за прикритие.

Вратата се отвори и сърцето ѝ спря. Не виждаше нищо в черния мрак, а диванът ѝ пречеше. Лежеше на дебелия матрак, покрита с одеяла, стараеше се да диша нормално и се молеше новодошлият да е Джеф. Той застина напълно неподвижно сякаш за цял час, после леко се размърда. Когато остави джинсите си на дивана, токата му тихо дрънна. Съблече се и се пъхна под завивките, като внимаваше да не я докосва и да не я разбуди.

Саманта наистина се надяваше голият мъж на сантиметри от нея да е Джеф Грей. Преструвайки се на заспала, тя се обърна и преметна ръка през гърдите му. Той се престори на изненадан и измърмори нещо. Тя измърка в отговор, доволна, че наистина познава този човек. С доста хладна за повода длан той погали дупето ѝ. Тя изломоти нещо в знак на отказ и се обърна. Той се приближи до нея и се престори, че заспива. Преди да Се унесе, Саманта реши засега да се включи в играта. Да си даде малко време да помисли и да държи под око въпросните раници.

Ловкият крадец отново се размърда, бавно се изправи и се пресегна към купчината дърва. Метна една-две цепеници в огъня, разбута го и прошепна:

– Будна ли си?

– Така мисля – отговори тя.

– Тук е адски студ. – Той застана на колене, повдигна завивките и отново се пъхна до нея. – да поспим още малко. – Притисна се в топлото ѝ тяло.

Тя измърмори нещо в отговор. Огънят започна да пращи, студът изведнъж изчезна и Саманта най-сетне успя да се унесе.