Планината Грей

33

Саманта нямаше представа по кое време си е тръгнал. Когато се събуди, през щорите на прозорците се процеждаха ивици светлина. Беше почти шест. Неговата половина на леглото не беше топла, сякаш го нямаше от часове. Както и да е. Той се движеше в сенките, не оставяше почти никакви следи и Саманта нямаше нищо против. Джеф мъкнеше бреме, което тя никога не би успяла да проумее, така че защо да си прави труда? Тя надникна изпод завивките. Влажни облачета бележеха дирята на дъха ѝ. Навън беше студено и тя трябваше да признае, че копнее за топлината му.

Освен това копнееше за горещ душ, но и това нямаше да се случи. Преброи до десет, отметна завивките и се спусна към кафеварката. Тя завря след цяла вечност и когато Саманта най-сетне се сдоби с чаша кафе, се върна под завивките и се замисли за Ню Йорк. Смяташе да поизглади отговора си до Анди и да побърза да му го изпрати. Дали не звучеше твърде настойчиво, твърде взискателно? В крайна сметка тя беше безработна, а той ѝ предлагаше чудесна работа. Имаше ли право да го притиска за колегите и клиентите му, за Ник Спейн, за големината на новия ѝ кабинет? Дали плановете ѝ за отлагане щяха да допаднат на Анди, или щяха да го подразнят? Не беше сигурна, но Анди беше дебелокож. Ако Саманта не бранеше територията си още от самото начало, той със сигурност щеше да я прегази по-късно.

Пропусна студения душ и се поизми набързо с хладка вода. Нямаше планирано ходене в съда, затова облече джинси и ботуши, фланелена блуза и пуловер. Когато се опакова добре, преметна раницата си през едното рамо, чантата през другото и тръгна на работа пеша. Въздухът беше мразовит и неподвижен, слънцето светеше силно. Беше красив зимен ден и край къщите все още имаше непокътнати дълбоки преспи. Денят не е никак лош за работа, помисли си тя, докато прекосяваше Брейди.

Отрицателните страни: в Ню Йорк щеше да се намира в претъпкан влак в метрото, а после да си проправя път през гъста тълпа от пешеходци. Или пък щеше да седи на задната седалка на мръсно такси и да чака в задръстването.

Тя поздрави господин Гантри, докато той вземаше вестника си от тротоара. Наближаваше деветдесет, живееше сам, откакто съпругата му беше починала миналата година, и когато времето беше топло, поддържаше най-красивата морава на улицата. Снегът навсякъде в имота му беше старателно изгребан и изстърган.

Както обикновено напоследък, Саманта пристигна първа в Службата и понеже беше стажантка, се запъти право към кафеварката. Докато стане кафето, Саманта подреди кухнята, изпразни кошчетата в цялата сграда и подреди списанията в приемната. Никой не ѝ беше казвал да върши тези неща.

Положителните страни: в Ню Йорк “Спейн и Грабман” щяха да плащат на друг да върши тези работи.

Неутралните страни: Саманта наистина нямаше нищо против да ги върши, поне тук. Не би ѝ хрумнало да се залови с тях в истинска фирма, но в Планинската служба за правна помощ всички се включваха във всичко.

Тя седна в заседателната зала и се загледа в колите по главната улица. Сега, когато се канеше да си замине, с учудване установи колко се е привързала към това място за тези три кратки месеца. Реши да отложи обсъждането на въпроса с Мати и да почака, докато научи повече за предложението на Анди. Тревожеше я мисълта, че трябва да ѝ съобщи, че си заминава толкова скоро.

Сутрините на Мати все още не бяха особено активни, но тя постепенно си стъпваше на краката. Липсата на Донован беше мъчителна рана, която никога нямаше да заздравее, но тя не можеше да престане да живее. Имаше твърде много клиенти, които се нуждаеха от нея, твърде много ангажименти в графика си. Пристигна малко след девет и помоли Саманта да отиде в кабинета ѝ. На затворена врата ѝ обясни, че предишната нощ не е мигнала от тревога заради отвратителното семейство Кръмп и покойната Франсин. Единственият етичен ход беше да съберат местната колегия и да проверят дали някой е нает от семейството. Ако беше така, щяха да му предадат копие от завещанието и да започнат войната. Мати подаде на Саманта един списък с думите:

– Без нас в Брейди има четиринайсет адвокати, подредени са по азбучен ред заедно с телефонните им номера. Вече разговарях с трима, включително с Джаки Спорц, изготвил завещанието на Франсин преди пет години. Семейството не се е свързвало с никого. Избери си петима и да приключим още днес сутринта. Омръзна ми да се притеснявам за това.

Саманта познаваше всички освен двама. Отиде в кабинета си, вдигна телефона и се обади на Хъмф. Той каза, че не е чувал за никакви Кръмп. Блазе му. Второто ѝ обаждане беше до Хейс Синклер, адвокат, който не излизаше от кабинета и според слуховете страдаше от агорафобия. Не, и той не бил чувал за семейство Кръмп. Третото обаждане беше до Лий Чатам. Той никога не стоеше в кантората си и постоянно се навърташе в съда. Държеше се така, все едно има важна работа там, а всъщност разпространяваше клюки, повечето от които пускаше лично. Бинго. Господин Чатам каза, че се е срещнал с няколко представители на семейство Кръмп и че има договор да ги представлява.

Те продължавали да настояват на измислицата си, че майка им е унищожила завещанието, изготвено от мошениците в Службата за правна помощ, и, настоявали да се върне предишното завещание. Но се карали кой да бъде изпълнител. Джона, най-големият, бил посочен от Франсин преди пет години, но имал проблеми със сърцето (предизвикани от стреса на създалото се положение) и вероятно нямало да може да се справи. Когато господин Чатам предложил да заменят Джона с някой друг, останалите четирима се счепкали. В момента се опитвал да успокои положението.

Саманта пусна бомбата за тайнствената пратка, която бяха получили в деня след погребението. Постара се господин Чатам да разбере, че нито тя, нито някой друг в Службата имат желание да се забъркват в оспорване на завещание, но за него е важно да знае, че клиентите му лъжат. Когато тя затвори, той мърмореше нещо нечленоразделно. Саманта изпрати копие от последното завещание в кантората му и излезе, за да съобщи на Мати.

– Това здравата ще ги вбеси, нали? – възкликна Мати, когато научи новината. – Само да посмеят да ни заплашат, и отивам при шерифа.

– Дали да не си вземем пистолети? – предложи Саманта.

– Още не. – Мати подхвърли някакви документи върху бюрото си. – Погледни.

Купчината беше дебела, затова Саманта седна.

– Какво е това? – попита, разлиствайки една страница.

– “Стрейхорн”, уведомление за обжалване на решението по делото “Тейт”. Миналата седмица разговарях със съдията относно така нареченото споразумение. Излишно е да ти казвам, че той не се отнесе много отзивчиво. Прецакани сме. Сега трябва да избутаме цялото обжалване и да се надяваме Върховният съд да не отмени присъдата.

– Защо ми даваш тези документи?

– Мислех, че ще те заинтригуват. Саманта, трябва ти да поемеш обжалването.

– Май го очаквах. Никога не съм се занимавала с обжалване, Мати.

– С много други неща не се беше занимавала. За всяко нещо си има първи път. Чуй ме, аз ще те съветвам, а и ти самата бързо ще установиш, че всъщност става дума предимно за много писане и проучвания. “Стрейхорн” ще бъдат първи и след деветдесет дни ще подадат подробно изложение. Ще твърдят, че по време на процеса са допуснати многобройни сериозни нарушения. Ние ще отговорим точка по точка. След шест месеца почти цялата работа ще е приключила и ще се чака обсъждане в зала.

Само че след шест месеца аз ще съм си заминала, искаше да изтъкне Саманта.

– Ще бъде страхотен опит – увери я Мати. – До края на живота си ще можеш да се хвалиш, че си се справила с обжалване пред Върховния съд на Вирджиния. Какво по-хубаво от това?

Мати се стараеше да звучи нехайно, но беше очевидно, че е разтревожена.

– Колко часа са необходими? – попита Саманта.

Пресмяташе бързо и вече си мислеше, че би могла да приключи с цялото проучване през следващите шест месеца, преди да си замине.

– Донован се кълнеше, че процесът е чист, че не е имало никакви скрити мини, които да излязат на бял свят при евентуално обжалване. Допускам, че става дума за петстотин часа от сега до явяването в зала, което ще е след около петнайсет месеца. Знам, че дотогава ти ще си заминала, затова някоя от нас ще го поеме. Сега е важната работа. Двете с Анет просто нямаме време.

Саманта се усмихна и отговори:

– Ти си шефът.

– А ти си съкровище. Благодаря, Саманта.

Анди изстреля отговора си веднага:

Скъпа мис Сам, Много съм благодарен за чудесното ти послание. Колко сме се разнежили през последните три месеца. Сигурно е заради сладките.

Ако те разбирам правилно, искаш уверения, че (1) ще бъдеш обожавана от шефовете си, (2) боготворена от колегите си, (3) ценена от клиентите си, (4) гаранции, че ще станеш партньор, което щети осигури дълъг и щастлив живот и (5) ще разполагаш с достатъчно просторен кабинет, за да си щастлива въпреки неприлично високите наеми, които хазяите в Манхатън (нашите клиенти) искат, макар че сме в рецесия.

Ще видя какво мога да направя. Прилагам биография на Ник Спейн. Любопитното е, четой има само един развод и вече петнайсет години е женен за същата жена. Както ще видиш, не е съден за изнасилване, блудство с деца и други подобни, нито пък са го обвинявали в занимания с детска порнография.

Освен това никога не е съден и за сексуален тормоз, нито за каквото и да било всъщност. (Разводът му е по взаимно съгласие.) Всъщност е страхотен човек, уверявам те. Южняк, завършил Дюлейн и “Вандербилт – и има безупречни обноски. Странно за онези краища.

До после, Анди Шпионският телефон избръмча в два и половина, докато Саманта четеше задълбочено правилата за обжалване.

– Да не би да си пред кабинета ми в снега? – попита тя и отиде в кухнята, където предполагаше, че няма бръмбари.

– Не, в Пайквил съм на среща със следователи. Снощи ми беше много приятно, спах като къпан на топло. А ти?

– И аз спах добре. Кога си тръгна сутринта?

– Малко след четири. Напоследък не спя много. Някой непрекъснато ме наблюдава, сън не ме хваща.

– Добре. Какво си намислил?

– Събота, разходка в планината Грей в снега. Ще си изпечем по един стек на верандата на хижата. Ще пийнем червено вино. Ще почетем край огъня. Такива неща. Навита ли си?

– Нека си помисля.

– Какво има да мислиш? Обзалагам се, че ако си погледнеш графика, съботата ти ще се окаже свободна. Хайде, давай.

– В момента съм заета. Ще ти звънна по-късно.

Макар че никой не го бе споменал, Саманта установи, че студеното време и скъсяването на деня значително намаляват обема на работата. Телефонът не звънеше толкова и Барб често отсъстваше от бюрото си, “тичаше по задачи”. Клодел беше бременна в осмия месец и лежеше у дома. Съдилищата, които и бездруго не бързаха, действаха още по-мудно. Мати и Анет бяха заети както обикновено с вече започнатите дела, а нови не идваха. Конфликтите и нещастията сякаш си даваха почивка, когато настанеше зимната меланхолия. Поне за някои хора.

Саманта се размотаваше в офиса, когато чу входната врата да се отваря. Мати се беше затворила в кабинета си, всички останали бяха заминали за уикенда. Саманта отиде на рецепцията и поздрави Бъди и Мейвис Райзър. Нямаха уговорка, те не се бяха обадили предварително. Вместо това бяха пътували час и половина от Западна Вирджиния до Брейди късно в петък следобед, за да потърсят утеха и насоки от адвоката си. Тя прегърна и двамата и тутакси разбра, че светът им е рухнал. Въведе ги в заседателната зала и им предложи нещо безалкохолно, но те отказаха. Тя затвори вратата, попита ги какво става и двамата се разплакаха.

Сутринта Бъди бил уволнен от “Лоунрок Коул”. Шефът му казал, че е физически негоден да работи, и незабавно прекратил договора му. Никакъв бонус, никакво обезщетение, никакъв евтин часовник за добре свършена работа и със сигурност никаква награда – просто силен ритник в задника и уверение, че чекът с последната заплата ще го чака в пощата. Бъди едва успял да се прибере у дома.

– Нищо не получих – каза той, дишайки тежко, докато Мейвис си бършеше сълзите. – Нищичко.

– Просто ей така остана без работа – избухна Мейвис. – Няма заплата, няма парична помощ заради пневмокониозата и няма никакви изгледи да си намери друга работа. Бил е само във въгледобива. Какво ще правим сега? Трябва да ни помогнеш, Саманта. Трябва да направиш нещо. Не е редно така.

– Тя знае, че не е редно – намеси се Бъди. Всяка дума му струваше усилия, докато гърдите му се издигаха и спускаха с поредното хрипливо вдишване. – Но нищо не може да се направи. Преди двайсет години разбиха профсъюза ни и няма кой да ни защитава от компанията. Нищо не остана.

Саманта искрено им съчувстваше. Неловко беше да гледа как корав мъж като Бъди трие сълзите с опакото на ръката си. Очите му бяха зачервени и подути. В друг случай би изпитал неудобство от подобен изблик на чувства, но сега нямаше какво да крие. Накрая тя каза:

– Подали сме иска, имаме и убедително медицинско становище. Засега само това можем да направим. За съ« жаление, в тези щати трудовият договор на служител може да бъде прекратен по каквато и да е причина, дори без причина.

Мислеше си очевидното, но не смяташе да го спомене: Бъди не беше в състояние да работи. Колкото и Са» манта да презираше “Лоунрок Коул”, разбираше защо компанията не иска служител, който не е в състояние да управлява тежките машини.

Настана дълго мълчание, прекъснато от Мати, която надникна от прага. Поздрави семейство Райзър, разбра, че е в ход неприятна среща, и побърза да излезе.

– Ще се видим на вечеря, нали, Сам?

– Ще дойда. Към седем?

Вратата се затвори и тримата отново потънаха в мълчание. Накрая Мейвис се обади:

– Единайсет години бяха нужни на братовчед ми, за да получи помощите си. Сега е на кислород. На чичо ми – девет. Чувам, че средно отнема около пет години. Така ли е?

– Ако искът се обжалва – да, средно от пет до седем години.

– След пет години ще съм мъртъв – каза Бъди и всички се замислиха над думите му.

– Но ти каза, че тези искове се обжалват, нали? – попита Мейвис.

– Боя се, че да.

Бъди клатеше леко глава. Мейвис мълчаливо се взираше в масата. Той се прокашля няколко пъти и сякаш щеше да се задави, но успя да преглътне измъчено и се пребори с напъна. Дълбокото и трудно дишане звучеше като глух рев в гърдите му. Накрая каза:

– Знаеш ли, трябваше да получа помощите преди десет години и ако беше станало така, щях да се махна от мината и да си намеря работа другаде. Тогава бях само на трийсет, децата бяха още малки и можех да подхвана нещо друго, далече от праха. Нещо, което да не влошава болестта ми. Но компанията поведе битка и спечели, затова нямах друг избор, освен да остана на работа в мината и да продължа да дишам въглищния прах. Усещах, че болестта ми се влошава. Знаех си. Става постепенно, но забелязваш, че изкачваш четирите стъпала до верандата по-трудно, отколкото предишната година. Че по-бавно вървиш. Всичко някак се забавя, макар и неусетно. – Вдиша дълбоко няколко пъти. Мейвис протегна ръка и го погали. – Помня онези типове в съда. Трима или четирима, всичките с тъмни костюми и лъскави черни обувки, наперени и важни. Гледаха ни като че ли сме бели боклуци, невеж миньор и невежата му съпруга, поредният скапаняк, който се опитва да изиграе системата за чека със заплатата си. Още са ми пред очите, нагли копеленца, надути и издокарани, самодоволни, защото знаеха как да спечелят, а ние – не. Съзнавам, че не е много християнско да мразиш някого, обаче наистина ненавиждам тези гадове. А сега е още по-лошо, защото научихме истината, а тя е: мошениците са знаели, че съм имал пневмокониоза. Знаели са и са го покрили. Излъгали са в съда. Домъкнали са други лекари лъжци, които са заявили под клетва, че не съм болен. Всички са излъгали. А те спечелиха. Изритаха ме от съда, върнаха ме в мината и вече изтекоха десет години оттогава. – Той замълча и избърса очи. – Измамиха, спечелиха и ще го направят отново, защото те определят правилата. Сигурно няма начин да ги спрем. Разполагат с пари, власт, лекари, а сигурно и със съдии. Ама че система!

– Няма ли начин да ги спрем, Саманта? – умолително попита Мейвис.

– Вероятно със съдебно дело. Каквото заведе Донован и все още има шанс друга фирма да го заведе отново. Не сме се отказали.

– Но ти няма да го поемеш, така ли?

– Мейвис, вече ти обясних. Аз съм от Ню Йорк. Тук съм само за няколко месеца, после си заминавам. Не мога да започна дело, което ще се точи пет години и ще се гледа във федерален съд. Вече сме го обсъждали, нали?

Нито един от двамата не отговори.

Минутите се нижеха и единственият звук беше мъчителното дишане на Бъди. Той отново се прокашля.

– Саманта, ти си единственият адвокат, който съм имал някога, единственият, който е проявил желание да ни помогне. Ако имахме адвокат преди десет години, може би положението щеше да бъде различно. Но така или иначе, не можем да върнем времето. Дойдохме тук днес, за да ти кажем едно: благодарим ти, че пое делото ми.

– И че беше толкова мила с нас – додаде Мейвис. – Всеки ден благодарим на Бог за теб и за готовността ти да ни помогнеш.

– За мен това означава повече, отколкото мога да ви опиша.

– За нас е много важно, че имаме истински адвокат, който се бори за правата ни.

И двамата се разплакаха отново.