Планината Грей

23

Кошмарът започна късно сутринта в понеделник. Всички работеха мълчаливо на бюрата си, нямаше никакви клиенти. Тишината беше нарушена от писъка на Мати – беше толкова пронизителен вик, че Саманта щеше да го помни вечно. Хукнаха към кабинета ѝ.

– Той е мъртъв! – нададе вой Мати. – Мъртъв е! Донован е мъртъв!

Стоеше права с една ръка на челото, а другата беше застинала във въздуха, стиснала телефона. Устата ѝ беше отворена, очите ужасени.

– Какво? – изпищя Анет.

– Току-що са го намерили. Самолетът му се разбил. Мъртъв е.

Анет рухна на един стол и се разрида. Саманта впери поглед в Мати; и двете бяха неспособни да продумат. Барб беше на прага, закрила устата си с ръка. Най-накрая Саманта се приближи до Мати и взе телефона.

– Кой е? – попита тя.

– Джеф – отговори Мати, седна бавно и зарови лице в шепи.

Саманта се обади, но разговорът беше прекъснат. Коленете ѝ омекнаха и тя се отпусна на един стол. Барб се строполи на друг. Отлетя един миг – миг, натежал от страх, шок и несигурност. Възможно ли беше да е грешка? Не, не и щом единственият брат на Донован беше звъннал на любимата си леля с най-лошата новина. Не, не беше нито грешка, нито зловеща шега, това беше невероятната истина. Телефонът отново звънеше – и трите линии мигаха. Новината бързо се разпространяваше из града.

Мати преглътна мъчително и успя да прошепне:

– Джеф каза, че вчера Донован отлетял за Чарлстън, за да се срещне с някакви адвокати. Джеф не бил в града през уикенда и Донован бил сам. Контролната кула изгубила връзка с него към единайсет снощи. Някой на земята чул шум, а днес сутринта към единайсет намерили самолета му сред гората, няколко километра южно от Пайквил, Кентъки. – Треперещият ѝ глас секна.

– Не мога да повярвам – хълцаше Анет. – Не мога да повярвам.

Саманта беше онемяла. Барб бръщолевеше нещо неразбираемо. Мина доста време, докато се опитваха да приемат случилото се. След малко Саманта излезе от стаята и заключи входната врата. Тихо обиколи кабинетите, дръпна завесите и пусна щорите. Мрак обгърна правната служба.

Телефоните звъняха ли, звъняха някъде далече, а часовниците сякаш бяха спрели. Честър отключи задната врата със свой ключ и се присъедини към скърбящите. Той седна на бюрото и сложи ръка върху раменете на жена си; потупваше я нежно, докато тя плачеше тихо и си шепнеше нещо.

– Говори ли с Джуди? – попита глухо Честър.

Мати поклати глава и отвърна:

– Не, Джеф каза, че ще ѝ се обади.

– Горкият Джеф. Къде е той?

– Беше в Пайквил, за да се погрижи за нещата, каквото и да означава това. Никак не беше добре.

Няколко минути по-късно Честър каза:

– Да се прибираме у дома, Мати. Трябва да полегнеш, а и днес тук никой няма да работи.

Саманта затвори вратата на кабинета и тежко се отпусна на стола си. Беше твърде зашеметена, за да се захване с някаква работа, затова впери поглед в прозореца и се постара да подреди мислите си. Не успя и неочаквано я обзе желание да си тръгне от Брейди и от окръг Ноланд, да избяга от Апалачите и никога да не се върне. През тази седмица беше Денят на благодарността и тя бездруго смяташе да замине за Вашингтон и да прекара известно време с родителите си и с някои приятели може би. Мати я беше поканила на обяд за Деня на благодарността, но Саманта вече беше отказала.

Какъв Ден на благодарността само! Очакваше ги погребение.

Мобилният ѝ завибрира. Беше Джеф.

В четири и половина следобед Джеф седеше на маса за пикник високо в планината, близо до Нокс, окръг Къри. Пикапът му беше паркиран наблизо и той беше сам, както беше очаквала Саманта. Не се обърна да погледне кой идва, не помръдна и докато тя крачеше по чакъла към него. Беше зареял поглед в далечината, потънал в обърканите си мисли.

Саманта го целуна по бузата.

– Много съжалявам.

– Аз също – отговори Джеф и успя да се усмихне, макар и само за секунда.

Той хвана ръката ѝ, когато тя седна до него. Допрели колена, двамата мълчаливо се взираха в долината под тях. Отначало нямаше сълзи, съвсем малко думи. Джеф беше корав човек, мъжкар, длъжен беше да прояви стоицизъм. Саманта подозираше, че той ще си поплаче насаме. Напуснат от баща си, осиротял след загубата на майка си, а сега останал съвсем сам след смъртта на единствения човек, когото беше обичал истински. Саманта дори не можеше да си представи колко дълбоко страда в този момент. Самата тя имаше усещането, че в корема ѝ е зейнала дупка, а познаваше Донован по-малко от два месеца.

– Нали знаеш, че те са го убили – каза той и облече в думи онова, над което всички си блъскаха главата цял ден.

– Кои са те? – попита тя.

– Кои са те ли? Лошите, и са много. Безмилостни, пресметливи, убийството е дреболия за тях. Убиват миньорите с опасните си мини. Убиват жителите на планините със замърсената вода. Убиват момченца, заспали в караваните си. Избиват цели общности, когато стените на утаителите им се скъсат и наводнят долините. Убиха майка ми. Преди години убиха мъжете от профсъюза, излезли на стачка за по-добри заплати. Надали брат ми е първият адвокат, когото убиват.

– Можеш ли да го докажеш?

– Не знам, но ще се опитам. Днес сутринта бях в Пайквил… трябваше да идентифицирам тялото… и се отбих при шерифа. Казах му, че подозирам мръсна игра, и настоях самолетът да бъде третиран като местопрестъпление. Вече съм уведомил федералните. Самолетът не е изгорял, само се е разбил. Не мисля, че е страдал. Представяш ли си, да разпознаеш тялото на собствения си брат!

Раменете на Саманта увиснаха при тази мисъл. Тя поклати глава.

Джеф изсумтя.

– Бяха го откарали в моргата, точно като в телевизионните сериали. Отвориха камерата, издърпаха тялото навън, бавно повдигнаха белия чаршаф. Едва не повърнах. Черепът му беше строшен.

– Стига толкова – каза тя.

– Да, стига толкова. Човек никога не е подготвен за някои неща в живота, а след като ги направи, се кълне това никога повече да не става. Едва ли на много хора някога в живота им се налага да идентифицират труп.

– Да говорим за друго.

– Добре. За какво ти се говори?

– Как ще докажеш, че е престъпление?

– Ще наемем експерти да огледат самолета от перката до опашката. Националният съвет по безопасност на транспорта ще прослуша радио емисиите, за да разбере какво се е случило преди катастрофата. Ще навържем фактите и ще разберем какво е станало. Ясна нощ, идеално време, опитен пилот с три хиляди часа зад гърба си, един от най-сигурните самолети в историята – просто няма логика да е иначе. Мисля, че в крайна сметка е ядосал не когото трябва.

От изток подухна ветрец, който разпиля листата и донесе хлад. Двамата се сгушиха по-близо един до друг като стари любовници, а не бяха. Нито стари, нито нови, нито настоящи. Бяха вечеряли заедно два пъти, нищо повече. Последното, от което се нуждаеше Саманта, беше сложна връзка с предизвестен срок на годност. Не беше сигурна какво иска. Джеф много често отсъстваше от Брейди и тя подозираше, че има намесено момиче. Двамата нямаха никакво бъдеще заедно. Настоящето може и да беше забавно, някоя лудория, малко развлечение, компания за студените нощи, но Саманта не смяташе да прибързва.

– Знаеш ли – каза той, – винаги съм мислел, че най-лошият ден в живота ми беше, когато леля Мати дойде в класната стая и ми съобщи, че мама е мъртва. Бях на девет години. Сега е по-лошо, много по-лошо. Като вцепенен съм, толкова вцепенен, че можеш да ме прободеш с нож и нищо няма да усетя. Иска ми се да бях с него.

– Не, не е така. Една смърт стига.

– Не мога да си представя живота без Донован. Ние на практика бяхме сираци, нали разбираш, отгледаха ни роднини в различни градове. Той винаги се грижеше за мен, винаги ми пазеше гърба. Забърквах се в много неприятности и не се страхувах нито от роднините си, нито от учителите, нито от ченгетата, нито дори от съдиите. Страхувах се от Донован, и то не във физическия смисъл на думата. Страхувах се да не го разочаровам. За последен път съм влизал в съда, когато бях на деветнайсет. Той току-що беше завършил право. Бяха ме спипали с марихуана, съвсем малко количество, което всъщност се опитвах да продам, ама те не знаеха. Съдията се отнесе снизходително – няколко месеца в окръжния затвор, но нищо сериозно. Точно преди да се изправя пред съдията, се обърнах и огледах залата. Видях брат си до леля Мати, в очите му имаше сълзи. Не го бях виждал да плаче. И аз се разплаках и обещах на съдията, че повече никога няма да ме види. Така и стана. Оттогава нямам дори глоба за превишена скорост. – Гласът му стана леко дрезгав. Джеф стисна носа си и не заплака. – Той беше моят брат, най-добрият ми приятел, моят герой, началник и довереник. Донован беше целият ми свят. Не знам какво ще правя сега.

На Саманта ѝ идеше да ревне. Просто го слушай, нареди си тя. Той има нужда да говори.

– Ще открия тези типове, Саманта, чуваш ли ме? Дори да ми струва и последния долар, който имам и който ще открадна, ще ги намеря и ще им отмъстя. Донован не се страхуваше от смъртта, аз също не се страхувам. Дано и тях да не ги е страх.

– Кой е главният ти заподозрян?

– “Крол Майнинг”, струва ми се.

– Заради документите ли?

Той се извърна и я погледна.

– Откъде знаеш за документите?

– Една събота летях с Донован до долината Хамър.

Обядвахме с Вик в Роквил. Говореха за”Крол Майнинг” и се изпуснаха.

– Учуден съм, Донован беше по-внимателен.

– “Крол Майнинг” знаят ли, че документите са били у него?

– Знаят, че документите са изчезнали, и силно подозират, че са у него. Документите са смъртоносни, отровни, просто ужасяващи.

– Виждал ли си ги?

Той дълго се колеба, преди да отговори. После въздъхна и призна:

– Виждал съм ги и знам къде са. Няма да повярваш какво съдържат. Никой няма да повярва. – Замълча за момент, сякаш това се налагаше, но и му се говореше. След като Донован ѝ имаше чак такова доверие, значи и той би могъл да ѝ се довери. Той продължи: – Има едно писмо от изпълнителен директор в Питсбърг до централата им в Лондон, в което директорът твърди, че разчистването на кашата в планината Пек ще струва осемдесет милиона долара. Сумата за обезщетения на семействата с болни от рак според колективните искове възлизала едва на десет милиона и това било горната граница към онзи момент. Исковете още не били подадени и изобщо не било сигурно, че някога ще бъдат. Затова се оказвало много по-лесно да оставят хората да пият водата и да мрат от рак, а фирмата да похарчи малко пари за споразумения, отколкото да спре течовете от утаителя.

– И къде е това писмо?

– При останалите документи. Двайсет хиляди листа в четири кашона, прибрани на сигурно място

– Някъде наблизо ли?

– Недалече от тук. Не мога да ти кажа, защото е много опасно.

– Не ми казвай. Изведнъж се оказа, че знам повече, отколкото ми се иска.

Джеф пусна ръката ѝ и стана от масата за пикник. Наведе се, взе шепа ситни камъчета и ги хвърли надолу а клисурата. Промърмори нещо неразбираемо. Хвърли втора шепа, после трета, просто така, без да се цели в нещо конкретно.

Джеф се върна до масата, застана до нея и каза:

– Има нещо, което трябва да знаеш. Най-вероятно те подслушват. Телефона ти в службата, може би има бръмбари дори в апартамента ти. Миналата седмица един тип прегледа отново нашата кантора и наистина – беше пълно с бръмбари. Просто внимавай какво говориш, защото някой слуша.

– Шегуваш се, нали?

– По някаква причина днес не съм настроение за шеги, Саманта.

– Добре, добре, но защо мен?

– Държат ни под око, особено Донован. От години предполагаше, че някой го подслушва. Вероятно точно затова е летял за Чарлстън вчера, за да се срещне с адвокатите лично. Събират се в различни хотелски стаи, за да са далече от погледите им. Негодниците са те виждали с нас. Имат колкото си искат пари, така че могат да наблюдават всеки, който пристига или си заминава, особено нов адвокат в града.

– Не знам какво да кажа. Цял следобед говорих с баща си за самолетни катастрофи.

– По кой телефон?

– И по двата – и по служебния, и по мобилния.

– Внимавай с телефона в офиса. Гледай да говориш повече по мобилния. Може дори да започнем да използваме предплатени карти.

– Не мога да повярвам.

Джеф седна до нея, хвана ръката ѝ и вдигна яката на якето си. Слънцето се скри зад планината и вятърът се усили. С лявата си ръка Джеф бавно избърза една сълза от бузата си. Когато заговори, гласът му беше дрезгав и хриплив.

– Помня, че когато мама умря, не можех да спра да плача.

– Поплачи си, Джеф.

– Е, ако не мога да плача за брат си, сигурно няма да мога да го направя за никого.

– Давай. Ще ти олекне.

Той помълча няколко минути – мълчеше, но не плачеше. Притиснаха се един към друг. Спускаше се мрак, поривите на вятъра ги връхлитаха и отминаваха. След дълга пауза тя каза:

– Следобед говорих с баща ми. Излишно е да обяснявам, че е съсипан. През последния месец с Донован наистина се сближиха и татко много му се възхищаваше. Освен това той познава всички в тази област и може да намери подходящите експерти, които да анализират катастрофата. Каза ми, че през годините се е занимавал и с куп малки самолетни катастрофи.

– Умишлено предизвикани?

– Всъщност да. Две такива. Едната в Айдахо, другата в Колумбия. Ако познавам баща си добре, сигурно в момента е пред компютъра и на телефона и търси експерти по катастрофи с чесна. Предупреди ме, че в момента най-важното е самолетът да бъде на сигурно място.

– На сигурно място е.

– Така или иначе, Маршал Коуфър се включи в екипа, а ние имаме нужда от него.

– Благодаря. Харесвам баща ти.

– И аз, през повечето време.

– Студено ми е, а на теб?

– Да.

– Трябва да отидем у Мати, нали?

– Да, така мисля.

Тъй като от семейство Грей беше останало съвсем малко, а домът им беше разрушен още преди години, съболезнованията и тавите трябваше да бъдат поднесени другаде и естественият избор се оказа Мати. Храната започна да идва късно следобед, а всяко ястие беше придружено от продължително посещение на готвача. Проливаха се сълзи, изказваха се съболезнования, правеха се обещания за всевъзможна помощ и най-важното – дискутираха се подробности. Мъжете стояха на предната веранда и на алеята, пушеха и се питаха какво всъщност е предизвикало катастрофата. Авария на двигателя? Или се беше отклонил от курса? Някой подметна, че Донован е отправил по радиото общоизвестния за всеки пилот сигнал за помощ. Какво можеше да означава това? Повечето мъже бяха летели само един-два пъти през живота си, някои нито веднъж, но липсата на опит не намаляваше догадките. Вътре жените подреждаха прииждащите съдове с храна, често я опитваха, суетяха се край Мати и обсъждаха какво ли е положението с брака на Донован и Джуди, красивата млада жена, която така и не си намери място в града. Помнеха я със симпатия.

В крайна сметка Джуди и Мати бяха уговорили всичко. Отначало Джуди бе пожелала да изчакат до събота за службата, но според Мати не беше редно да развалят Деня на благодарността на хората с мисълта за очакващото ги мрачно събитие. Докато наблюдаваше всичко от възможно най-голяма дистанция, Саманта установи, че традициите се тачат в Апалачите, където не бързаха да погребват мъртвите. Беше живяла в Ню Йорк шест години и беше свикнала с бързото сбогуване, за да може скърбящите да продължат живота и работата си. Мати също, изглежда, предпочиташе да ускори нещата и накрая убеди Джуди службата да бъде в сряда следобед.

Ото Донован щеше да бъде вече погребан, когато се събудят в четвъртък и се заемат с празника.

Обединената методистка църква, четири часа следобед, двайсети шести ноември. Погребението щеше да е в гробището отзад веднага след заупокойната служба. Донован и Джуди бяха членове на паството, макар от години да не бяха ходили на църква.

Джеф искаше да погребе брат си в планината Грей, но идеята не допадна на Джуди. Тя не харесваше Джеф и чувствата им бяха взаимни. В качеството си на законна съпруга на Донован Джуди имаше пълното право да се разпорежда с организацията. Това беше традиция, не закон, и всички го разбираха, включително Джеф.

В понеделник вечерта Саманта се повъртя край Мати около час, но скоро се измори от седенето заедно с другите опечалени, от ровенето в камарите с храна в кухнята и от излизането навън за глътка свеж въздух. Омръзна ѝ безсмисленото дърдорене на хората, които познаваха добре Мати и Честър, но не и племенника им. Дотегнаха ѝ клюките и предположенията. Изненада я бързината, с която градчето реагира на трагедията, явно решено да я изцеди до последната капка, но не след дълго интересът ѝ се превърна в чувство за безсилие.

Джеф също изглеждаше отегчен и безпомощен. След състрадателните прегръдки на безброй яки жени, които почти не познаваше, той тихомълком се изпари. Целуна Саманта по бузата и каза, че иска да остане сам. Тя си тръгна малко след него и прекоси притихналия град на път за апартамента си. Анет я покани, двете пиха чай до полунощ и разговаряха единствено за Донован Грей.

Саманта беше будна още преди изгрев. Пиеше кафе и сърфираше из интернет. В местния вестник имаше кратък материал за катастрофата, но не съобщаваха нищо ново. Описваха Донован като адвокат, който се бори всеотдайно за правата на миньорите и на собствениците на земя. Споменаваха присъдата по делото “Тейт”, както и делото за долината Хамър срещу “Крол Майнинг” и това на семейство Райзър срещу “Лоунрок Коул” и техните адвокати. Адвокат, приятел на Донован от Западна Вирджиния, го описваше като “безстрашен закрилник на природната красота на Апалачите” и като “заклет враг на своеволията на въгледобивните компании”. Нито намек за нечестна игра. Съответните служби до една разследваха. Донован току-що беше навършил трийсет и девет години и оставяше съпруга и едно дете.

Баща ѝ се обади рано и попита за погребението. Предложи да пристигне и да бъде до нея по време на службата, но Саманта му благодари и отказа. Маршал беше прекарал по-голямата част от понеделника на телефона, за да проучи колкото се може повече подробности. Обещай да е докопал “нещо”, когато се видят след няколко дни. Щяха да обсъдят делото на Райзър, което в момента беше в застой по очевидни причини.

Правната служба приличаше на погребално бюро – вътре беше тъмно и мрачно, без никакви изгледи за приятен ден. Барб окачи венец на входа и заключи. Мати си остана у дома, както трябваше да направят и останалите. Отмениха уговорените срещи, не вдигаха телефоните. Планинската служба за правна помощ всъщност не беше отворена.

Не беше отворена и правната кантора на Донован М. Грей, на три пресечки по-надолу. Същият венец висеше и на нейната входна врата. Джеф бе вътре със секретарката и правния асистент и се мъчеше да начертае някакъв план. Тримата бяха единствените останали служители на вече мъртвата фирма.