Планината Грей

39

Проливен дъжд се изля по средата на седмицата и реките и потоците в окръг Къри и Йелоу Крийк покачиха нивото си достагъчно, за да може да се кара каяк. Времето беше топло за средата на януари и през по-голямата част от следобеда Саманта и Джеф се гонеха нагоре-надолу по течението, заобикаляха скалите, плаваха в спокойни води и се стараеха да не им се случи някой инцидент. Накладоха си огън на един пясъчен насип и си изпекоха хотдог за късен обяд. Към четири Джеф прецени, че е време да се връщат в хижата, която беше на около осемстотин метра нагоре по течението. Когато пристигнаха, бяха изтощени. Без да губи нито минута, Джеф грабна трите раници и една пушка.

– Дай ми трийсет минути – каза той и изчезна към планината Грей.

Саманта сложи една цепеница в огъня и реши да го изчака на верандата. Изнесе навън едно одеяло, зави се с него и се опита да почете. Видя как две сърни нагазват на плиткото в реката, за да пият вода. После се шмугнаха обратно в гората.

Ако всичко вървеше по план, с Джеф щяха да си тръгнат след залез. В черокито на Донован щяха да са натоварени всички останали документи на “Крол Майнинг”. Джеф смяташе, че тежат около петдесет килограма. Щяха да ги отнесат на място, което още не ѝ беше разкрил.

Колкото по-малко знаеше Саманта, толкова по-малко усложнения за нея. Нали така? Тя не беше сигурна. Беше ѝ обещал тя да не докосва документите и най-вероятно дори да не ги поглежда. Ако ги заловяха – сега или впоследствие, – той щеше да поеме цялата вина. Тя не изгаряше от желание да му помогне, но пък много искаше да затвори тази сложна глава от живота си и да продължи напред.

Внезапно отекнаха два пушечни изстрела и Саманта подскочи уплашено. После още два! Чуваха се точно откъм хребета, откъм планината Грей. Саманта се изправи на верандата и погледна натам. Още един изстрел, общо пет, после нищо, тишина. Чуваше единствено как сърцето ѝ шумно бие в гърдите. Минаха пет минути, после десет. Петнайсет. Тя стискаше мобилния си, но сигнал нямаше.

След минути Джеф се показа – не от пътеката, а някъде от гората. Крачеше бързо, доколкото бе възможно с трите тежки раници. Тя хукна да го посрещне и пое едната.

– Добре ли си?

– Добре съм – отговори той, после замълча.

Оставиха раниците на верандата. Той седна на стълбите задъхан, едва дишаше. Тя му подаде бутилка с вода и попита:

– Какво се случи?

Джеф отпи жадно и поля лицето си.

– На излизане от пещерата се натъкнах на двама гадняри, и двамата с пушки. Бяха ме проследили, но после явно са се объркали. Аз неволно вдигнах шум. Те се обърнаха и стреляха, но не улучиха. Аз уцелих единия в крака и уплаших другия.

– Прострелял си човек!

– Прострелях го и още как, по дяволите! Когато са въоръжени, най-добре е да ги улучиш, преди те да улучат теб. Мисля, че той ще се оправи, не че ми пука. Изкрещя и приятелчето му го затегли настрани. Повече не ги видях. – Джеф изгълта остатъка от водата и дишането му се успокои. – Ще се върнат. Обзалагам се, че са повикали подкрепление и ще пристигнат още хора.

– Какво ще правим?

– Изчезваме от тук. Бяха твърде близо до пещерата и сигурно са ме видели да влизам. Мога да изнеса всички документи с още едно ходене.

– Вече се стъмва, Джеф, не можеш да се върнеш там.

Той не чуваше нищо. Само измърмори:

– Трябва да действаме бързо. – Скочи на крака, грабна двете раници и посочи третата: – Вземи тази.

Вътре ги отвориха, извадиха внимателно купчините документи и ги оставиха на пода, до масата в кухнята. Двете празни хладилни чанти стояха в ъгъла още от първото посещение на Саманта. Той ги придърпа и ги отвори. От вътрешния джоб на жилетката си извади черен пистолет, остави го на масата и стисна Саманта за раменете.

– Чуй ме, Саманта, веднага щом тръгна, прибери документите в тези хладилни чанти. Вътре има тиксо, запечатай ги добре. Аз ще се върна след около час.

– На масата има пистолет – погледна го ужасено тя.

Той взе оръжието.

– Стреляла ли си някога?

– Не, разбира се. И сега не смятам да стрелям.

– Ще стреляш, ако се наложи. Виж, това е деветмилиметров автоматичен глок. Предпазителят е вдигнат, така че е готов за стрелба. Заключи вратата след мен и седни тук, на дивана. Ако дойде някой и се опита да влезе, дръпваш ето този малък спусък. Ще се справиш.

– Искам да се прибера у дома.

– Стегни се, Саманта, моля те. Можеш да се справиш. Почти приключихме и после си тръгваме.

Успя да ѝ вдъхне малко увереност. Дали от глупост, храброст или авантюризъм, а може би и заради прилива на адреналин, Джеф беше убедителен и сигурен в себе си, поради което убеди и нея, че ще успее да удържи крепостта. След като беше достатъчно смел да се върне в планината Грей по тъмно, най-малкото, което тя можеше да направи, беше да седи до огъня и да държи пистолета.

Най-малкото ли? Какво изобщо търсеше тук?

Той я целуна по бузата.

– Тръгвам. Телефонът ти хваща ли мрежа?

– Не. Нищо.

Той грабна празните раници и пушката и излезе от хижата. Саманта застана на верандата, проследи с поглед как той изчезва в гората и поклати глава. Донован знаеше, че ще умре млад. Ами Джеф? Веднъж приел смъртта, по-лесно ли се втурваш в мрака? Никога нямаше да узнае.

Вътре Саманта колебливо взе глока и го остави на плота. Впери поглед в документите и за части от секундата се изкуши да разгледа няколко. Защо не след толкова много приказки? Но любопитството ѝ бързо се изпари и тя напъха всичко в двете хладилни чанти. Докато се опитваше да облепи чантите с тиксото, Саманта чу два далечни изстрела.

Забрави за пистолета и изтича на верандата. След няколко секунди отекна трети изстрел и глух вик. При тези обстоятелства тя имаше достатъчно основания да предположи, че викът е на прострелян човек, не че имаше голям опит в подобни ситуации. А след още няколко секунди вече беше убедена, че раненият е Джеф. Че е попаднал в засада, че са го нападнали нови врагове или нещо подобно.

Тръгна покрай потока и пътеката, по която го беше видяла да се отдалечава. Спря за секунда и си помисли за пистолета, но после продължи да върви. Не си струваше да загине заради документите, не и когато животът ѝ беше заложен на карта. Ако лошите я спипат, надали ще я убият. Не и ако е невъоръжена. Но ако се втурне в гората, стреляйки, надали ще оцелее и три секунди. Пък и каква полза от нея в една престрелка?

Не, Саманта, пистолетите не са стихията ти. Остави глока в хижата. Зарежи го при проклетите документи и нека негодниците вземат всичко. Постарай се да оцелееш и не след дълго ще се върнеш в Ню Йорк, където ти е мястото.

Беше в края на гората и се взираше в мрака. Застина неподвижно и се ослуша – нищо. Тихо го повика:

– Джеф? Джеф? Добре ли си?

Джеф не отговори. Саманта бавно пристъпи напред. След петнайсетина метра отново го повика. Навлезе доста навътре в гората и вече не виждаше пролука зад гърба си.

Нелепо хрумване беше да се опитва да открие Джеф или когото и да било в гората точно в този момент. Не изпълни нареждането му. Трябваше да остане в заключената хижа и да пази документите. Обърна се и побърза да се върне. Нещо изпука силно зад гърба ѝ и тя възкликна уплашено. Погледна назад, не видя нищо и продължи да крачи още по-бързо. Когато излезе от гората, небето просветля малко и Саманта различи силуета на хижата на около стотина метра пред себе си. Хукна по брега на реката и се втурна към верандата. Седна на предните стълби, успокои дишането си, впери поглед в пътеката и се помоли за чудо.

Влезе вътре, заключи вратата, запали една лампа и едва не припадна.

Хладилните чанти ги нямаше, глока също.

На верандата се чу шум, тежки стъпки, някой остави чанти, после се закашля. Той се опита да отвори вратата, разтърси я, после се провикна:

– Саманта, отвори, аз съм.

Тя се беше увила в старо одеяло и се беше сгушила в единия ъгъл, въоръжена само с ръжена от камината и готова да го използва при нужда. Да се сражава докрай. Той намери ключа си и влетя вътре.

– Какво става, по дяволите? – попита той. Саманта остави оръжието си и се разплака. Той се спусна към нея. – Какво се случи?

Тя му разказа. Джеф запази хладнокръвие.

– Да се махаме от тук. Веднага! – Той заля огъня с вода, угаси лампата и заключи вратата. – Вземи тази – посочи ѝ едната раница. Метна другата на гръб, третата през рамо и вдигна пушката в готовност. Плувнал в пот, изръмжа възбудено: – След мен!

Като че ли тя би направила нещо друго.

Запътиха се към джипа, който, подобно на всичко останало, се беше изгубил в мрака. Последния път, когато Саманта бе проверила на телефона си колко е часът, беше 7:05.

Пътеката беше права и след броени минути двамата се озоваха на просеката. Джеф натисна едно копче и фаровете на джипа светнаха. Той отвори рязко багажника и докато пъхаха вътре раниците, Саманта видя двете хладилни чанти. Тя ахна:

– Какво…?

– Качвай се, после щети обясня. – Той угаси фаровете и потегли бавно. – Основна тактическа маневра. Добрите изпълняват важна мисия. Знаят, че лошите ги следят и ги наблюдават. Лошите обаче не знаят, че добрите имат подкрепление, което следи лошите, нещо като осигуровка.

– Още неща, на които не са ни учили, докато следвахме право – промърмори Саманта.

Пред тях два пъти просветна жълта светлина и Джеф спря джипа.

– Ето го нашето подкрепление.

Вик Канзаро отвори рязко задната врата и се шмугна вътре. Никакви поздрави, нищо, само:

– Чудесен ход, Сам, защо излезе от хижата?

– Престани – скастри го Джеф през рамо. – Видя ли нещо?

– Не. Да тръгваме.

Джеф включи фаровете. Отново потеглиха и този път се движеха доста по-бързо. Страхът отслабваше, постепенно започваха да си отдъхват. Смятаха, че всеки километър ги отвежда все по-надалече. Пет минути изминаха в мълчание. Вик пишеше есемеси, оставил пушката в скута си.

Накрая Джеф попита спокойно:

– Защо излезе от хижата?

– Защото чух изстрели и ми си стори, че някой извика. Помислих, че си ранен, паникьосах се и хукнах по пътеката.

– Какви бяха тези изстрели, мамка му? – изрева Вик от задната седалка.

Джеф се засмя, видимо развеселен.

– Тичах в гората, беше тъмно като в рог и изведнъж се натъкнах на черна мечка. Грамадна. По това време на годината са в зимен сън, така че мозъкът им на практика не работи. Тая приятелка не беше много бърза, но беше доста раздразнена. Въобразява си, че гората е нейна, затова натрапниците я оскърбяват. Разменихме си няколко думи, тя не помръдна, затова не ми оставаше друго, освен да я застрелям.

– Застрелял си мечка?

– Да, Саманта, стрелях и по човек, но подозирам, че той ще се оправи.

– Не те ли е страх от полицията?

Вик се засмя, открехна прозореца и запали цигара.

– Тук не се пуши – скастри го Джеф.

– Добре, добре.

Джеф погледна към Саманта.

– Не, скъпа, не се страхувам от полицията, нито от шерифа, нито от когото и да било, не и когато съм прострелял въоръжен негодник, който ме преследва на собствената ми земя. Тук сме в Апалачите. Нито едно ченге няма да разследва, нито един прокурор няма да отправи обвинения, защото нито един съдебен състав не би издал присъда.

– Какво ще стане с онзи човек?

– Малко ще го боли кракът. Той извади късмет. Куршумът можеше да го уцели между очите.

– Какъв снайперист само!

– Ще отиде в спешното с измислена история – обади се Вик. – Всичко ли взе?

– Всяко листче. Всеки документ, който мъртвият ми брат толкова сръчно отмъкна.

– Донован щеше да се гордее с нас – отбеляза Вик.

В градчето Биг Стоун Гап завиха към един “Тако Бел” и зачакаха на алеята за обслужване на коли. Джеф поръча храна и напитки и докато плащаше, Вик слезе.

– Тръгваме към Бристол.

Джеф кимна, като че ли го беше очаквал. Вик отвори вратата на своя пикап, познат на Саманта от излета ѝ в долината Хамър заедно с Донован.

– Добре, сега какво ще правим? – попита тя.

– Той ще ни следва до Бристол, ще ни пази гърба. При него са документите, които взехме миналата събота, последната партида.

– Нали приятелката на Вик била бременна и той не искал да участва?

– Вярно е, тя е бременна. Двамата се ожениха преди седмица. Искаш ли такос?

– Искам мартини.

– Надали ще намериш хубаво мартини в околността.

– Какво има в Бристол, ако смея да попитам?

– Летище. Ако ти кажа нещо повече, ще се наложи да те убия.

– Така и така си се разбеснял, давай.

Доловиха уханието на храната и изведнъж осъзнаха колко са гладни.

На летище “Трай-Ситис”, близо до Бристол в Тенеси, имаше само пет паркирани самолета. Четири малки: две чесни и два пайпъра, които изглеждаха дребосъчета до петия – лъскав, реактивен, с включено осветление и спусната в очакване стълбичка. Саманта, Джеф и Вик му се възхищаваха от разстояние, докато чакаха инструкции. Няколко минути по-късно трима едри мъже с черни костюми ги посрещнаха пред терминала. Документите – двете хладилни чанти, три раници и два кашона – бяха предадени и незабавно качени горе.

Един от мъжете каза на Джеф:

– Господин Ландън би искал да ви види.

Вик сви рамене.

– Защо не? Я да разгледаме тази играчка.

– Летял съм с него – каза Джеф. – Малко по-хубаво е, отколкото със “Скайхок”.

– Голям баровец си ти! – изръмжа Вик.

Поведоха ги към рампата и към стълбичката. Джарет Ландън ги очакваше горе с широка усмивка и питие в ръка. Махна им и ги приветства с “добре дошли” във втория му дом. Саманта имаше приятелка в “Джорджтаун”, чието семейство притежаваше подобен самолет, така че не за пръв път се качваше в такова чудо. Широките седалки бяха тапицирани с плътна и хубава кожа. Всичко беше с позлатени кантове. Настаниха се около една маса, стюардесата прие поръчките им. Просто ме закарайте в Париж, искаше да помоли Саманта, и елате да ме вземете след месец.

Стана ясно, че Вик и Ландън се познават добре. Докато Джеф разказваше подробности около бягството си от планината Грей, им поднесоха питиетата.

– Искате ли нещо за вечеря? – попита Ландън, обръщайки се към Саманта.

– О, не, Джеф ме почерпи в “Тако Бел”. Преядох.

Мартинито ѝ беше безупречно. Джеф и Вик пиеха уиски с много лед. Ландън обясни, че документите излитат право за Синсинати, където в неделя ще им бъдат направени копия. В понеделник оригиналите ще бъдат върнати в Чарлстън и предадени на шерифската служба. Съдията се беше съгласил да ги прибере под ключ, докато ги прегледа. “Крол Майнинг” не бяха осведомени за тази уговорка и нямаха представа какво се случва. ФБР изцяло се беше оттеглило, поне за момента.

– Трябва ли да благодарим на приятелите си във Вашингтон за това, Саманта? – попита Ландън.

– Вероятно, не съм сигурна – отвърна тя с усмивка.

Той отпи, раздрънка кубчетата лед в чашата си и попита:

– Какви са плановете ти сега?

– Защо питаш?

– Ами няма да е зле да имам още един адвокат в екипа по делото срещу “Крол Майнинг”. Ти очевидно си запозната с него. Донован ти имаше доверие и фирмата му все още има да взема сериозни пари. Има петдесет процента вероятност “Крол” да се предадат, когато научат за документите. Не е изключено споразумение, макар и поверително. Ако действат грубо, ще ги притиснем и ще настояваме за процес. Честно казано, точно това ни се иска – спектакъл, величествено представление, двумесечна продукция, по време на която всичко лошо излиза наяве в съда. А после – показна присъда.

Малко от Донован. Малко от Маршал Коуфър.

Той се развихри:

– Има предостатъчно работа за всички ни, включително и за теб, Саманта. Можеш да се присъединиш към моята фирма в Луивил. Можеш да започнеш работа в Брейди. Можеш да поемеш кантората на Донован. Вариантите са много. Искам само да кажа, че се нуждаем от теб.

– Благодаря, господин Ландън – отвърна тя учтиво и отпи още една глътка.

Беше в светлината на прожекторите и това не ѝ допадаше.

Вик го усети и смени темата с въпроси за самолета. “Гълфстрийм”, последно чудо на техниката. Буквално неограничени възможности, лети на дванайсет хиляди метра височина, над другите. Много безшумен в небето. Разговорът постепенно замря. Ландън погледна часовника си и попита:

– Да ви откарам ли някъде?

Ах, удобствата на частните самолети – отбиваш се тук, вземаш някой оттам. Всичко е възможно.

Отклониха предложението му и обясниха, че вече ги чакат. Той ги отрупа с благодарности, задето са доставили документите, и ги изпрати до терминала.