Планината Грей

16

Мати беше в съда в окръг Къри, Анет закъсняваше, Барб, която работеше на половин ден, още не беше дошла, а Клодел, която също работеше на половин ден, не се появяваше преди обед. Затова Саманта се оказа сама, когато Памела Букър нахълта с гръм и трясък, следвана от две мърляви деца. Тя изрече името си, помоли за помощ и заплака. Саманта отведе групата в една от заседателните зали и през първите пет минути се опита да увери Памела, че всичко ще бъде наред, макар да нямаше представа какво е това “всичко”. Децата бяха занемели и само я гледаха ококорено и стреснато. Изглеждаха откровено травмирани. Освен това бяха гладни, осведоми я Памела, когато се успокои.

– Имате ли нещо за ядене? – попита тя.

Саманта се втурна към кухнята, намери малко стари бисквити, пакет солети, пликче чипс и две диетични коли от запасите на Барбара и остави всичко на масата. Двете деца се нахвърлиха на бисквитите. Памела благодари отново през сълзи и поде разказа си. Историята се лееше толкова скорострелно, че Саманта нямаше време да си записва. Наблюдаваше как децата поглъщат храната, докато майка им говори.

Живеели в автомобил. Били от малко градче, близо до границата с окръг Хопър, и откакто изгубили дома си Никой не успял да им помогне, но накрая ѝ споменали за Планинската служба за правна помощ в Брейди. И ето ги тук. Тя работела във фабрика за осветителни тела за верига мотели. Работата ѝ не била бог знае каква, но стигала за наема и храната. Съпруг в картинката нямаше. Преди четири месеца фирма, за която дори не била чувала, започнала да запорира част от заплатата ѝ – вземали една трета и тя не можела да ги спре. Оплакала се на шефа си, но той само размахал срещу нея съдебна заповед. А после заплашил да я уволни, понеже мразел разправиите. Тя му възразила, той изпълнил заканата си и в момента Памела нямала работа. Ходила при съдията и му обяснила положението, казала му, че няма достатъчно пари и за наема, и за храна, но той не проявил съчувствие. Законът си бил закон. Проблемът бил свързан с нейна стара кредитна карта, за която не се била сещала от десет години. Изглежда, че компанията, издала кредитната карта, продала дълга ѝ по нея на долнопробна фирма за събиране на задължения и сега без нейно знание имаше издадена заповед за запориране на парите ѝ. Когато не успяла да плати наема на караваната си, собственикът, истински задник, извикал шерифа и я изгонили. Останала при своя братовчедка за няколко дни, но нещата не потръгнали и Памела се преместила при приятелка. И там не се получило, затова през последните две седмици тя и децата живеели в колата ѝ, в която всичко било на привършване – масло, въздух, гориво и спирачна течност, а таблото греело като коледна елха. Вчера откраднала две шоколадчета и ги дала на децата, а самата тя не била слагала нищичко в устата си през последните два дни.

Саманта изслуша цялата история и съумя да прикрие смайването си. Как точно живее човек в кола? Зае се да си води бележки, без да е наясно какви правни мерки да предприеме.

Памела извади някакви документи от чантата си, имитация на известна марка, и ги плъзна по масата. Саманта разгледа съдебната заповед, докато новата ѝ клиентка обясняваше, че са ѝ останали само два долара, които не знае за бензин ли да похарчи или за храна. Накрая си взе бисквитка с треперещи пръсти. Саманта проумя две неща. Първото беше, че тя е последната защитна линия за това малко семейство. Второто беше, че посетителите ѝ нямат никакво намерение да си тръгнат скоро. Нямаха къде да отидат.

Когато Барб най-сетне се появи, Саманта ѝ даде двайсет долара и ѝ поръча да купи сандвичи.

– В офиса имаме малко пари – каза Барб.

– Ще ни трябват – отговори Саманта.

Фийби Фанинг продължаваше да се крие от съпруга си в мотел, плащан от Службата, и Саманта знаеше, че Мати държи малко пари в резерв за подобни случаи. След като Барб излезе, Саманта надникна към паркинга през задния прозорец. Дори ако я напълнеха с бензин и с другите необходими течности, колата на Памела надали щеше да стигне обратно до окръг Хопър. Малкият вносен автомобил бе навъртял стотици хиляди километри, а в момента служеше за дом.

Когато Саманта се върна в заседателната зала, бисквитите и солетите бяха изчезнали. Тя осведоми Памела, че е изпратила да купят храна, и жената се разплака. Седемгодишният Тревър каза:

– Благодаря ви, госпожице Коуфър.

Единайсетгодишната Манди попита:

– Може ли да отида до тоалетната?

– Разбира се – отговори Саманта.

Заведе я надолу по коридора, после отново седна на масата, за да продължи да си води бележки. Започнаха отначало и бавно минаха през цялата история. Заповедта за запор, свързана с кредитната карта, беше от юли 1999 г. и в нея се посочваше сумата от 3398 долара, която включваше всякакви съдебни разходи, неясно какви други такси и дори малко лихви – ей така, да има. Памела обясни, че споразумението при развода им задължава бившия ѝ съпруг да плати задълженията по кредитната карта. Носеше копие сред документите си. Бяха минали девет години, без никой да спомене тази история, поне доколкото знаеше Памела. Беше се местила няколко пъти, така че може просто пощата да не е стигала до нея. Кой да знае? Така или иначе, фирмата за събиране на задължения я беше открила и беше създала всички тия неприятности.

Саманта забеляза, че Тревър, който беше на седем, е роден след развода, но не си струваше да го споменава. Имаше няколко съдебни заповеди срещу бившия съпруг за неуважение към съда, защото не беше плащал издръжка за Манди.

– Къде е той? – попита Саманта.

– Нямам представа – отвърна Памела. – Не съм го чувала от години.

Барб се върна със сандвичи с колбас и поднесе угощението на масата. Погали Тревър по главичката и увери Манди, че много се радва, че са им дошли на гости. И тримата Букър поблагодариха учтиво и се нахвърлиха на храната като бежанци. Саманта затвори вратата и се усамоти с Барб на рецепцията.

– Какво става? – попита Барб и тя ѝ разказа основното.

Барб, която смяташе, че е виждала всичко, видимо се озадачи.

– Аз бих започнала с шефа. Превърни живота му в ад, заплаши да го съдиш, а после погни фирмата за събиране на задължения.

Телефонът звънна, Барб се пресегнала вдигне и остави адвокатката Саманта сама и объркана.

Ад? Да съди шефа? За какво по-точно? И това беше съвет от човек, който не беше адвокат. Саманта се запита дали да не протака, докато се върнат Мати или Анет, но тя беше тук вече седмица и би трябвало да е навлязла в работата. Отиде в кабинета си, затвори вратата и напрегнато набра номера на фабриката за лампи. Някой си господин Симънс беше приятно изненадан от новината, че Памела Букър си е наела адвокат. Каза, че била съвестна служителка и че му било ужасно неприятно да ѝ причини всичко това, но тези проклети заповеди за запор били истински кошмар за счетоводството. Вече бил назначил човек на мястото ѝ, след като се уверил, че новият служител няма проблеми със закона.

Е, може да ви се струпат нови проблеми, осведоми го хладно Саманта. Блъфираше, защото не беше сигурна какво точно пише в закона, но му обясни, че една фирма не може да уволни служител само защото е наложен запор върху заплатата му. Това подразни господин Симънс и той изломоти нещо за своя адвокат. Страхотно, отвърна Саманта, дайте ми телефона му, за да обсъдя въпроса с него. Вземал по двеста долара на час, уведоми я господин Симънс и помоли за малко време да помисли. Саманта обеща да му звънне по-късно следобед и двамата се съгласиха, че три часа е удобно време.

Когато се върна в заседателната зала, установи, че Барб е намерила кутия с пастели и книжки за оцветяване и организира игри и забавления за Тревър и Манди. Памела още държеше в ръка половин бисквита и се взираше в пода като изпаднала в транс. Когато Анет най-сетне се върна, Саманта я пресрещна в коридора и шепнешком я запозна с детайлите. Анет продължаваше да се държи леко резервирано, видимо притеснена от нещо, но работата си беше работа.

– Срокът е изтекъл още преди години – беше първата ѝ реакция. – Провери в закона. Обзалагам се, че кредитната компания е продала задължението на някоя фирма на безценица и сега те налагат принудително изпълнение на заповедта.

– Попадала ли си преди на такива случаи?

– На нещо подобно преди доста време. Не помня точно името на делото. Направи си проучването и после се свържи с фирмата. Обикновено са противни типове и не се плашат лесно.

– Можем ли да ги съдим?

– Със сигурност можем да ги заплашим. Не са свикнали такива хора изведнъж да се явяват с адвокат. Обади се на шефа ѝ, да му припари и на него под задника.

– Вече го направих.

– И той какво каза? – усмихна се Анет.

– Обясних му, че не може да уволни служител само заради заповед за запор. Нямам представа дали е така, но се постарах да звучи убедително. Накарах го да се притесни, а следобед пак ще говорим.

– Не е прецизно, но е хубав блъф, а това често е по-важно от буквата на закона. Делото ще бъде срещу фирмата за събиране на задължения, ако се окаже, че удържат вноските си по силата на изтекла заповед.

– Благодаря – каза Саманта и си пое дълбоко въздух. – Но сега сме изправени пред по-неотложен проблем: те са там, вътре, и няма къде да отидат.

– Предлагам ти през следващите няколко часа да уредиш основното – храна, пране, място за спане. Децата явно не ходят на училище, но за това ще се тревожим утре. Имаме фонд за покриване на такива разходи.

– Пране ли каза?

– Да. Кой е казал, че правото е само блясък и слава?

Втората криза за сутринта се разрази в мига, в който Фийби Фанинг пристигна заедно със съпруга си Ранди и осведоми Анет, че оттегля молбата си за развод. Двамата, така да се каже, се помирили, и тя щяла да се върне у дома заедно с децата, където положението се успокоило. Анет се вбеси и повика Саманта в кабинета си, за да бъде свидетел на срещата.

Ранди Фанинг беше излязъл от ареста преди три дни и изглеждаше малко по-представително без оранжевия гащеризон. Седеше, самодоволно ухилен, сложил ръка върху ръката на Фийби, докато тя се мъчеше да обясни промяната в намеренията си. Обичала го, чисто и просто не можела без него, а трите им деца щели да са по-щастливи, ако родителите им са заедно. Омръзнало ѝ да се крие в мотел, на децата им писнало да живеят при роднини, затова всички се помирили.

Анет напомни на Фийби за побоя, нанесен от съпруга ѝ, който я изгледа кръвнишки от отсрещната страна на масата, сякаш всеки момент щеше да избухне. Анет се държеше безстрашно, а Саманта се мъчеше да се спотайва в ъгъла. Било само сблъсък, обясни Фийби, не съвсем равнопоставен, но въпреки това просто сблъсък. Прекалили с крясъците, поувлекли се, но нямало да се повтори. Ранди, който предпочиташе да си мълчи, сега се обади и потвърди, че да, били си обещали да престанат да се карат.

Анет го изслуша, но не повярва на нито една дума. Напомни му, че с присъствието си в стаята нарушава условията на временната ограничителна заповед. И че ако съдията научи, ще го върне в ареста. Той отговори, че неговият адвокат Хъмф му обещал да отмени ограничителната заповед без никакви проблеми.

По лицето на Фийби още се виждаха тъмносини следи от последния побой. Разводът беше едно, обвиненията в наказателно дело – съвсем друго. Анет стигна до сериозния проблем, когато ги попита дали са разговаряли с прокурора, за да оттегли обвиненията в злоумишлено нараняване. Още не, но смятали да го направят веднага след като прекратят бракоразводната процедура. Анет им обясни, че няма да стане автоматично. Полицията разполагаше с показанията на жертвата, имаха снимки, свидетели. Това беше малко объркващо, дори Саманта не беше сигурна какво точно означава. Ако жертвата, която беше и главен свидетел, се отдръпне, как ще се води делото?

Една и съща мисъл вълнуваше двете адвокатки: дали Ранди отново беше пребил Фийби, за да я принуди да оттегли обвиненията?

Анет беше ядосана и не спираше да ги обстрелва с трудни въпроси, но и двамата не отстъпваха. Били твърдо решени да загърбят проблемите си и да заживеят по-щастливо. Към края на срещата Анет разлисти досието по делото и установи, че е работила двайсет часа по развода. Безплатно, разбира се.

Така че следващия път Фийби трябваше да си търси друг адвокат.

След като си тръгнаха, Анет ги описа като наркомани, които несъмнено са нестабилни и най-вероятно се нуждаят един от друг.

– Да се надяваме да не я убие – заключи тя.

С напредването на сутринта стана ясно, че семейство Букър нямат намерение да си тръгват. А и никой не ги помоли за такова нещо, даже напротив. Жените ги приеха охотно и ги наглеждаха през няколко минути. По едно време Барб прошепна на Саманта:

– Имали сме дори клиенти, които пренощуваха тук няколко вечери. Не беше идеалното решение, но нямахме избор.

Памела се запъти да търси перална машина, снабдена с куп монети. Манди и Тревър останаха в заседателната зала да си оцветяват с пастели и да четат и от време на време се смееха на нещо тяхно си. Саманта работеше в другия край на масата, преглеждаше закони и постановления.

Точно в единайсет часа пристигна госпожа Франсин Кръмп за насрочената процедура. Подписване на завещание. Саманта беше подготвила документа. Мати го бе прегледала. Кратката церемония би трябвало да отнеме не повече от десет минути и Франсин щеше да си тръгне с валидно завещание, за което нямаше да плати нищо. Вместо това обаче се разрази третата криза за деня.

Съгласно указанията, които беше получила, Саманта беше изготвила завещание, по силата на което Франсин оставяше своите осемдесет акра на съседите си Ханк и Джолийн Мот. Петте деца на Франсин, вече зрели хора, нямаше да получат нищо, което неизбежно щеше да предизвика проблеми впоследствие. Няма значение, каза Мати. Земята си е нейна, цялата, без тежести, и тя може да я прави каквото си пожелае. С проблемите ще се оправяме после. Не, не сме задължени да осведомяваме петте ѝ деца, че са изключени от завещанието. Ще го научат след погребението.

Или пък не? Когато Саманта затвори вратата на кабинета си и извади папката, Франсин се разплака. Попи бузите си с кърпичка и разказа историята си. Три жени една след друга, и трите разплакани, помисли си Саманта.

През уикенда Ханк и Джолийн Мот най-сетне бяха споделили с Франсин ужасната си тайна – бяха решили да продадат своите сто акра на въгледобивната компания и да се преместят във Флорида при внуците си. Не искали да продават, разбира се, но остарявали – по дяволите, те вече си били стари, но това не било извинение да продават и да бягат, – а парите им трябвали за лекари и лекарства. Франсин беше бясна на отдавнашните си съседи и още не можеше да повярва. Щяла да изгуби не само приятели, а и двамата души, на които вярвала най-много да бранят и нейната земя. А най-лошото тепърва предстояло – в съседство с имота ѝ щяло да има мина за открит въгледобив! Хората навсякъде в Джейкъбс Холър били разгневени, но така постъпвали онези компании – насъсквали съсед срещу съсед, брат срещу сестра.

Носели се слухове, че семейство Мот ще заминат колкото се може по-скоро. Бягали като мишки според Франсин. И толкова по-добре.

Саманта беше спокойна, всъщност бе запазила хладнокръвие през цялата сутрин, докато салфетките в офиса се топяха, но току-що си даде сметка, че първото завещание, което бе изготвила през живота си, е на път да се озове в кошчето. Успя да насочи Франсин към неизбежния въпрос – ако няма да са семейство Мот, тогава кой ще получи земята ѝ? Франсин още не знаеше. И точно затова бе дошла да поговори с адвокат.

Традиционният за понеделник обяд в главната заседателна зала претърпя лека промяна и включи Манди и Тревър Букър. Двете деца ядоха цялата сутрин, но въпреки това бяха достатъчно гладни, за да си поделят един сандвич заедно със служителите. Майка им се занимаваше с прането и те нямаше къде да отидат. Разговорът течеше леко, клюки от църквата и сведения за времето – подходящи теми за млади уши и много далече от пикантните шегички, на които Саманта се беше наслушала предишната седмица. Беше доста скучно и обядът приключи за двайсет минути.

Саманта се нуждаеше от съвет, а не искаше да притеснява Анет. Помоли Мати да ѝ отдели минута-две и затвори вратата на кабинета. Подаде ѝ някакви документи и заяви гордо:

– Това е първото ми съдебно дело.

Мати се усмихна и го пое колебливо.

– Така, така, поздравления. Крайно време беше. Седни да го прочета.

Ответникът беше “Топ Маркет Солушънс”, съмнителна фирма от Норфък, Вирджиния, с представителства в няколко южни щата. След многобройни телефонни разговори Саманта не беше успяла да се добере до съществена информация за компанията, но разполагаше с всичко необходимо за първия изстрел. Колкото повече проучваше, толкова повече ѝ се изясняваха проблемите. Анет имаше право – заповедта беше изтекла седем години след издаването си и не беше подновена. Кредитната компания беше продала невалидна заповед на “Топ Маркет” с огромна отстъпка. На свой ред “Топ Маркет” я бяха подновили в окръг Хопър и бяха започнали да използват правната система, за да събират пари. Едно от средствата на тяхно разположение беше частичният запор на заплатата.

– Кратко и сладко – заяви Мати, след като приключи. – Сигурна ли си във фактите?

– Да, всъщност не е особено сложно.

– Винаги може да го допълниш впоследствие. Харесва ми. Чувстваш ли се вече като истински адвокат?

– Да. Преди не се бях замисляла за тези неща. Натраквам един иск, твърдя каквото ми хрумне, завеждам го в съда, връчвам призовка на ответника, който няма друг избор, освен да се яви в зала, където или постигаме споразумение, или отиваме на процес.

– Добре дошла в Америка. Ще свикнеш.

– Смятам да заведа делото днес следобед. Те са бездомни. Колкото по-рано, толкова по-добре.

– Действай – съгласи се Мати. – Ще изпратя по имейла копие и на ответника, за да бъде известен.

– Благодаря. Ще изгладя подробностите и тръгвам за съда.

В три следобед господин Симънс от фабриката за осветителни тела се държа доста по-неприятно, отколкото по време на първия им разговор. Каза, че се е консултирал с адвоката си, който го уверил, че уволнението на служител заради заповед за запор не е незаконно във Вирджиния, противно на твърденията на госпожа Коуфър от сутринта.

– Не познавате ли закона? – попита я той.

– Прекрасно го познавам – отговори тя нетърпеливо. – Явно ще се видим в съда.

След като вече беше подготвила едното си дело и предстоеше да го заведе, тя не можеше да овладее леко войнствената си радост.

– Съдили са ме и по-добри адвокати – заяви господин Симънс и затвори.

Семейство Букър най-после си тръгнаха. Саманта ги отведе в мотел в източната част на града, един от двата в Брейди. Бяха обсъдили къде е по-малко неприятно и всички единодушно се бяха спрели на “Старлайт”. Беше архаизъм от петдесетте години с тесни стаички и врати към паркинга. Саманта разговаря със собственика два пъти и той ѝ обеща две съседни стаи, чисти и с телевизори, освен това се договориха да смъкне цената до двайсет и пет долара на вечер на стая. Мати твърдеше, че мотелът е място за любовни срещи, но нямаше никакви признаци за незаконни дела, поне не в три и половина следобед в понеделник. Останалите осемнайсет стаи като че ли бяха празни. Чистото пране на Памела беше старателно сгънато в нови торби. Докато разтоварваха колата, Саманта си даде сметка, че малкото семейство е направило огромна крачка нагоре. Манди и Тревър се вълнуваха, че ще отседнат в мотел и ще си имат своя стая. Памела се беше пооживила и беше широко усмихната. Прегърна Саманта силно и ѝ благодари за стотен път. Докато тя се отдалечаваше, тримата стояха до колата и ѝ махаха.

След като около час лъкатуши през планината и успешно избегна няколко натоварени с въглища камиона, Саманта пристигна в Колтън в пет без петнайсет. Заведе делото “Букър срещу “Топ Маркет Солушънс”, плати таксата с чек, изготвен в Службата, и попълни документите, за да бъде призован ответникът. След като всичко беше уредено, си тръгна от канцеларията горда, че първото ѝ съдебно дело вече е в регистъра.

Пое с бърза крачка към съдебната зала с надеждата днешният работен ден още да не е приключил. Залата беше полупразна и задушна. Усещаше се известно напрежение, докато начумерените мъже с тъмни костюми гледаха към седмината, седящи в ложата. Изборът на съдебни заседатели беше към края си. Донован се надяваше да приключат още първия ден.

Той седеше до Лаиза Тейт, майката на двете момченца. Бяха сами на масата на ищците, която беше до ложата на съдебните заседатели. От другата страна беше масата на защитата, край която се суетеше малка армия от мъже в тъмни костюми, до един със сурово и неприятно изражение.

Съдията говореше на новоизбраното жури. Даваше им наставления какво да правят и какво да не правят по време на процеса. Саманта огледа съдебните заседатели и се помъчи да определи кои е поискал Донован и кои са били приемливи за въгледобивната компания. Невъзможно беше. Всички бяха бели, четири жени, трима мъже, най-младият беше към двайсет и пет, а най-възрастният – поне на седемдесет. Кой би могъл да предвиди динамиката в групата, докато претегляха доказателствата?

Вероятно консултантът Лени Чарлтън. Седеше три реда по-напред и наблюдаваше съдебните заседатели, докато те слушаха напътствията на съдията. И други наблюдаваха – несъмнено консултанти, наети от “Стрейхорн Коул” и от тяхната застрахователна компания. Всички погледи бяха вперени в журито. Ставаше дума за големи пари, а задачата на тези хора беше да решат дали да ги дадат или не.

Контрастът накара Саманта да се усмихне. Донован беше домъкнал поредната богата корпорация в съдебната зала, за да отговаря за простъпките си. Беше поискал обезщетение, възлизащо на милиони долари. През следващите седмици щеше да заведе дело за милиард долара срещу “Крол Майнинг”, което щеше да погълне няколко години и разходи, равняващи се на цяло състояние. Саманта, от друга страна, в момента носеше в куфарчето си своето първо съдебно дело, което целеше да получи обезщетение, възлизащо на 5000 долара, от съмнителна фирма, вероятно на прага на фалита.

Донован се изправи, за да се обърне към съда. Беше облечен с най-хубавия си тъмносин костюм, който стоеше елегантно на слабото му тяло. Дългата му коса беше леко подстригана. Беше и гладко избръснат. Движеше се из съдебната зала така, все едно я притежаваше. Заседателите следяха всяко негово движение и попиваха всяка негова дума. Той заяви, че ищецът е доволен от избора на съдебни заседатели и няма повече претенции.

В шест без петнайсет съдията закри заседанието. Саманта побърза да излезе. Измина с колата четири пресечки до началното училище, където учеха Манди и Тревър. През деня беше провела два разговора с директорката. Учителите бяха изготвили домашните задания за децата. Директорката беше подочула, че семейството живее в колата си, и беше много разтревожена. Саманта я увери, че децата са настанени на по-хубаво място и че положението се подобрява. Изрази надежда, че сигурно ще се върнат в училище до няколко дни. А междувременно тя щяла да се погрижи да продължават да учат и да си пишат домашните.

Докато се отдалечаваше, Саманта си призна, че се чувства по-скоро като социален работник, отколкото като адвокат, и че не вижда нищо нередно в това. В “Скъли и Пършинг” работата ѝ беше по-скоро на счетоводител или финансов анализатор, а понякога дори на зле платена асистентка или най-обикновена секретарка. Напомни си, че е истински адвокат, макар нерядко да се съмняваше в това.

На излизане от Колтън за нея се залепи бял пикап, после се отдръпна. Проследи я чак до Брейди, но от разстояние, без да се приближава прекалено, но и без да я губи от поглед.