Планината Грей

3

Саманта спа дванайсет часа и се събуди, обзета от неустоимо желание да избяга от града. Лежеше в леглото и гледаше старите дървени греди на тавана, прехвърляше последните трийсетина дни в главата си и изведнъж си даде сметка, че от седем седмици не е напускала Манхатън. Анди Грабман бе прекъснал един дълъг августовски уикенд в Саутхамптън и вместо да си отспи и да ходи на партита, тя бе прекарала съботата и неделята в офиса си, за да коригира купчина договори, висока трийсетина сантиметра.

Седем седмици. Саманта се пъхна набързо под душа и натъпка един куфар с неща от първа необходимост. В десет часа се качи на влака от Пен Стейшън и остави гласово съобщение на мобилния на Блайд. Заминаваше за Вашингтон за няколко дни. Звънни, ако и теб те порежат.

Докато влакът прекосяваше Ню Джързи, я завладя любопитство. Изпрати имейл до Фонда за опазване на езерото Ери и още един до Женския приют в Питсбърг. Не получи отговор в трийсетте минути, в които четеше “Таймс”. Нито дума за клането в “Скъли и Пършинг” на фона на неукротимата икономическа криза. Масови уволнения във финансовите фирми. Банки, които отказват заеми, докато други банки затварят врати. Конгресът си гони опашката. Обама обвинява Буш. Маккейн и Пейлин обвиняват демократите. Саманта провери лаптопа си и видя още един имейл от веселата Ана от. Ловешки ресурси”. В купона се бяха включили още шест неправителствени организации. Най-добре да се залавя за работа!

От Женския приют ѝ изпратиха любезен имейл, за да благодарят на госпожица Коуфър за проявения интерес, но мястото току-що било заето. Пет минути по-късно добрите хорица, които се бореха да спасят езерото Ери, ѝ съобщиха почти същото. Поела предизвикателството, Саманта побърза да изпрати имейли до още пет неправителствени организации от списъка на Ана, после изпрати имейл и на самата нея, в който учтиво я молеше да актуализира информацията малко по-въодушевено. Докато пътуваше, между Филаделфия и Уилмингтън, ѝ отказа и “Маршкийпърс” в Луизиана. И проект “Невинност” в Джорджия ѝ отказа. “Имигрантска инициатива” в Тампа ѝ отказа. От Централното учреждение по смъртното наказание ѝ отказаха, от “Правна помощ” в Сейнт Луис ѝ отказаха. Не, обаче ви благодарим за интереса. Мястото вече е заето.

На седем места – нищо. Не можеше да си намери работа дори като доброволка!

***

Саманта взе такси от Юниън Стейшън до Капитолия и се смъкна ниско на задната седалка, когато колата се включи в натовареното движение. Улица след улица с правителствени учреждения, седалища на хиляди организации и асоциации, хотели и лъскави нови жилищни сгради, просторни офиси, пълни с адвокати и лобисти, тротоари, гъмжащи от заети хора, сериозно ангажирани с делата на държавата, докато светът се олюляваше на ръба на пропастта. Първите двайсет и две години от живота си беше прекарала във Вашингтон, но сега го намираше за скучен. Градът продължаваше да привлича тълпи от умни млади хора, но за тях нямаше други теми освен политиката и недвижимите имоти. Лобистите бяха най-неприятни. Вече бяха повече от адвокатите и политиците, взети заедно, и управляваха града. Притежаваха Конгреса, поради това контролираха парите, и бяха способни на чашка или на вечеря да те отегчат до смърт с подробности относно последните си героични усилия да издействат държавни средства или да намерят вратичка в данъчните закони. Всичките ѝ приятели от детството ѝ получаваха заплати, свързани по един или друг начин с федерални средства. Собствената ѝ майка печелеше 145000 долара годишно като юрист в Министерството на правосъдието.

Саманта не беше сигурна как точно печели парите си баща ѝ. Реши да посети най-напред него. Майка ѝ работеше до късно и се прибираше по тъмно. Саманта влезе в апартамента ѝ със собствен ключ, остави куфара си и със същото такси прекоси реката към Стария град в Александрия. Баща ѝ я очакваше с прегръдка, усмивка и цялото свободно време на света. Беше се преместил в много по-хубава сграда и беше прекръстил фирмата си на “Коуфър Груп”.

– Звучи като банда лобисти – отбеляза Саманта и огледа добре обзаведената му приемна.

– А, не, не припарваме до онзи цирк – увери я Маршал и посочи най-общо към Вашингтон, все едно бе някакво гето.

Крачеха по коридора покрай отворените врати на малки кабинети.

С какво точно се занимаваш, татко? Все пак Саманта реши още да не задава въпроса. Той я въведе в просторен ъглов кабинет с далечна гледка към река Потомак, доста сходен на кабинета на Анди Грабман от нейния предишен живот. Настаниха се на кожени кресла край ниска масичка, а секретарката отиде да им донесе кафе.

– Как си? – попита Маршал искрено и сложи ръка на коляното ѝ, все едно бе паднала по стълбите.

– Добре съм – отвърна Саманта и тутакси усети как гърлото ѝ се свива. Стегни се! Преглътна измъчено и продължи: – Просто стана много внезапно. Само преди месец всичко си беше добре, съвсем наред, нямах никакви проблеми. Работех много, но такъв е животът на пълни обороти. После започнахме да дочуваме слухове, далечен тътен, че нещо не е наред. А сега ми изглежда толкова неочаквано.

– Да, така е. Този срив е като бомбена експлозия.

Секретарката внесе подноса с кафето и затвори вратата.

– Четеш ли Тротман? – попита баща ѝ.

– Кого?

– Той води седмичен бюлетин за пазарите и политиката. От известно време е тук, във Вашингтон, и много го бива. Преди шест месеца предрече криза в играта с високорискови ипотеки, твърдеше, че се мъти от години и така нататък, че ще има срив и сериозна рецесия. Посъветва всички да се оттеглят от пазарите, от всички пазари.

– Ти направи ли го?

– Всъщност нямах нищо на пазара. А дори да имах, не съм сигурен, че щях да послушам съвета му. Преди шест месеца всичко беше направо мечта, а цените на недвижимите имоти като че ли никога нямаше да паднат. Кредитите бяха с неприлично ниски лихви и всички вземаха огромни заеми. Без никакви ограничения.

– И какво казва Тротман сега?

– Ами, когато не злорадства, дава акъл на правителството. Предрича голяма рецесия в световен мащаб, но не като през двайсет и девета година. Според него пазарите ще се сринат наполовина, безработицата ще се повиши, демократите ще спечелят през ноември, няколко големи банки ще фалират, страхът и несигурността ще бъдат огромни, но светът някак ще успее да оцелее. Какво се говори на Уолстрийт? Ти си вътре в нещата. Или поне беше.

Маршал носеше черни мокасини с пискюли, каквито предпочиташе открай време. Тъмният му костюм вероятно беше шит по поръчка досущ като в бляскавите му дни. От камгарна вълна, много скъп. Копринена вратовръзка с безупречен възел. Копчета за ръкавели. При първото посещение на Саманта в затвора баща ѝ беше облечен с обичайната си униформа – риза в цвят каки и тъмнозелен дочен гащеризон – и изхленчи колко му липсва гардеробът му. Маршал Коуфър беше ценител на хубавите дрехи и сега, вече на свобода, явно харчеше значителни суми за облеклото си.

– Само паника – отговори Саманта. – Две самоубийства вчера според “Таймс”.

– Обядвала ли си?

– Хапнах сандвич във влака.

– Хайде да вечеряме само двамата.

– Обещах да вечерям с мама, но утре за обяд съм свободна.

– Решено. Как е Карън? – попита баща ѝ.

Той твърдеше, че с майка ѝ си бъбрят по телефона поне веднъж месечно. Според майка ѝ обаче разговорите се провеждаха приблизително веднъж годишно. Маршал искаше да си останат приятели, но на Карън ѝ тежаха твърде много неща. Саманта нито веднъж не се намеси да ги сдобрява.

– Добре е, струва ми се. Работи много, такива неща.

– Среща ли се с някого?

– Не питам. А ти?

Младата и красива правна асистентка го заряза два месеца след като Маршал влезе в затвора, и той вече много години оставаше необвързан. Но не и сам. Беше почти шейсетгодишен, все още слаб и във форма, с пригладена назад прошарена коса и убийствена усмивка.

– О, още съм в играта – отвърна през смях той. – Ами ти? Някой по-важен?

– Не, татко, боя се, че не. През последните три години бях като в пещера, докато светът навън си се развиваше. На двайсет и девет съм и отново съм девица.

– Няма нужда да се стига дотам. За колко време си в града?

– Не знам, тъкмо пристигам. Нали ти разказах за схемата с неплатения отпуск, която ни сервираха. Проверявам как стоят нещата.

– Една година работиш на доброволни начала, а после си връщаш предишната работа без никакво понижение, така ли?

– Нещо такова.

– Тази работа ми понамирисва. Нали не им вярваш на тези типове?

Тя пое дълбоко дъх, после отпи от кафето. Разговорът можеше да се насочи към теми, които в момента не би понесла.

– Не, не им вярвам. Мога искрено да заявя, че не вярвам на партньорите, които управляват “Скъли и Пършинг”. Не.

Маршал вече клатеше глава, за да изрази съгласието си.

– И всъщност не искаш да се връщаш там – нито сега, нито след дванайсет месеца. Нали така?

– Не съм сигурна какво ще мисля след дванайсет месеца, но не виждам за себе си голямо бъдеще във фирмата.

– Така, така. – Той остави чашата с кафето си върху масичката и се наклони напред. – Виж, Саманта, мога да ти предложа работа тук – ще печелиш добре и ще има с какво да се занимаваш около година, преди да си подредиш нещата. Може да останеш за постоянно, може и да не останеш, но ще разполагаш с предостатъчно време да вземеш решение. Няма да практикуваш право – истинско право, както го наричат, но пък едва ли си го правила и през последните три години.

– Според мама имаш двама партньори, които също са изключени от адвокатската колегия.

Той се засмя престорено, но истината беше такава.

– Какво друго ще каже Карън? Да, Саманта, тук сме трима, всички сме осъдени, лишени от адвокатски права, лежали в затвора и – заявявам го с радост – напълно реабилитирани.

– Извинявай, татко, но не си представям да работя във фирма, управлявана от трима адвокати без права.

Раменете на Маршал увиснаха. Усмивката му изчезна.

– Не е истинска правна кантора, нали?

– Именно. Не можем да практикуваме, защото правата ни не са възстановени.

– Тогава с какво се занимавате?

Той бързо се отдръпна и каза:

– Печелим много пари, скъпа. Работим като консултанти.

– Всички са консултанти, татко. Кого и как консултирате?

– Запозната ли си с фондовете за финансиране на съдебни спорове?

– За целите на този разговор да кажем, че отговорът е “не”.

– Добре. Финансирането на съдебните спорове се прави от частни компании, които събират средства от инвеститорите си, за да осигурят участието в големи съдебни процеси. Например малка софтуерна компания е убедена, че някоя от едрите риби, да кажем “Майкрософт”, е откраднала неин софтуер, обаче малката компания не може да си позволи да съди “Майкрософт” и да влезе в пряк сблъсък с нея. Невъзможно е. Затова малката компания се обръща към фонд за финансиране на съдебни спорове, фондът преценява случая и ако в него има хляб, събира сериозна сума за съдебни такси и разходи. Десет милиона, двайсет милиона, няма значение. Парите са много. Разбира се, фондът получава парче от тортата. Битката е справедлива и обикновено се сключва изгодно споразумение. Нашата работа е да съветваме такива фондове дали да се намесват. Не всички потенциални съдебни дела следва да се водят, дори в нашата страна. Двамата ми партньори – те нямат дялово участие, държа да добавя – също са били специалисти по колективни искове, докато, така да се каже, не са ги помолили да напуснат професията. Бизнесът ни процъфтява въпреки тази дребна рецесийка. Всъщност дори очакваме сегашната бъркотия да се отрази добре на делата ни. Предстои много банки да бъдат съдени, и то за огромни суми.

Саманта слушаше, пиеше кафе и си казваше, че говори човек, който навремето редовно бе успявал да убеди съдебните заседатели да присъждат обезщетения за милиони долари.

– Какво мислиш? – попита баща ѝ.

Мислеше, че всичко това звучи ужасно, но остана смръщена, сякаш още размишляваше.

– Интересно – успя да процеди тя.

– Виждаме огромен потенциал за растеж – добави Маршал.

Да, и с трима бивши престъпници начело неприятностите са само въпрос на време.

– Нищо не разбирам от съдебни процеси, татко. Работех във финансов отдел, нали помниш?

– О, ще влезеш в крачка. Аз ще те науча, Саманта. Имаме топка, опитай се да я удариш. Пробвай няколко месеца, докато си подредиш нещата.

– Още не съм лишена от адвокатски права – възрази тя. Двамата се засмяха, но всъщност не беше чак толкова забавно. – Ще си помисля, татко. Благодаря ти.

– Повярвай ми, ще се впишеш. Четирийсет часа седмично, хубав кабинет, приятни хора. Със сигурност е по-добре от безсмисленото бъхтене в Ню Йорк.

– В Ню Йорк съм си у дома, татко. Тук не съм.

– Хубаво, няма да те притискам. Но предложението ми остава в сила.

– Признателна съм ти.

Секретарката почука и надникна в стаята.

– Срещата ви за четири часа, господине., Маршал намръщено погледна часовника си, за да се увери, че вече е време.

– Веднага идвам – каза той и секретарката изчезна.

Саманта взе чантата си.

– Трябва да вървя.

– Не бързай, скъпа. Може да почака.

– Знам, че си зает. Ще се видим утре на обяд.

– Ще се позабавляваме. Поздрави Карън. Много ще ми е приятно да се срещнем.

Никакъв шанс.

– Разбира се, татко. Ще се видим утре.

Двамата се прегърнаха на вратата и Саманта побърза да си тръгне.

***

Осмия отказ получи от дружество “Чесапийк” в Болтимор, а деветия – от организация, която се бореше за спасяването на горите от секвоя в Северна Калифорния. За пръв път в своя привилегирован живот Саманта Коуфър получаваше девет отказа за един ден. Дори за седмица не се бе случвало, дори за месец. Не беше сигурна, че ще преглътне десети отказ.

Пиеше безкофеиново кафе в “Креймърбукс” близо до Дюпон Съркъл, чакаше и си разменяше имейли с приятели. Блайд още имаше работа, но положението се променяше с всеки изминал час. Тя пусна на Саманта новината, че фирмата ѝ, четвъртата по големина в света, също орязва повсеместно младши адвокати и че и там са изфабрикували схемата с неплатения отпуск, за да пробутат най-умните си служители в колкото се може повече фалирали и измъчени неправителствени организации. “Сигурно хиляди тропат по вратите и търсят работа”, написа ѝ Блайд.

Саманта нямаше смелост да признае, че е получила девет отказа и нито една покана за интервю.

И точно в този момент пристигна десетият отговор. Съобщението беше от Мати Уайът от Планинската служба за правна помощ в Брейди, Вирджиния, и гласеше: “Ако можете да говорите в момента, звъннете ми на мобилния”, и завършваше с телефонен номер. След девет категорични отказа съобщението се стори на Саманта като покана за церемонията по встъпване в длъжност на президента.

Тя пое дълбоко дъх, отпи отново от кафето, озърна се, за да се увери, че няма да я чуват – като че ли другите клиенти се интересуваха от делата ѝ, – и набра номера на мобилния си телефон.