Планината Грей

6

Вървяха по тротоара до кантората, където се ръкуваха и се разделиха. Саманта му благодари за безплатната услуга като неин адвокат и го похвали за добре свършената работа. Уговориха се, ако тя реши да остане тук за няколко месеца, двамата да обядват някой път в “Брейди Грил”.

Беше почти пет часа, когато Саманта пресече неправилно улицата, очаквайки едва ли не всеки момент да я арестуват. Тя погледна на запад, където планината вече скриваше късното следобедно слънце. Сенките бяха погълнали града и усещането за начало на зимата се засилваше. Звънчето на входа издрънча и Самата прекрачи прага на разхвърляната приемна на Службата за правна помощ. Отрупаното с документи бюро показваше, че обикновено има някой, който вдига телефона и посреща клиентите, но в момента рецепцията беше празна. Саманта се озърна, зачака и огледа обстановката. Разположението беше просто – тесен коридор през средата на помещение, което десетилетия е било железарски склад. Всичко изглеждаше старо и удачно използвано. Разделителните стени бяха варосани и не стигаха чак до тавана, покрит с бакърени плочи. Подът беше застлан с изтънял и захабен мокет. Мебелите, поне в приемната, бяха пъстра смесица от остатъците от някой битпазар. По стените обаче висеше любопитна колекция от маслени картини и пастели на местни художници, предлагани за продан на много разумни цени.

Произведения на изкуството. Миналата година собствениците на “Скъли и Пършинг” бяха повели битка във връзка с предложението на някакъв дизайнер да похарчат два милиона долара за нелепи авангардни картини, които да окачат в централното фоайе. В крайна сметка дизайнерът беше уволнен, картините – забравени, а парите – разпределени за бонуси.

По средата на коридора се отвори врата и отвътре се показа ниска и леко набита жена. Беше по чорапи.

– Сигурно ти си Саманта – запъти се тя към посетителката. – Аз съм Мати Уайът. Чувам, че са те посрещнали доста грубо в окръг Ноланд. Много съжалявам.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Саманта и заби поглед в яркорозовите квадратни очила за четене, кацнали на носа на Мати.

Розовите рамки на очилата ѝ си подхождаха с розовите връхчета на косата ѝ, която беше къса, остра и боядисана в убийствено бяло. Саманта за пръв път виждаше подобна външност, но тя изглеждаше подходяща за тук. Разбира се, в Манхатън беше срещала хора с много по-странна визия, но никога у адвокат.

– Насам – махна Мати към кабинета си. Когато Саманта влезе, тя затвори вратата и каза: – Явно ще се наложи онзи ненормалник Роуми да навреди на някого, преди шерифът да предприеме мерки. Много съжалявам. Заповядай, седни.

– Всичко е наред. Добре съм, а вече разполагам и с история, която сигурно ще разказвам години наред.

– Разбира се, а ако се задържиш тук, ще натрупаш много такива истории. Искаш ли кафе? – попита Мати и потъна в люлеещ се стол зад безукорно подредено бюро.

– Не, благодаря, току-що пих кафе с племенника ви.

– Да, разбира се. Много се радвам, че си се запознала с Донован. Той е едно от свестните момчета тук. Аз на практика го отгледах. Семейна трагедия. Изцяло е отдаден на работата си и има доста приятна външност, нали?

– Приятен е – предпазливо призна Саманта, защото не искаше да коментира външността му и беше твърдо решена да не припарва до семейната му трагедия.

– Както и да е, ето как стоят нещата. Утре трябва да се срещна с друг изхвърлен от Уолстрийт и това е. Не разполагам с много време за интервюта. Днес получих още четири имейла и им отговорих. Утре ще се срещна и с другия кандидат, а после съветът ни ще заседава и ще се спре на някой.

– Добре. Кои са членовете на съвета?

– В основни линии сме двамата с Донован. Анет е .

другата адвокатка тук. Бих я поканила на интервютата, но е извън града. Работим доста бързо, без много бюрокрация. Ако решим да вземем теб, кога можеш да започнеш?

– Не знам. Нещата се развиват много бързо.

– Мислех, че напоследък не си особено заета.

– Така е. Вероятно бих предпочела да започна без много разтакаване, но ще ми трябват ден-два да помисля – отговори Саманта и се помъчи да се отпусне на твърдия дървен стол, който се накланяше, когато тя си поемаше > въздух. – Просто не съм сигурна…

– Добре, няма проблем. Не че присъствието на нов човек ще промени съществено положението тук. И преди сме имали помощници. Всъщност преди време имахме истински стажант – млад специалист от въгледобивните райони, завършил право в Станфорд, после работил в голяма правна кантора във Филаделфия.

– Какво е търсел тук?

– Беше жена. Евелин. Работеше по случаите на пневмокониоза и безопасността на труда в мините. Много трудолюбива и много умна, но си замина две години по-късно и ни остави цяла камара недовършени дела. Питам се дали не са уволнили и нея. Сигурно там, при вас, е истински ужас.

– Така е. Извинете, че го казвам, госпожо Уайът, обаче…

– Мати.

– Добре, Мати. Струва ми се, че не изгаряте от възторг да имате стажант.

– О, извинявай, много съжалявам. Не, всъщност се нуждаем от всякаква помощ. Както ти казах по телефона, тук има колкото искаш бедни хора с правни проблеми, които не могат да си позволят адвокат. Безработицата е висока, употребата на амфетамини – още по-висока, а въгледобивните компании са ненадминати, когато трябва да измислят нови начини да прецакват хората. Повярвай ми, скъпа, нуждаем се от всяка помощ, до която се докопаме.

– Какво ще върша?

– Всичко: от това да вдигаш телефона до отваряне на пощата и завеждане на федерални дела. Според автобиографията ти имаш право да практикуваш и във Вирджиния, и в Ню Йорк.

– Стажувах при съдия във Вашингтон, след като завърших право, и положих изпита за адвокат във Вирджиния.

– През последните три години влизала ли си в съдебна зала?

– Не.

Мати се поколеба, като че ли този факт щеше да наклони везните.

– Е, може би в известен смисъл ти е провървяло. Сигурно и в ареста не си стъпвала?

– Не и до днес следобед.

– О, да. Отново те моля за извинение за случилото се. Бързо ще наваксаш. Какво вършеше в Ню Йорк?

Саманта пое дълбоко дъх и се зачуди има ли начин да избегне отговора на въпроса, без да лъже. Изобретателността ѝ изневери и тя отвърна:

– Работех в областта на търговските недвижими имоти, доста скучна материя всъщност. Невероятно скучна. Представлявахме няколко противни богати типове, които строяха небостъргачи по Източното крайбрежие, предимно в Ню Йорк. В качеството си на експерт на средно ниво обикновено преглеждах финансовите споразумения с банките – дебели договори, които трябваше да бъдат подготвени и коригирани от някого.

Над квадратните розови рамки очите на Мати изразяваха искрено съжаление.

– Звучи ужасно.

– Беше и сигурно все още е.

– Изпитваш ли облекчение, че си се откъснала от всичко това?

– Честно казано, Мати, не знам какво изпитвам. Само преди месец въртях педалите като луда, пробивах си път с лакти, самата мен ме избутваха с лакти, стремях се към нещо, но вече не си спомням какво. На небето се бяха скупчили тъмни облаци, но ние бяхме твърде заети да ги забележим. После “Лийман” фалираха и в продължение на две седмици се боях и от сянката си. Работехме още по-усърдно с надеждата някой да забележи, с надеждата, че ако деветдесет часа труд седмично не ни спасят, сто часа ще успеят. Изведнъж всичко свърши и се оказахме изхвърлени на улицата. Без обезщетение за прекратяване на договора, без нищичко. Само обещания, които надали някой ще спази.

Мати сякаш щеше да се разплаче.

– Би ли се върнала?

– В момента не знам. Едва ли. Работата не ми допадаше, не ми допадаха и повечето колеги във фирмата и със сигурност не ми допадаха клиентите. Печалното е, че повечето адвокати изпитват същото.

– Е, скъпа, тук в Планинската служба за правна помощ обичаме клиентите си и те ни обичат.

– Сигурна съм, че са много по-приятни хора от онези, с които работех.

Мати погледна часовника си – яркожълт циферблат, закрепен за китката ѝ със зелена винилова каишка.

– Имаш ли планове за довечера?

Саманта сви рамене и поклати глава.

– Не съм мислила толкова напред.

– Ами май няма да можеш да се върнеш във Вашингтон тази вечер.

– Роуми работи ли нощна смяна? Безопасно ли е по пътищата?

Мати се разсмя.

– Нашите пътища са коварни. Не бива да пътуваш. Да започнем с вечеря, пък после ще видим.

– Не, сериозно, не мога…

– Глупости. Саманта, сега си в Апалачите, навътре в планината, а ние не отпращаме гостите си преди вечеря. Къщата ми е зад ъгъла, а съпругът ми е превъзходен готвач. Да пийнем по нещо на верандата и да обсъдим нещата. Ще ти разкажа всичко необходимо за Брейди.

Мати намери обувките си и заключи кантората. Заяви, че приусът е паркиран на сигурно място – на главната улица.

– Аз ходя пеша на работа – поясни тя. – Това е единственото ми раздвижване.

Магазините и офисите бяха затворени. Двете кафенета предлагаха вечеря само на неколцина посетители. Мати и Саманта закрачиха уморено нагоре по склона, като подминаваха деца по тротоарите и съседи по верандите. Две пресечки по-нататък завиха по Трета улица – обрасла със зеленина редица спретнати тухлени къщи от началото на миналия век, почти еднакви, с бели веранди и двускатни покриви. На Саманта ѝ се искаше да си замине, да се отправи обратно към Абингдън, където беше забелязала няколко мотела край изхода на магистралата. Нямаше учтив начин обаче да отклони гостоприемната покана на Мати.

Честър Уайът седеше на люлеещия се стол и четеше вестник. Мати го представи на Саманта.

– Казах ѝ, че си превъзходен готвач – осведоми го тя.

– Явно аз ще приготвя вечерята – усмихна се той. – Добре дошла.

– Тя умира от глад – каза Мати.

– Какво ви се яде? – попита Честър.

– Не умирам – увери го Саманта.

– Какво ще кажеш за печено пиле с ориз по испански? – предложи Мати.

– Тъкмо за същото си мислех – съгласи се Честър. – По чаша вино преди това?

Пиха червено вино около час, докато се спусна мрак. Саманта отпиваше предпазливо, стараеше се да не прекалява, защото се притесняваше как ще се прибере от окръг Ноланд. В Брейди като че ли нямаше хотели или мотели, а предвид западналия вид на града надали щеше да може да си намери някъде и стая.

По време на разговора тя вежливо опипа почвата и научи, че семейство Уайът имат две пораснали деца, които бяха заминали след колежа. Имаха три внучета, които рядко виждаха. Донован им беше като син. Честър беше пенсиониран пощенски служител, който бе разнасял пощата из околността години наред и познаваше всички. Сега беше доброволец в природозащитна организация, която следеше открития въгледобив и подаваше жалби пред десетки бюрократични служби.

Баща му и дядо му бяха работили във въглищните мини. Бащата на Мати беше работил в подземните мини почти трийсет години, а на шейсет и една беше починал от пневмокониоза.

– Аз съм на шейсет и една сега – каза Мати. – Беше ужасно.

Жените седяха и си говореха, а Честър сновеше между тях и кухнята, наглеждаше пилето и им доливаше вино. Докато него го нямаше, Мати каза:

– Не се тревожи, мила, имаме стая за гости.

– Ама не, аз…

– Моля те, настоявам. В града никъде не се предлагат прилични стаи, повярвай ми. Има няколко къщи със стаи на час, но и те ще затворят скоро. Което сигурно е печално. Преди хората тайно ходеха в мотела за извънбрачен секс, сега просто се събират да живеят заедно и си играят на домакинство.

– Значи по тези места правите и секс? – попита Саманта.

– Горещо се надявам. Майка ми имаше седем деца, майката на Честър – шест. Няма какво друго да прави човек. По това време на годината, през септември и октомври, бебетата се пръкват като зайци.

– Защо?

– Заради големите буря и снегове след Коледа.

Честър се показа от мрежестата врата и попита:

– За какво си говорите?

– За секс – отговори Мати. – Саманта е учудена, че хората тук правят секс.

– Някои – потвърди той.

– И аз така съм чувала – изстреля в отговор Мати с широка усмивка.

– Не съм повдигала темата за секса – заяви отбранително Саманта. – Мати спомена, че мога да пренощувам в свободната ви стая.

– Да, на твое разположение е. Само си заключи вратата, да си нямаме неприятности – ухили се Честър и влезе в къщата.

– Безобиден е, повярвай ми – прошепна Мати.

Донован се отби да каже “здрасти” и, за щастие, пропусна тази част от разговора. Живеел “в планинските дебри” и тъкмо се прибирал от кантората. Отклони поканата за вино и си тръгна петнайсет минути по-късно. Изглеждаше разсеян и каза, че е изморен.

– Горкият – възкликна Мати, когато той си тръгна. – С жена му се разделиха. Тя се премести в Роаноук заедно с дъщеря им – най-сладкото петгодишно момиченце, което някога си виждала. Джуди така и не свикна с живота в планината и просто ѝ дойде до гуша. Нямам добро предчувствие за тях двамата, а ти, Честър?

– Никак – отговори той. – Джуди е прекрасен човек, но не беше щастлива тук. А когато започнаха проблемите, тя просто превъртя. И си замина.

Думата “проблеми” увисна във въздуха за няколко секунди и понеже и двамата съпрузи Уайът не изразиха желание да продължат темата, Честър оповести:

– Вечерята е готова.

Саманта ги последва в кухнята, където масата беше сервирана за трима. Честър им сипа направо от печката – пилешко с ориз, от което се вдигаше пара, и домашни кифлички. Мати постави купа със салата по средата на масата и наля вода от голяма пластмасова кана. Явно бяха приключили с виното.

– Ухае вкусно – каза Саманта, докато дърпаше стол и се настаняваше.

– Сипи си салата – покани я Мати, мажейки масло върху една кифличка.

Започнаха да се хранят и за кратко се смълчаха. На Саманта ѝ се искаше разговорът да се върти около тях, не около нея, но преди да успее да ги изпревари, Честър заговори:

– Разкажи ни за семейството си, Саманта.

Тя се усмихна учтиво и отвърна:

– Няма много за разказване.

– Е, ние ще ти помогнем – увери я Мати през смях. – Отраснала си във Вашингтон, нали така? Сигурно е било интересно.

Саманта очерта главното: единствено дете на двама амбициозни адвокати, привилегирована среда, частни училища, политология в “Джорджтаун”, проблемите на баща ѝ, осъждането му и затвора, унижението заради широко разгласеното му престъпление.

– Струва ми се, че го помня – каза Честър.

– Беше по всички вестници.

Тя описа как го е посещавала в затвора и колко ѝ се е искало да замине от Вашингтон, далече от родителите си, спомена следването си в Колумбийския университет, стажа във федералния съд, изкушението от Голямото право и трите не съвсем приятни години в “Скъли и Пършинг”. Обичаше Манхатън и трудно си представяше да живее другаде, но в момента светът ѝ беше с главата надолу и в бъдещето ѝ нямаше нищо сигурно. Докато говореше, двамата я наблюдаваха внимателно и поглъщаха всяка дума. А когато прецени, че е разказала достатъчно, Саманта лапна парченце от пилешкото с намерението да го дъвче дълго.

– Това несъмнено е жестоко отношение към хората – отбеляза Честър.

– Доверени служители, изхвърлени на улицата – обади се и Мати, клатейки глава невярващо и неодобрително.

Саманта кимна и продължи да дъвче. Нямаше нужда да ѝ напомнят. Честър се пресегна да налее още вода, а тя попита:

– Само бутилираната вода ли става за пиене?

Кой знае защо, въпросът ѝ ги развесели.

– О, да – отговори Мати. – Тук никой не пие вода от чешмата. Нашите храбри регулаторни органи ни уверяват, че е безопасна за пиене, но никой не им вярва. Къпем се, перем дрехите си и плакнем съдовете си с течаща вода, а някои хора дори си мият зъбите с нея, но не и аз.

– Много от потоците, реките и кладенците са съсипани от открития въгледобив. Притоците в горната част на реката са замърсени от насипите в долините. Съдържанието на утаителите се просмуква в дълбоките водоеми. Горящите въглища създават тонове пепел, която компаниите изхвърлят в реките ни. Затова, моля те, Саманта, не пий вода от чешмата – намеси се Честър.

– Ясно.

– Това е една от причините да пием много вино – уточни Мати. – Честър, бих искала още една чаша, ако нямаш нищо против.

Честър, който явно беше и главен готвач, и барман, не се поколеба и веднага взе бутилката от плота. А понеже нямаше да шофира, Саманта също прие още една чаша. Виното сякаш почти веднага завъртя главата на Мати и тя заговори за кариерата си и Службата за правна помощ, която беше основала преди двайсет и шест години. Докато домакинята бъбреше, Саманта я подтикваше с достатъчно въпроси, за да не млъкне, макар че Мати не се нуждаеше от насърчение.

Топлата и уютна кухня, уханието на печено пиле, вкусът на домашна храна, опиянението от виното, откритостта на тези двама невероятно гостоприемни хора и обещанието за топло легло – всичко това изведнъж ѝ подейства и за пръв път от месеци Саманта се отпусна истински. В града не можеше да си отдъхне, часовникът следеше всяка свободна минута. През последните три седмици не беше спала. И двамата ѝ родители я напрягаха. Шестчасовото шофиране по-скоро беше обтегнало нервите ѝ. А после и случката с Роуми. Най-сетне Саманта усети бремето да се вдига от плещите ѝ. И изведнъж ѝ се отвори апетит. Сипа си още пилешко за огромно удоволствие на домакините.

– Преди малко на верандата, когато говорехме за Донован, споменахте някакви “проблеми”. Това забранена тема ли е?

Съпрузите Уайът се спогледаха и свиха рамене. В крайна сметка градчето беше малко и почти нямаше неприкосновени теми. Честър бързо капитулира и също си наля още вино. Мати бутна чинията си встрани.

– Донован имаше трагичен живот.

– Ако е твърде лично, да не го обсъждаме – каза Саманта, но само от учтивост. Искаше да научи сензационната новина.

Мати нямаше да приеме отказ. Подмина предложението на Саманта и продължи:

– Това е известно тук, така че няма тайна – каза тя, премахвайки пречките пред поверителността. – Донован е син на сестра ми Роуз, покойница, съобщавам го с прискърбие. Почина, когато той беше на шестнайсет.

– Историята е дълга – намеси се Честър, като че ставаше дума за нещо толкова страшно, че нямаше как да се разкаже.

Мати се направи, че не е чула.

– Бащата на Донован се казва Уебстър Грей и още трябва да е жив някъде. Наследи триста акра земя в съседния окръг Къри, собственост на семейство Къри от цяла вечност, още от началото на деветнайсети век. Красива земя, хълмове и планини, потоци и долини, просто превъзходна и девствена. Там се родиха и отраснаха Донован и брат му Джеф. Баща му и дядо му Къртис Грей започнаха да водят момчетата в гората още щом проходиха – на лов, за риба, на излети. И те като много други деца в Апалачите отраснаха върху своята земя. Природата ни е прекрасна – там, където е запазена, но имотът на Грей беше наистина нещо специално. След като Роуз се омъжи за Уебстър, ходехме там на семейни пикници и събирания. Помня как Донован, Джеф, моите деца и всички техни братовчеди плуваха в Крукид Крийк до любимото ни място за излет. – Мълчание, после глътка вино. – Къртис почина през осемдесета година, струва ми се, а Уебстър наследи земята. Къртис беше миньор, открай време член на профсъюза; и се гордееше с този факт като повечето стари работници. Но за нищо на света не искаше и Уебстър да отиде в мината. Оказа се, че Уебстър не си пада по никаква работа, и все си сменяше службите, без да постигне нищо съществено. Семейството му едва свързваше двата края и бракът му с Роуз сериозно се разклати. Той започна да пие и това предизвика още повече проблеми. Веднъж прекара шест месеца в затвора заради крадени стоки и семейството му едва не умря от глад. Поболяхме се от тревога за тях.

– Уебстър не беше свестен човек – изтъкна Честър очевидното.

– Най-високата точка на имота им е планината Грей – висока е почти хиляда метра и е обрасла с ценни дървета с твърда дървесина. Въгледобивните компании знаят къде е всеки килограм въглища в Апалачите, провели са геоложките си проучвания още преди десетилетия. Не е тайна, че в планината Грей се намират едни от най-богатите находища. През годините Уебстър намекваше, че може да даде под наем част от земята си, но ние просто не му вярвахме. Откритият въгледобив вече се практикуваше и предизвикваше тревоги.

– Обаче не беше като днес – додаде Четър.

– О, не, нищо подобно. Както и да е, без да предупреди семейството си, Уебстър подписал договор с компания от Ричмънд, “Вейдън Коул”, за открит въгледобив в планината Грей. Уебстър беше предпазлив, не беше глупак. Видял шанс да спечели истински пари и си наел добър адвокат, който да подготви договора. Уебстър щял да получава по два долара за всеки тон въглища, а по онова време това беше повече, отколкото вземаха другите. В деня, преди да се появят булдозерите, Уебстър най-накрая съобщил на Роуз и на момчетата какво е направил. Представил всичко в розова светлина, твърдял, че компанията ще бъде наблюдавана отблизо от регулаторните органи и от адвокати, че земята ще им бъде върната, когато добивът приключи, и че сериозната печалба ще бъде повече от щедра компенсация за временните главоболия. Същата вечер Роуз ми се обади, обляна в сълзи. По нашите места собствениците, които отдават земите си под наем на въгледобивните компании, не се ползват с голямо уважение и тя се ужасяваше какво ще си помислят съседите им. Освен това се притесняваше за земята. Каза, че Уебстър и Донован жестоко се скарали и че положението било ужасно. И това беше само началото. На следващата сутрин малка армия булдозери изпълзели до върха на планината Грей и започнали…

– … да насилват земята – довърши Честър, клатейки глава.

– Да, и не само това. Изсекли гората до корен и натрупали хиляди дървета в долината. След това изгребали горния почвен слой и го изсипали върху дърветата. А когато започнаха взривовете, настанал пълен ад.

Мати отпи глътка вино и Честър се включи в разказа:

– Грей имаха страхотна стара къща в долината, до Крукид Крийк. Принадлежеше на семейството от десетилетия. Мисля, че бащата на Къртис я беше построил някъде в началото на миналия век. Основите бяха каменни, но не след дълго камъните започнаха да се пукат. Уебстър вдигна голям скандал в компанията, но нищо не постигна.

– Беше ужасна пушилка – продължи Мати, – надвисна над планината като мъгла. Роуз не беше на себе си и аз отидох да поседя при нея. Земята се разтърсваше по няколко пъти на ден, когато взривяваха. Къщата се килна, вратите не се затваряха. Няма нужда да изтъквам специално, че това се оказа истински кошмар за семейството и за брака им. След като “Вейдън” събориха върха на планината – около стотина метра, – стигнаха до първия въглищен пласт, а когато най-сетне започнаха да транспортират въглищата, Уебстър настоя за чековете си. Компанията протакаше ли, протакаше, но накрая му изплати един. Далеч по-малко от очакванията на Уебстър. Той включи в играта адвокатите си, което сериозно подразни компанията. Започна война, но всички знаеха кой ще я спечели.

Честър клатеше глава при спомена за този кошмар.

– Рекичката пресъхна – отбеляза той, – задуши я изсипаната в долината пръст. Така става. През последните двайсет години сме изгубили повече от хиляда и шестстотин километра притоци в Апалачите. Истински ужас.

– Накрая Роузи си тръгна – продължи Мати. – С момчетата се нанесоха при нас, но Уебстър отказа да напусне. Пропи се и откачи. Седеше на верандата си с пушка в ръка и просто предизвикваше някой от компанията да се приближи. Роуз се тревожеше за него, затова се върна у дома заедно с момчетата. Той обеща да ремонтира къщата и да оправи всичко, само да получи парите. Подаде жалби пред регулаторните органи, дори започна дело срещу “Вейдън”, но те протакаха в съда. Трудно е да се бориш с въгледобивна компания.

– Водата в кладенеца им беше замърсена със сяра – продължи Честър. – Във въздуха постоянно имаше прах от експлозиите и камионите, превозващи въглища. Просто не беше безопасно, затова Роуз отново си тръгна. За няколко седмици отседна в мотел заедно с момчетата, после пак дойдоха тук и накрая заминаха на друго място. Това продължи около година, нали така, Мати?

– Най-малко. Планината продължаваше да се смалява, докато работниците се местеха от пласт на пласт. Противно беше да я гледа човек как се топи. Цената на въглищата скочи, затова “Вейдън” продължаваха да копаят като обезумели, без почивен дни и с всички машини и камиони, които успяваха да докарат на обекта. Уебстър получи чек за трийсет хиляди долара, но адвокатът му го върна с гневно искане за повече. Но това беше последният чек.

– И изведнъж всичко приключи – намеси се Честър. – Цената на въглищата рязко спадна и “Вейдън” се изпариха за една нощ. Адвокатът на Уебстър им сервира сметка за четиристотин хиляди долара и ново съдебно дело. Около месец по-късно “Вейдън” обявиха фалит и изчезнаха. Преструктурираха се в нова компания и все още съществуват. Собственикът е някакъв милиардер от Ню Йорк.

– Значи семейството не е получило нищо? – попита Саманта.

– Почти нищо – каза Мати. – Няколко дребни суми в началото, нищожна част от договореното.

– Любимият номер в този бранш – обади се Честър. – Копаят въглища, докато има, после обявяват фалит, за да избегнат плащанията и всякакви искове. Рано или късно се появяват с ново име. Същите слаби актьори, само заглавието е ново.

– Това е отвратително! – възкликна Саманта.

– Законът го позволява.

– А какво се случи със семейството?

Честър и Мати се спогледаха продължително и тъжно.

– Ти разкажи, Честър – каза Мати и отпи глътка вино.

– Малко след като “Вейдън” си тръгнаха, рукна проливен дъжд, който предизвика наводнение. А понеже коритата на потоците и реките бяха задръстени, водата се отклони другаде. Наводнението причини, меко казано, огромен проблем. През долината се понесе лавина от кал, дървета и пръст, която отнесе къщата в планината Грей. За щастие, вътре нямало никой. Постройката вече беше станала необитаема, дори Уебстър не можеше да стои там. Последва поредното дело – отново загуба на време и пари. Законите за несъстоятелност са непробиваеми. Един слънчев ден Роуз отишла с колата да види какво става и намерила само няколко камъка от основите. Избрала си едно място и се самоубила.

Саманта въздъхна, разтърка чело и промърмори:

– О, не!

– Уебстър изчезна и повече не се появи. Последно чухме, че живее в Монтана. Един бог знае с какво се занимава. Джеф отиде при друга своя леля, а Донован живя при нас, докато завърши гимназия. Докато учеше, работеше на три места. Когато завърши, вече знаеше точно какво иска да прави – да стане адвокат и да посвети остатъка от живота си на борбата с въгледобивните компании. Ние му помагахме, докато следваше. Мати му даде работа в Службата и той остана там няколко години, преди да открие собствена кантора. Завел е стотици дела и е нападал всяка компания, на която ѝ е хрумнало да започне открит добив. Той е безмилостен и безстрашен.

– И има блестящ ум – гордо добави Мати.

– Дума да няма – съгласи се Честър.

– Печели ли?

Двамата се смълчаха и се спогледаха колебливо.

– И да, и не – отговори Мати. – Трудно е да водиш дела срещу големите компании. Те пипат твърдо. Снишават се, мамят и се покриват, а после наемат големи фирми като твоята да смажат всеки иск. Донован и печели, и губи, но не престава да напада.

– И те, разбира се, го ненавиждат – додаде Честър.

– Да, естествено. Нали споменах, че е безмилостен?

Донован невинаги играе по правилата. Смята, че след като компаниите изкривяват закона, те просто го принуждават да по стъпва по същия начин.

– И това ли е предизвикало “проблемите”? – попита Саманта.

– Да – отговори Мати. – Преди пет години се скъса стената на утаител в окръг Мадисън, Западна Вирджиния, на около сто и петдесет километра от тук. Към долината се понесе огромна вълна от въглищна утайка, която погреба градчето Прентис. Загинаха четирима души и буквално всички къщи бяха разрушени. Пълна катастрофа. Донован пое случая заедно с още няколко адвокати природозащитници от Западна Вирджиния. Заведоха голямо федерално дело. Уреди снимката му да се появи във вестниците и даваше много интервюта. Най-вероятно е говорел твърде много. Стана ясно, че е нарекъл въгледобивната компания “най-мръсната корпорация в Америка”. И тогава започна тормозът. Анонимни телефонни обаждания. Заплашителни писма. Спотайващи се в сенките мъже. Започнаха да го следят и още продължават.

– Следят го? – попита Саманта.

– О, да – увери я Мати.

– Значи затова има пистолет.

– Пистолети. Няколко. И умее да си служи с тях – увери я Честър.

– Тревожите ли се за него?

Честър и Мати се засмяха тихо.

– Всъщност не – отговори Честър. – Той знае какво прави и умее да се грижи за себе си.

– Да пием кафе отвън – предложи Мати.

– Разбира се, сега ще направя – надигна се от масата Честър.

Саманта последва Мати на верандата и отново се настани на ракитения люлеещ се стол. Беше може би прекалено хладно, за да останат навън. Улицата беше притихнала, повечето къщи вече бяха тъмни.

Добила смелост от виното, Саманта попита:

– А какво стана с делото?

– Постигнаха споразумение миналата година. Поверително споразумение, което още е тайна.

– След като е постигнато споразумение, защо още го следят?

– Защото той е главният им враг в окръга. Играе нечестно, когато се налага, и компаниите го знаят.

Честър им поднесе безкофеиново кафе и ги остави, за да измие съдовете. След няколко глътки и кратко леко полюшване на Саманта ѝ се доспа.

– В колата имам малък сак. Трябва да си го взема.

– Ще дойда с теб – каза Мати.

– Нали никой не ни следи?

– Не, скъпа, никой не се страхува от нас.

Двете потънаха в мрака.