Планината Грей

25

Бяха четирима – всичките едри, гневни, грубовати хора, двама мъже и две жени на възраст от четирийсет и пет до шейсет години, допускаше тя, с прошарена коса, паласки от тлъстини и евтини дрехи. Бяха дошли в града на гости на майка си за празника, но сега се оказваха принудени да останат, да не отидат на работа и да се оправят е правната каша, която не бяха създали. Докато се приближаваше пеша, Саманта ги видя да се навъртат край входната врата и да чакат нетърпеливо правната служба да отвори. Инстинктивно се досети кои са и какво искат. Зачуди се дали да не се шмугне в магазина за одеяла на Бети и да се скрие за около час, обаче за какво щяха да си говорят с Бети? Вместо това заобиколи и влезе през задния вход. Светна, направи кафе и накрая отиде отпред и отключи вратата. Те все още чакаха и все още бяха ядосани; нещата се влошаваха от доста време.

– Добро утро – поздрави Саманта с възможно най-ведрия си тон, но дори за слепец беше ясно, че следващият един час изобщо няма да бъде приятен.

Водачът им, най-възрастният, изръмжа:

– Търсим Саманта Коуфър. – И пристъпи напред, следван от останалите трима.

– Аз съм – каза тя, все още усмихната. – Какво мога да направя за вас?

Една от сестрите рязко ѝ подаде някакъв сгънат доку« мент и попита:

– Вие ли написахте това за Франсин Кръмп?

Другият брат додаде:

– Завещанието на майка ни. – Изглеждаше готов всеки момент да я заплюе в лицето.

Последваха я в заседателната зала и седнаха около масата. Саманта учтиво им предложи кафе, а когато и четиримата отказаха, отиде в кухнята и бавно си наля една чаша. Протакаше, чакаше да дойде още някой. Беше осем и половина и обикновено по това време Мати се затваряше в кабинета си и си бъбреше с Донован. Днес обаче надали щеше да пристигне преди обед. Саманта се настани начело на масата с чаша прясно сварено кафе. Джона, на шейсет и една години, живееше в Бристол. Ирма, на шейсет, живееше в Луивил. Юна Фей, на петдесет и седем, живееше в Роум, Джорджия. Лони, на петдесет и една, живееше в Ноксвил. Делос, “изтърсакът”, на четирийсет и пет, живееше в Дърам и в момента беше у дома с “мама”, която беше много разстроена. Бяха прекарали напрегнат Ден на благодарността. Саманта си водеше бележки и се опитваше да спечели известно време, за да могат посетителите ѝ да се успокоят. След десетминутен монолог от тяхна страна обаче те явно се готвеха за кавга.

– Какво е “Маунтин Тръст”, по дяволите? – попита Джона.

Саманта много подробно им описа организацията.

Юна Фей каза:

– Мама твърди, че не е чувала за никакъв тръст. На вас ви било хрумнало. Така ли е?

Саманта обясни търпеливо, че госпожа Кръмп е потърсила съвета ѝ относно това на кого да завещае имота си. Искала да го остави на човек или на дружество, което ще го пази и няма да допусне там да се осъществява открит въгледобив. Саманта проучила и намерила две подходящи неправителствени организации в Апалачите.

Слушаха я внимателно, но не чуваха нито дума.

– Защо не ни уведомихте? – попита грубо Лони.

Петнайсет минути след началото на разговора вече беше ясно, че в това семейство няма никаква йерархия. Всеки от тях искаше да командва. Всеки се опитваше да е главният. Колкото и да беше напрегната, Саманта запази спокойствие и се помъчи да ги разбере. Не бяха богати хора, всъщност с мъка успяваха да се задържат в средната класа. Каквото и да беше наследството, за тях щеше да бъде голям късмет, от който несъмнено се нуждаеха. Семейният имот беше осемдесет акра, много повече, отколкото някога щеше да притежава който и да е от тях.

Саманта им обясни, че клиентката ѝ е Франсин Кръмп, а не семейството на Франсин Кръмп. И че клиентката ѝ не е искала децата ѝ да знаят какво прави.

– Мислите, че тя ни няма доверие? На нас, собствената си кръв и плът? – попита Ирма.

Съдейки по разговорите си с Франсин, на Саманта ѝ беше ясно като бял ден, че тя няма доверие на децата си, нищо че са собствената ѝ плът и кръв. Но отговори спокойно:

– Знам само онова, което ми е казала клиентката ми. Тя много ясно обясни какво иска и какво не иска.

– Вие сте внесли разкол в семейството ни, схващате ли? – попита Джона. – Забили сте клин между една майка и петте ѝ деца. Не знам как е възможно да извършите такава подлост.

– Това е нашата земя – изломоти Ирма. – Нашата земя.

Лони потупа с> пръст слепоочието си и заяви:

– Мама не е с всичкия си, ако ме разбирате. От известно време не е наред, може да има алцхаймер или нещо подобно. Страхувахме се да не направи някоя глупост със земята, ама чак такава!

Саманта им обясни, че заедно с още две адвокатки са прекарали много време с госпожа Кръмп в деня, когато е подписала завещанието си, и че и трите са убедени, че тя прекрасно е съзнавала какво прави. Била е дееспособна, а това е законовото изискване. Завещанието ще издържи в съда.

– По дяволите завещанието! – изстреля в отговор Джона. – Няма да стигне до съда, защото ще го промените.

– Това зависи от майка ви – увери го Саманта.

Юна Фей погледна телефона си и каза:

– Мама и Делос са тук. Паркирали са отвън.

– Може ли да влязат? – попита Лони.

– Разбира се – отговори Саманта.

Нямаше какво друго да каже.

Франсин изглеждаше още по-немощна и крехка, отколкото преди месец. Петте ѝ деца помогнаха на скъпата си майка да се дотътри от входната врата през коридора към заседателната зала. Настаниха я на стол и се скупчиха край нея. После всички впериха поглед в Саманта. Франсин беше на седмото небе от оказаното ѝ внимание и се усмихна на адвокатката си.

– Давай, мамо, кажи и на нея каквото каза на нас за подписването на завещанието, че не си спомняш…

Юна Фей го прекъсна:

– И че не си чувала за “Маунтин Тръст” и не искаш те да вземат земята ни. Хайде.

– Това е нашата земя – заяви Ирма за десети път.

Франсин се поколеба, като че ли имаше нужда да продължат да я подканят, и накрая каза:

– Наистина вече не харесвам това завещание.

На Саманта ѝ се искаше да попита: Какво са ти сторили, бабче, да не би да са те вързали за някое дърво и да са те натупали с дръжката на метлата? Как мина вечерята в Деня на благодарността децата си предаваха новото завещание от ръка на ръка и се пенеха, обзети от неистова ярост? Преди да успее да реагира, в стаята влезе Анет и поздрави с “добро утро”. Саманта побърза да я представи на семейство Кръмп, а Анет също толкова бързо се ориентира в положението и си дръпна стол да седне. Конфронтациите не я плашеха и точно в този момент на Саманта ѝ идеше дал прегърне.

– Семейство Кръмп са недоволни от завещанието, което изготвихме миналия месец.

– Недоволни сме и от вас – добави Джона. – Не проумяваме как е възможно да действате зад гърба ни и да ни отрежете така. Нищо чудно, че адвокатите навсякъде се ползват с лошо име. По дяволите, заслужавате си го.

Анет попита хладно:

– И кой намери новото завещание?

– Никой – отговори Юна Фей. – Мама заговори за него онзи ден и от дума на дума го извади. Едва не умряхме, когато видяхме какво сте написали вътре. Открай време мама и татко все повтарят, че земята ще остане в семейството. А сега вие се опитвате да ни я отнемете и да я дадете на някакви смахнати еколози от Лексингтън. Засрамете се.

– Майка ви обясни ли ви, че сама ни потърси и ни помоли да изготвим безплатно завещание, съгласно което тя оставя земята си на друг? – попита Анет. – Обясни ли ви го ясно?

– Напоследък мисълта ѝ не е много бистра – каза Делос.

Франсин го изгледа гневно и го сряза:

– По-умна съм, отколкото си мислиш.

– Стига, мамо – каза Юна Фей, а Ирма погали старата жена по гърба.

Саманта погледна Франсин и попита:

– Искате ли да изготвя ново завещание?

Всичките шест глави кимнаха едновременно, но Франсин го направи видимо по-бавно.

– Добре. Допускам, че новото завещание ще остави земята на петте ви деца поравно, така ли?

Шестимата бяха единодушни.

– Добре – каза Анет. – Ще се радваме да направим точно това. Все пак колежката ми прекара няколко часа с госпожа Кръмп, за да я консултира и да изготви сегашното завещание. Както знаете, услугите ни са безплатни, което не означава липса на всякакви ограничения. Имаме много клиенти и не успяваме да насмогнем с работата. Ще изготвим още едно завещание и точка. Ако отново промените намерението си, госпожо Кръмп, ще се наложи да си наемете друг адвокат. Разбирате ли?

Франсин погледна безизразно към масата, а петте ѝ деца кимнаха утвърдително.

– Колко време ще ви отнеме? – попита Лони. – В момента трябваше да съм на работа.

– Ние също – отговори строго Анет. – Имаме други клиенти, други дела. Всъщност с госпожа Коуфър трябва да се явим в съда след трийсет минути. А вашият въпрос не е спешен.

– О, я стига – излая Джона. – Това е просто завещание, няма и две страници, ще го натракате за петнайсет минути. Ще заведем мама в кафенето да закуси, докато го съставяте, после ще я доведем да го подпише и си заминаваме.

– Няма да си тръгнем, докато тя не подпише новото завещание – заяви дръзко Ирма, сякаш се готвеха да си устроят бивак в заседателната зала.

– О, напротив – заяви Анет. – Иначе ще повикам шерифа. Саманта, кога според теб ще успеем да изготвим завещанието?

– В сряда следобед.

– Чудесно. Госпожо Кръмп, ще се видим тогава.

– Стига де! – скочи Делос с пламнало лице. – Имате проклетото нещо в компютъра си. Просто го принтирайте. Няма да ви отнеме и пет минути и мама ще го подпише. Не можем да чакаме тук цяла седмица. Трябваше да си тръгнем още вчера.

– Сега ще ви помоля да си вървите, господине – обади се Анет. – А ако се нуждаете от по-бърза услуга, на главната улица има колкото искате адвокати.

– При това истински – каза Юна Фей и стана от масата.

Другите също бавно се изправиха и побутнаха Франсин към вратата. Преди да излязат, Саманта попита:

– Искате ли ново завещание, госпожо Кръмп?

– Иска и още как – отговори Джона, готов да замахне с юмрук.

Франсин не отговори.

Тръгнаха си, без да кажат нито дума повече, и затръшнаха вратата зад гърба си. Когато тя престана да потраква, Анет се усмихна леко.

– Не изготвяй завещанието. Изчакай да напуснат града, после се обади на Франсин и ѝ кажи, че не искаме да участваме в това. Принуждават я. Цялата работа вони. Ако тя иска ново завещание, да си плати да ѝ го напишат. Заедно могат да съберат двеста долара. Ние изгубихме предостатъчно време.

– Съгласна съм. Ще ходим ли в съда?

– Да. Снощи ми се обадиха. Фийби и Ранди Фанинг са в ареста – прибрали са ги в събота за огромно количество метамфетамини. Сигурно ще лежат с години.

– Еха, край със спокойния понеделник. Къде са децата им?

– Не знам, но трябва да разберем.

Бяха прибрали седем членове на бандата, но според щатската полиция предстояха още арести. Фийби седеше до Ранди на първия ред заедно с Тони, който само преди четири месеца беше излязъл от затвора, а сега щеше да се върне поне за десет години. До Тони седеше един от биячите, заплашили Саманта преди седмици, след първото ѝ посещение в съда. Другите трима бяха обичайните герои – с дълги и мръсни коси, плъзнали по шията татуировки, небръснати лица и червени подпухнали очи на наркомани, които се дрогират отдавна. Един по един заставаха пред съдията, заявяваха на негова чест, че са невинни, и отново сядаха. Анет убеди прокурора Ричард да ѝ позволи да се види с Фийби на четири очи. Двете се уединиха в един ъгъл, пазени от заместник-шериф.

Фийби беше отслабнала след последната им среща и по лицето ѝ личеше опустошителното въздействие на наркотиците. Очите ѝ моментално се насълзиха и първите ѝ думи бяха:

– Ужасно съжалявам. Не мога да повярвам.

Анет не прояви никакво съчувствие.

– Не се извинявай на мен. Не съм ти майка. Тук съм, защото се притеснявам за децата ти. Къде са те? – Шепнеше, но настойчиво.

– При една приятелка. Можете ли да ме отървете от затвора?

– Не се занимаваме с наказателно право, Фийби, само с гражданско. След броени минути съдът ще ти назначи друг адвокат.

Сълзите изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.

– Какво ще стане с децата ми?

– Е, ако обвиненията са близо до истината, двамата с Ранди ще прекарате няколко години в затвора, на различни места, разбира се. Имаш ли близки, които могат да се погрижат за децата?

– Не, нямам. Близките ми обърнаха гръб. Неговите всички са в затвора освен майка му, но тя е луда. Не мога да отида в затвора, разбирате ли? Трябва да се грижа за децата си. – Сълзите отново бликнаха и потекоха по бузите на Фийби. Тя се сви като ударена в корема и цялата се разтресе. – Не може да ми вземат децата – извика тя твърде силно и съдията погледна към тях.

Саманта нямаше как да не се запита: А помисли ли за децата си, докато продаваше метамфетамини? Подаде ѝ кърпичка и я потупа по рамото.

– Ще видя какво мога да направя – каза Анет.

Фийби се върна при групата с оранжеви гащеризони.

Саманта и Анет седнаха от другата страна на пътеката. Анет прошепна:

– Формално погледнато, тя вече не ни е клиентка. Спряхме да я представляваме, когато оттеглихме молбата за развод.

– Тогава защо сме тук?

– Щатът ще се опита да ѝ отнеме родителските права. Трябва да наблюдаваме процеса, но не можем да направим много.

Наблюдаваха и чакаха известно време прокурорът и съдията да обсъдят гаранцията. Анет прочете някакъв есемес и възкликна:

– Боже! ФБР претърсват кантората на Донован и Мати се нуждае от помощ. Да тръгваме.

– ФБР?

– Чувала си за тях, нали? – промърмори Анет, докато ставаше.

Тя закрачи забързано по пътеката.

На входната врата на кантората на Донован още висеше венец. Вратата беше подпряна. Вътре Доун седеше на бюрото и бършеше сълзите си. Посочи и каза:

– Ето там.

От заседателната зала зад нея се чуваха високи гласове. Мати крещеше на някого, а когато Анет и Саманта влязоха, ги посрещна въпросът:

– Кои сте вие, по дяволите?

Имаше поне четирима мъже с тъмни костюми, всички напрегнати и готови да посегнат към оръжието си. На пода бяха натрупани кашони с папки, чекмеджетата бяха отворени, масите бяха отрупани с какво ли не. Крещеше ръководителят на екипа агент Фромайър. Преди Анет да успее да отговори, той отново изръмжа:

– Кои сте вие, по дяволите?

– Адвокатки са и работят с мен – отговори Мати. Беше по джинси и суичър и видимо притеснена. – Както ви казах, аз съм леля му и съм адвокат по наследството му.

– Пак ще повторя – назначена ли сте от съда? – попита Фромайър.

– Още не. Погребахме племенника ми миналата сряда. Проявете малко приличие.

– Имам заповед за обиск, госпожо, и само това ме интересува.

– Разбирам. Няма ли поне да ни позволите да прочетем заповедта, преди да започнете да изнасяте от тук разни неща?

Фромайър грабна заповедта за обиск от масата и я натика в ръцете на Мати.

– Разполагате с пет минути, госпожо.

Агентите излязоха от стаята. Мати затвори вратата и притисна показалец до устните си. Посланието ѝ беше ясно: не казвайте нищо важно.

– Какво става тук? – попита Анет.

– Кой знае. Доун ми се обади в паника, след като тези горили нахлули. И ето ни тук. – Мати зачете заповедта за обиск. – Всички архивни материали, папки, бележки, веществени доказателства, доклади, резюмета, независимо дали са на хартия, видео, аудио, електронни, дигитални или на друг носител, свързани или по някакъв начин отнасящи се до “Крол Майнинг” и нейните филиали и… изреждат се всичките четирийсет и един ищци по делото за долината Хамър. – Отвори страницата, прегледа я, после премина на следващата.

– Е, ако вземат компютрите, ще имат достъп до всичко, независимо дали съдебната заповед го засяга или не – отбеляза Анет.

– Да, всичко, което е там – съгласи се Мати. Намигна на Анет и на Саманта и прелисти нататък. Почете още малко, после хвърли документа на масата и каза: – Това е празен чек. Могат да изнесат от кантората всичко, независимо дали е свързано с делото за долината Хамър или не.

Фромайър почука силно на вратата и отвори.

– Времето изтече, госпожи – каза той като слаб актьор и агентите отново нахлуха вътре. Бяха общо петима и ръцете ги сърбяха за неприятности. – А сега, ако обичате, махнете се и не ни пречете – подкани ги Фромайър.

– Разбира се – съгласи се Мати, – но в качеството си на изпълнител на завещанието му ще ми трябва опис на всичко, което изнасяте от тук.

– Разбира се, след като бъдете назначена.

Двама агенти вече отваряха шкафовете.

– На всичко – почти се провикна Мати.

– Да, да – махна с ръка Фромайър. – Довиждане, госпожи. – Докато трите адвокатки излизаха от стаята, той додаде: – Между другото, друг наш екип в момента претърсва дома му. Просто ви осведомявам.

– Страхотно, и какво точно търсят там?

– Ще трябва да прочетете заповедта за обиск.

Бяха дълбоко смутени и подозираха, че някой ги наблюдава, затова решиха да не се връщат в Службата. Намериха си сепаре в дъното на едно кафене и се почувстваха на малко по-сигурно място. Мати, която не се беше усмихвала от седмица, почти се засмя, когато каза:

– Нищо няма да намерят в компютрите. Джеф свали всички харддискове миналата сряда, преди погребението.

– В такъв случай ще се върнат да търсят тях – каза Саманта.

– На кого му пука – сви рамене Мати. – Не можем да контролираме действията на ФБР.

– Нека да изясним нещо – намеси се Анет. – “Крол Майнинг” смятат, че по някакъв начин Донован се е добрал до документи, които не би трябвало да има, и това вероятно е точно така. Сега, след като има заведено дело, “Крол” са ужасени, че ще бъдат разобличени. Отиват при прокурора, който започва разследване, вероятно за кражба, и изпраща здравеняците да намерят документите. След смъртта на Донован те си въобразяват, че той вече няма как да крие документите.

– Почти – каза Мати. – “Крол Майнинг” използват прокурора, за да сплашат ищците и техните адвокати. Заплашват с наказателно дело и със затвор, за да принудят опонентите си да се предадат бързо-бързо. Стар номер и върши работа.

– Още една причина да избягвам съдебните дела – каза Саманта.

– Наистина ли си изпълнител на завещанието му? – попита Анет.

– Не, Джеф е. Аз съм адвокат на изпълнителя на завещанието и на имуществото. Донован актуализира завещанието си преди два месеца. Държеше да е така. Оригиналът открай време е в сейфа ми в банката. Оставя половината си имущество на Джуди и на дъщеря им, част от него в попечителски фонд, а другата половина разделя на три. Една трета на Джеф, една трета на мен и една трета на група неправителствени организации в Апалачите, включително на Службата за правна помощ. С Джеф отиваме в съда в сряда сутринта, за да открием процедурата по легализиране на завещанието.

Явно първата ни работа ще бъде да получим опис от ФБР.

– Джуди знае ли, че не е изпълнител на завещанието? – попита Анет.

– Да, говорихме няколко пъти след погребението. Тя няма нищо против. Двете поддържаме добри отношения. А тя и Джеф… това е друг въпрос.

– Имаш ли представа какво включва наследството?

– Всъщност не. Харддисковете са при Джеф и той в момента изготвя списък на неприключените дела, някои от които ще се точат с години. Делото за долината Хамър тъкмо бе внесено и аз допускам, че адвокатите на другите ищци ще поемат щафетата и ще го продължат. Засега делото “Райзър” е преустановено. Има устно споразумение със “Стрейхорн Коул” по делото “Тейт” за милион и седемстотин хиляди долара.

– Вероятно има и пари в банката – каза Анет.

– Сигурна съм. Освен това той водеше и десетина по-малки дела. Не знам какво ще стане с тях. Може да успеем да се справим с няколко, но не с много. Неведнъж съм предлагала на Донован да си намери партньор или добър сътрудник, но той обичаше да работи сам. Рядко се вслушваше в съветите ми.

– Той те обожаваше, Мати, знаеш го – увери я Анет.

Смълчаха се за минута в памет на мъртвия. Сервитьорката им доля кафе и докато се отдалечаваше, Саманта установи, че е същото момиче, което я беше обслужило по време на първото ѝ посещение в “Брейди Грил”. Донован тъкмо я беше спасил от ареста и от Роуми. Мати я чакаше в Службата за правна помощ за интервю. Не бяха минали и два месеца, а ѝ се струваха години. Донован вече беше мъртъв, а те обсъждаха наследството му.

Мати преглътна мъчително.

– Трябва да се срещнем с Джеф днес следобед и да обсъдим някои въпроси. Само ние трите, и то не в канторите.

– Защо и аз? – попита Саманта. – Аз съм просто стажант. Само минавам оттук, както често казваш.

– Имаш основание – каза Анет.

– Джеф иска да присъстваш – настоя Мати.