Планината Грей

20

След две седмици в Брейди, или по-точно след три седмици извън “Скъли и Пършинг”, Саманта напълно си навакса със съня и възвърна старите си навици. В пет сутринта в петък тя седеше в леглото, пиеше кафе и работеше върху справка от три страници относно заболяването на Бъди Райзър и измамата, до която бяха прибегнали от “Каспър Слейт”, за да го лишат от помощите му. В шест сутринта изпрати по имейл документа на Мати, Донован и баща си. Изгаряше от нетърпение да види каква ще е реакцията на Маршал Коуфър.

Едно ново голямо съдебно дело сигурно беше последна грижа за Донован и Саманта не искаше да го тормози в този паметен за него ден, но се надяваше той да намери време през уикенда да се запознае с положението на господин Райзър и да сподели мнението си. Десет минути по-късно получи мнението му. Имейлът му гласеше:

През последните дванайсет години се боря със зъби и нокти с тези негодници и страстно ги ненавиждам. Мечтая си за величествен финал на съдебен процес срещу Кастратите, на който да бъдат безпощадно разобличени всичките им грехове. Много се радвам за това дело! Да поговорим по-късно. Заминавам на война в Колтън. Ще бъде забавно!

Добре. Желая ти късмет – отговори тя.

В седем часа отиде с колата си в мотел “Старлайт” и взе семейство Букър. Манди и Тревър бяха облечени с най-хубавите си дрехи и нямаха търпение да се върнат в училище. Докато Саманта ги караше, те си изядоха поничките и не спряха да бърборят. Границата между адвокатската професия и тази на социалния работник отново се поразмаза, но нямаше значение. Според Мати освен предоставянето на правни консултации работата често изискваше брачни консултации, осигуряване на превоз, готвене, търсене на работа, обучение, финансови съвети, търсене на жилище и гледане на деца. Тя обичаше да повтаря: “Не работим на час, а според клиента”.

Саманта остана в колата си пред училището в Колтън, а Памела влезе вътре с децата. Искаше да се види с учителите и да обясни положението. Всеки ден Саманта бе изпращала имейли до преподавателите и директорката, които бяха готови да съдействат.

След като оставиха децата на мястото, където трябваше да бъдат, през следващите два часа Саманта и Памела огледаха доста жилища под наем във и около Колтън. Апартаментът, за който приятелката на Памела се беше изказала толкова възторжено, се намираше само на няколко пресечки от училището и беше в порутена търговска сграда, частично приспособена за обитаване. Беше относително чист, дори обзаведен, а това беше важно, защото Памела нямаше никакви мебели. Наемът беше четиристотин долара месечно, което беше разумно предвид състоянието на апартамента. На тръгване Памела заяви без особено въодушевление:

– Сигурно ще можем да живеем тук.

Спешният фонд на Мати щеше да стигне само за два месеца, но Саманта не ѝ разкри този факт. Намекна ѝ обаче, че средствата са ограничени и че тя трябва да си намери работа възможно най-скоро. Засега не беше насрочено изслушване във връзка със заповедта за запор.

Всъщност Саманта нямаше никакви новини от ответника “Топ Маркет Солушънс”. Обади се два пъти във фабриката за осветителни тела, за да се увери, че господин Симънс е в що-годе добро разположение на духа и че Памела ще получи работата си обратно веднага щом запорът бъде отменен. Изгледите тя да си намери друго занимание в окръг Хопър бяха слаби.

Саманта никога не беше влизала в каравана, превърната в дом. Изобщо не ѝ беше хрумвало да го прави, но на три километра източно от града, в края на един застлан с чакъл път за пръв път преживя и това. Караваната беше хубава, обзаведена и я даваха само за петстотин и петдесет долара месечно. Памела призна, че е отраснала в каравана, подобно на мнозина от приятелите си, и че уединението ѝ допада. Отначало мястото се стори невероятно тясно на Саманта, но след като се поразходи вътре, неохотно призна, че е влизала в много по-неудобни жилища в Манхатън.

Имаше и една къща близнак на възвишение над града с хубава гледка, но по всичко личеше, че съседите са непоносими. Имаше свободна къща и в съмнителен квартал на града. Погледнаха я от колата и изобщо не слязоха. С това търсенето им приключи и двете решиха да пият кафе в центъра, недалече от съда. Саманта устоя на изкушението да се промъкне на последните редове в залата и да погледа представлението, което Донован щеше да изнесе пред съдебните заседатели. Двама местни в съседното сепаре говореха единствено за процеса. Единият каза, че когато се отбил в осем и половина, залата вече била претъпкана. Според многословно изразеното му мнение това бил “най-големият съдебен процес, провеждан някога в Колтън”.

– За какво е? – попита любезно Саманта.

– Не знаете за процеса “Тейт”? – попита невярващо мъжът.

– Съжалявам, не съм от тук.

– О, боже – поклати глава той и повече не ѝ обърна внимание.

Палачинките му пристигнаха и човекът изгуби интерес към речите. Знаеше твърде много, за да успее да го сподели за толкова кратко време.

Памела трябваше да се отбие при своя приятелка в Колтън. Саманта я остави в кафенето и се върна в Брейди. Щом прекрачи прага на офиса, Мати я посрещна с думите:

– Току-що получих есемес от Джеф. Донован е отхвърлил споразумението и сега делото е в ръцете на съдебните заседатели. Да си купим по един сандвич и да хапнем в колата, докато пътуваме.

– Аз тъкмо идвам от там – осведоми я Саманта. – Пък и няма да си намерим място.

– Откъде знаеш?

– Имам си източници.

Затова изядоха по един сандвич в заседателната зала заедно с Клодел в напрегнато очакване на следващия есемес. Когато такъв не дойде, те се върнаха по кабинетите си, където продължиха да чакат.

В един часа следобед госпожа Франсин Кръмп пристигна за официалното подписване на завещанието си. Странно беше жена, собственик на земя на стойност поне 200000 долара, да се скъпи за всеки цент, но истината бе, че тя притежаваше единствено земята (и въглищата отдолу). Саманта беше влязла във връзка с “Маунтин Тръст”, уважавана екологична фирма, която ставаше собственик на земята срещу задължението да я опазва. Съгласно краткото завещание Франсин оставяше на “Маунтин Тръст” своите осемдесет акра и обезнаследяваше петте си деца. Докато Саманта четеше и обясняваше старателно всяко нещо, Франсин се разплака. Едно е да се ядосаш и да “отрежеш” децата си от наследството, но е съвсем различи о да видиш думите на хартия. Саманта се притесни дали старицата ще подпише. За да бъде завещанието валидно, Франсин трябваше да бъде “дееспособна” и сигурна в действията си. В момента обаче тя беше развълнувана и неуверена. Беше осемдесетгодишна, с влошено здраве и надали щеше да живее още дълго. Децата ѝ несъмнено щяха да оспорват завещанието. И тъй като нямаше да могат да обвинят “Маунтин Тръст”, че са оказали неправомерно влияние върху майка им, щяха да атакуват завещанието е твърдението, че майка им не е била с ума си, когато го е подписала. А Саманта щеше да попадне в средата на грозна семейна разправия.

Затова повика и Анет, и Мати за подкрепление. Двете ветеранки бяха присъствали на подобни случаи и няколко минути си побъбриха с Франсин за едно-друго. Накрая сълзите спряха. Анет я попита как са децата и внуците, но това не разведри настроението на старата жена. Напоследък рядко ги виждала. Били я забравили. Внуците растели много бързо, а тя пропускала всичко това. Мати ѝ обясни, че след смъртта ѝ и след като семейството узнае, че е дарила земята си на “Маунтин Тръст”, ще възникнат проблеми. Че те ще наемат адвокати да оспорят завещанието. Това ли искала?

Франсин не отстъпваше. Беше огорчена, задето съседите ѝ бяха продали земята си на въгледобивната компания, и беше твърдо решена да брани своята. Нямаше доверие на децата си, знаеше, че те ще искат по най-бързия начин да грабнат парите. Когато овладя емоциите си, тя подписа завещанието в присъствието на трите адвокатки като свидетели. Те подписаха и клетвени декларации относно стабилното психическо състояние на клиентката си. След като Франсин си тръгна, Мати предрече:

– Пак ще се видим.

В два следобед още не бяха получили новини от съдебната зала и Саманта осведоми Мати, че трябва да се върне в Колтън, за да вземе семейство Букър. Мати тутакси скочи и двете бързо потеглиха.

Донован убиваше времето в една беседка зад грозната сграда на съда. Седеше на пейката и си бъбреше с Лайза Тейт, майката на момчетата и ищец по неговото дело. Джеф беше наблизо, говореше по телефона, пушеше пура и изглеждаше напрегнат.

Донован представи Мати и Саманта на Лайза и я похвали за поведението ѝ по време на петте дни на процеса. Съдебните заседатели все още обсъждали, осведоми ги той и посочи към прозорец на втория етаж на съда.

– Това е стаята им – каза той. – Вече три часа си говорят.

– Много съжалявам за момчетата ти, Лайза – каза Мати. – Такава безсмислена трагедия.

– Благодаря – отвърна тихо жената, но нямаше никакво желание да продължава разговора.

– Е, как мина заключителната ти реч? – попита Саманта след неловка пауза.

Донован се усмихна победоносно и отговори:

– Вероятно беше една от трите ми най-добри. Разплаках ги, нали, Лайза?

Тя кимна и потвърди:

– Беше много прочувствено.

Джеф приключи разговора си и се присъедини към тях.

– Защо се бавят толкова? – попита той Донован.

– Спокойно. Получиха вкусен обяд на разноски на окръга. Сега разглеждат доказателствата. Давам им още един час.

– И после какво? – попита Мати.

– Огромна присъда – каза той с поредната усмивка. – Рекордно голяма за окръг Хопър.

– “Стрейхорн” предложиха деветстотин хиляди долара, преди съдебните заседатели да се оттеглят – осведоми ги Джеф, – но нашият Пери Мейсън отказа.

Донован изгледа брат си с подигравателна усмивка.

– Какво разбираш ти? Почакай и ще видиш.

Саманта се смая от безразсъдното решение на Донован. Клиентката му беше бедна жена, слабообразована и със смътни шансове за по-добър живот. Съпругът ѝ беше в затвора за продажба на наркотици. Тя и двамата ѝ синове бяха живели в каравана в планинските дебри, когато се беше случила трагедията. А сега беше сам-самичка – тя и това съдебно дело. Имаше вероятност да си тръгне поне с половин милион долара – повече пари, отколкото някога би могла да мечтае. Адвокатът ѝ обаче беше отказал и беше предпочел да рискува. Заслепен от мечтата си да улучи златна жила, се бе отнесъл нехайно към шанса горката жена да получи солидна сума пари. Ами ако съдебните заседатели се отклоняха в неправилната посока и кажеха “не”? Ако въгледобивната компания съумееше тихомълком да окаже натиск на неподозирани места?

Саманта не можеше да си представи ужаса на Лайза Тейт, ако си тръгнеше от съдебната зала с празни ръце, без никаква компенсация за смъртта на двете ѝ момчета. На Донован обаче явно не му пукаше, изглеждаше дори наперен. Външно несъмнено беше по-спокоен от всички останали в малката им група. Баща ѝ открай време твърдеше, че адвокатите, водещи битки в съда, са особена порода хора. Те вървяха по тънката граница между големите присъди и катастрофалните провали, а истински добрите сред тях не се бояха да поемат рискове.

Мати и Саманта не можеха да останат. Семейство Букър ги очакваше. Взеха си довиждане и Донован ги покани да се отбият по-късно в кантората му, за да празнуват.

Памела Букър предпочиташе караваната. Беше говорила със собственика и беше смъкнала наема на петстотин долара за шест месеца. Мати каза, че Службата за правна помощ може да поеме първите три, но след това грижата за наема била нейна работа. Когато взеха децата от училище, Памела им съобщи за новия им дом. Веднага поеха с колата натам. Тя нямаше търпение да им го покаже.

Обаждането пристигна в пет и двайсет. Новината беше страхотна. Донован беше спечелил милионната си присъда. По-точно три милиона, колкото беше поискал от съдебните заседатели. По един милион за всяко дете и един милион наказателно обезщетение за вреди. Нечувана присъда за този край. Джеф разказа на Мати, че съдебната зала все още била претъпкана, когато прочели присъдата, и присъстващите аплодирали бурно, преди съдията да въведе ред.

Саманта беше в заседателната зала заедно е Мати и Анет и трите бяха на седмото небе. Те запляскаха победоносно, размахаха юмруци и се разбъбриха оживено, като че ли собствената им незначителна фирмичка беше постигнала нещо велико. Това не беше първата присъда на Донован за повече от един милион долара – беше спечелил една в Западна Вирджиния и една в Кентъки, и двете за катастрофи с участието на камиони, транспортиращи въглища, но тази беше най-голямата. Бяха щастливи, дори леко зашеметени, и не бяха сигурни дали се вълнуват повече от победата, или се наслаждават на облекчението, че той не е изгубил. Нямаше значение.

Значи това представлява съдебният процес, помисли си Саманта. Може би започваше да разбира. Това беше устремът, силният прилив на опиянение, който тласкаше тези адвокати към ръба. Това беше тръпката, която търсеше Донован, когато отказа да приеме предложените пари. Това беше свръхдозата тестостерон, която вдъхновяваше мъже като баща ѝ да се втурват към другия край на света в преследване на съдебни дела.

Мати заяви, че ще трябва да го отпразнуват. Звънна на Честър и го накара да действа. Бургери на грила в задния им двор с шампанско за начало и после бира. Два часа по-късно празненството беше в разгара си в прохладната вечер. Донован прие победата си скромно, отклоняваше поздравленията и прехвърляше всички заслуги на клиентката си. Лайза също беше там, сама. Освен домакините и Саманта присъстваха Анет с Ким и Адам, Барб и съпругът ѝ Уилт, Клодел и нейният съпруг, Вик Канзаро и приятелката му, и Джеф.

Мати вдигна тост:

– В нашата работа победите са рядкост, затова нека се насладим на този славен миг, на триумфа на доброто над злото и така нататък и да изпием тези три бутилки шампанско. Наздраве!

Саманта седеше на ракитовата люлка в двора и си говореше с Ким, когато Джеф я попита иска ли да ѝ долее. Тя искаше и той взе празната ѝ чаша. Когато се върна, погледна тясното празно място до нея и тя го покани да седне. Беше много уютно. На Ким ѝ доскуча и ги остави. Беше прохладно, но шампанското ги сгряваше.