Планината Грей

30

За трета поредна година Карън Коуфър прекарваше Коледа заедно е дъщеря си в Ню Йорк. Имаше близка приятелка от колежа, чийто трети съпруг беше застаряващ индустриалец, сега вече и е деменция, и го бяха настанили в луксозен старчески дом в Грейт Нек. Огромният им апартамент на Пето Авеню гледаше към Сентрал Парк и на практика стоеше празен. Карън получаваше собствена спалня и баня за една седмица и я обслужваха като царица. Саманта също получи предложение, но вместо това предпочете да остане е Блайд в апартамента им в “СоХо”. Договорът за наем изтичаше на трийсет и първи декември и тя трябваше да си събере вещите и да уреди съхранението на мебелите. Блайд, която все още работеше в четвъртата най-голяма правна кантора в света, щеше да се пренесе при две свои приятелки в Делси.

След три месеца в Брейди Саманта се чувстваше прекрасно в Ню Йорк. Пазарува заедно с майка си в центъра. Бори се е тълпите и се наслаждаваше на буйната енергия. Късно следобед пи е приятели по всички подходящи модерни барове и макар обстановката да ѝ беше приятна, разговорите я отегчиха. Кариерата, недвижимите имоти и Голямата рецесия. Карън купи два билета за някакъв мюзикъл на Бродуей – нищо особено, сензация, предназначена за туристите. Тръгнаха си в антракта и си намериха маса в “Орсо”. Саманта отиде на брънч в “Балтазар” със своя стара приятелка от “Джорджтаун”. Приятелката ѝ за малко не изквича от радост, когато видяха известен телевизионен актьор, за когото Саманта дори не беше чувала. Направи си дълга разходка сама из Южен Манхатън. Коледната вечеря в апартамента на Пето Авеню беше същинско пиршество. Присъстваха много непознати, но след доста изпито вино разговорите се поосвободиха и изпитанието се превърна в забавление. Саманта спа в стая за гости, по-голяма от собствения ѝ апартамент, и се събуди с махмурлук. Прислужница с униформа ѝ донесе кафе, портокалов сок и ибупрофен. Обядва с Хенри, който я беше гонил дълго за това, и осъзна, че вече нямат нищо общо. Той допускаше, че тя скоро ще се върне в града, и настояваше да подновят връзката си. Тя се помъчи да му обясни, че не е сигурна кога ще си дойде. Нямаше работа, нямаше жилище. Бъдещето ѝ беше несигурно, неговото също. Той се беше отказал от актьорската професия и възнамеряваше да навлезе във вълнуващия свят на хедж фондовете. Странен избор точно сега, помисли си Саманта. Нали точно те губят пари и се опитват да избегнат обвинителните актове? Хенри беше завършил арабска филология в “Корнел”. Луташе се без посока и тя нямаше да пропилее и минута повече с него.

Два дни след Коледа Саманта беше в едно кафене в “СоХо”, когато телефонът избръмча. Отначало не разпозна звука дълбоко в чантата си, после осъзна, че е апаратът, който ѝ беше дал Джеф. Намери го точно навреме и вдигна.

– Честит празник – каза той. – Къде си?

– Честит и на теб. В Ню Йорк съм. Ти къде си?

– И аз съм тук. Искам да те видя. Имаш ли време за кафе?

За миг си помисли, че той се шегува. Не можеше да си представи Джеф Грей по улиците на Манхатън. Но защо пък не? Градът привличаше всякакви хора отвсякъде.

– Добре. Всъщност и в момента пия кафе. Сама.

– Къде?

Докато го чакаше, Саманта се забавляваше със собствените си мисли. Първоначално се изненада, но в следващия миг вече го желаеше страстно. Как можеше да го заведе в апартамента си и да избегне Блайд? Не че на Блайд ѝ пукаше, но не ѝ се отговаряше на много въпроси. Къде ли беше отседнал той? В някой хубав хотел – това щеше да свърши работа. Сам ли беше? Или делеше стаята с приятел?

Спокойно, момиче, нареди си тя. Джеф влезе двайсет минути по-късно и двамата се целунаха по устните. Докато чакаха двойното си еспресо, тя го попита очевидното:

– Какво търсиш тук?

– И преди съм идвал – отговори той. – Напоследък доста пътувам и исках да те изненадам.

– Щях да се зарадвам и на обаждане.

Избелели джинси, черна фланелка, вълнено спортно сако, велурени ботуши, тридневна брада, леко разрошена коса. Определено не беше от клонингите на Уолстрийт, но в “СоХо” никой нямаше да го заподозре, че е от затънтената провинция на Апалачите. Пък и на кого му пукаше? Всъщност Джеф много повече от Хенри приличаше на безработен актьор.

– Исках да те изненадам.

– Добре. Изненадана съм. Как дойде?

– С частен самолет. Дълга история.

– Толкова са ми омръзнали дългите истории. Къде си отседнал?

– В “Хилтън”, в центъра. Сам. А ти къде си отседнала?

– В апартамента си, поне за още няколко дни. После договорът за наем изтича.

Баристата съобщи, че кафето им е готово, и Джеф отиде да донесе двете чаши. Той изсипа пакетче захар и разбърка бавно. Тя пропусна захарта. Двамата се притиснаха по-близо един до друг, когато заведението се понапълни.

– Е, да се върнем на частния самолет. Нямали да обясниш по-подробно?

– Тук съм по две причини. Първо, защото искам да те видя и може би да прекараме малко време заедно. Да се поразходим из града и после да си намерим някъде запалена камина. Ако не, просто удобно топло легло. Това бих искал аз, но ще разбера, ако си прекалено заета. Не искам да се натрапвам в личното ти време.

– Забрави за камината.

– Ясно. На разположение съм от този момент.

– Сигурна съм, че ще намерим време. А другата причина?

– Частният самолет е собственост на съдебен адвокат на име Джарет Ландън от Луивил. Сигурно вече си чувала за него.

– Откъде ще познавам адвокат от Луивил?

– Добре де, те с Донован бяха много близки. Всъщност Джарет беше на погребението. Висок, на около шейсет, с дълга прошарена коса и брада. Донован го смяташе за свой ментор, дори за свой герой. Неговата фирма е една от трите, които дадоха под съд “Крол Майнинг” по делото за долината Хамър. И тях са ги обискирали същия ден, когато обискираха нашата кантора. Излишно е да ти казвам, че човек като Ландън не си пада по гестаповските похвати и сега бълва огън и жупел. Огромно его, типично за такива хора.

– Като баща ми – кимна Саманта.

– Да, разбира се. Както и да е, Ландън твърди, че се е запознал с баща ти на някакво адвокатско събиране. Джарет има ново гадже, пълна тъпачка, но тя искала да разгледа града. И аз тръгнах с тях.

– Много удобно.

– Освен това иска да се срещне с теб, да те поздрави и да поговорите за документите.

– За кои документи? Хайде, Джеф, вече и бездруго съм нагазила твърде дълбоко. Накъде вървят нещата?

– Трябва да ми помогнеш, Саманта. Брат ми го няма и аз имам нужда да говоря с човек, който познава закона и може да ме посъветва.

Гръбнакът ѝ се скова и тя се отдръпна. Изгледа го гневно, идеше ѝ да му се развика. Вместо това се озърна, преглътна мъчително и каза:

– Нарочно ме въвличаш в нещо, което може да ми донесе сериозни неприятности. ФБР се е заело със случая, а ти искаш да се намеся и аз. Ти си точно толкова безразсъден, колкото и брат ти, и изобщо не те интересува какво ще стане с мен. Откъде изобщо знаеш, че ще се върна в Брейди? В момента се чувствам в пълна безопасност. Тук е домът ми, тук ми е мястото.

Дългото му тяло сякаш се посмали и брадичката му увисна. Изглеждаше объркан и безпомощен.

– Загрижен съм за теб, Саманта, и за това какво ще ти се случи. Просто в момента се нуждая от помощ.

– Джеф, преди няколко седмици прекарахме чудесно в планината Грей. Много мислих за това, но не разбирам защо ме заведе в онази пещера, или както там се казва, и защо ми показа документите. В онзи…

– Никой никога няма да узнае.

– В онзи момент аз станах нещо като съучастник. Документите са ценни, доказват вина и така нататък, но това не променя факта, че са откраднати.

– Някой трябва да знае къде са, ако ми се случи нещо.

– Вик да се заеме.

– Вече ти казах. Вик го няма, отдръпна се. Приятелката му е бременна и той е друг човек. Не иска да рискува. Дори не си вдига телефона.

– Умен мъж.

Еспресото им изстиваше. Джеф забеляза своето и отпи глътка. Саманта не му обръщаше внимание, вместо това оглеждаше тълпата. Накрая Джеф каза:

– Искаш ли да излезем навън?

Намериха си пейка в Уошингтън Скуеър Парк. Всички други бяха празни, защото духаше вятър и беше студено.

– Какво знае за мен този Ландън? – попита Саманта.

– Знае, че ти водиш делото “Райзър”, поне в частта, свързана с пневмокониозата. Знае, че ти си открила измамата и потулването на фактите от страна на адвокатите на “Лоунрок Коул”. И е много впечатлен. Знае, че аз ти вярвам и че Донован също ти имаше доверие. Знае и че Донован ти е казал за документите.

– Знае ли, че съм ги виждала?

– Не. Казах ти, Саманта, никой никога няма да узнае. Сбърках, че те заведох там.

– Благодаря ти.

– Нека поне да се срещнем с него и да видим какво ще каже. Моля те. Какво лошо има?

– Не знам.

– Напротив, знаеш, няма нищо нередно в това да се срещнеш с Джарет Ландън. Ще бъде напълно поверителна среща, освен това той е интересен мъж.

– Кога иска да се видим?

– Ще му се обадя. Замръзвам. Наблизо ли живееш?

– Недалече, но в апартамента цари пълен хаос. Събираме си багажа.

– Пет пари не давам.

Два часа по-късно Саманта влезе във фоайето на хотел “Пенинсюла” на Петдесет и пета улица. Тръгна по стълбите от лявата си страна, изкачи един етаж и видя Джеф на бара, както се очакваше. Без нито една дум той ѝ подаде листче, на което пишеше “Стая 1926”. Проследи я с поглед как се обръща и потегля, после застана до стълбите, за да провери дали някой я е забеля-, зал. Саманта се качи с асансьора до деветнайсетия етаж и натисна звънеца на една стая. След броени секунди вратата ѝ отвори висок мъж с твърде дълга прошарена коса.

– Здравейте, госпожице Коуфър, за мен е чест. Аз съм Джарет Ландън.

Стая номер 1926 се оказа голям апартамент с хол в единия край. Нямаше и следа от приятелката му. Минути след пристигането на Саманта на вратата позвъни Джеф, Седнаха в хола и размениха обичайните любезности, Ландън предложи питие, но всички отказаха. Той спомена работата ѝ по случая “Райзър” и възторжено заяви, че е блестяща. Двамата с Донован я обсъждали надълго и нашироко. Ландън и партньорите му още се колебаели дали да се включат заедно с Донован, когато той ги изпреварил и завел проклетото дело.

– Твърде преждевременно – отбеляза Ландън. – Но Донован си беше такъв.

Той, Ландън, все още обмислял дали да участва. Не всеки ден ти се удава възможност да спипаш голяма фирма като “Каспър Слейт” в измама, нали така? Делото щяло да бъде много интересно за съдебните заседатели и прочие, и прочие. Той продължи да описва красотата на процеса, като че ли Саманта никога не се беше замисляла по въпроса. И преди го беше чувала – от Донован и от баща си. А сега за “Крол Майнинг”. След като Донован вече го нямало, Ландън бил водещ адвокат на ищците. Съдебното дело било заведено на двайсет и девети октомври. “Крол” получили допълнително време да реагират. В началото на януари Ландън и екипът му очаквали “Крол” да подадат сериозно искане за прекратяване на делото и битката щяла да се разрази с пълна сила. Скоро, много скоро щели да имат нужда от документите.

– Какво знаете за тях? – попита Саманта.

Ландън въздъхна шумно, сякаш въпросът беше толкова сложен, че той не знаеше откъде да започне, после се изправи и се приближи до минибара.

– Някой иска ли бира?

Джеф и Саманта отново отказаха. Той си отвори една “Хайнекен” и се приближи до прозореца. Отпи дълга глътка и каза:

– Преди около година се срещнахме за пръв път в Чарлстън, в кантората на Горди Мейс, колега от нашата група. Донован ни събра всички, за да ни привлече за делото. Твърдеше, че притежава някакви документи и че не се е сдобил с тях по обичайния начин. Не го попитахме и той не ни обясни. Каза, че има повече от двайсет хиляди страници силно уличаващи материали. “Крол Майнинг” знаели за замърсяването, знаели за теча от утаителя в подпочвените води и надолу към долината, знаели, че хората продължават да пият водата, знаели, че се разболяват и умират, знаели, че трябва да изчистят мястото, но също така знаели, че ще им бъде много по-евтино да прецакат хората и да задържат парите. Не носеше нищо, но си беше приготвил подробни бележки, които унищожи след срещата. Описа около двайсетина документа, най-опасните, и честно казано, направо ни отвя главите. Бяхме стреснати. Възмутени. Веднага се включихме и обединихме сили за съдебното дело. Донован много внимаваше да не споменава, че документите са откраднати, и не ни даваше достъп до тях. Ако ни ги беше предоставил, всички ние най-вероятно щяхме да бъдем арестувани този месец от ФБР.

– В такъв случай как, ако се доберете до тях сега, ще избегнете ареста? – попита Саманта.

– Това е големият въпрос. Водим неофициални разговори с един от правните секретари на съдията по процеса – задкулисни маневри, които са твърде необичайни и много деликатни. Смятаме, че ще успеем да вземем документите, незабавно да ги предадем на съда и съдията да ги заключи някъде. След това ще го помолим да притисне прокурора да не започва наказателно разследване, преди да бъде разкрито съдържанието на документите. Нека си го кажем направо, човекът, откраднал документите, е мъртъв. Консултирахме се с експерти по наказателни дела и те са единодушни, че опасността за нас ще бъде минимална. Склонни сме да поемем този риск. По-страшното е да не се случи нещо с документите, преди да стигнат до съда. “Крол Майнинг” ще направят всичко по силите си да ги унищожат, а в момента ФБР е на тяхна страна. Навън е опасно.

Саманта измери Джеф със смъртоносен поглед.

Ландън седна до Саманта и се вгледа дълбоко в очите ѝ.

– Имаме нужда от малко съдействие във Вашингтон.

– Моля?!

– Най-приближеният кръг на главния прокурор се състои от трима души. Една от тях е Лиона Кент. Сигурен съм, че я познавате.

Саманта се отдръпна и отговори:

– Да, запознахме се преди години.

– Тя и майка ви са започнали работа в Министерството на правосъдието по едно и също време, преди трийсет години. Майка ви се ползва с огромно уважение и е на висок пост. Тя също има известно влияние.

– Но не в такива области.

– О, напротив, Саманта. Една дума от Карън Коуфър на Лиона Кент и от Лиона Кент на главния прокурор, и от главния прокурор на прокурора в Кентъки, и ще се отървем от ФБР. Така единствената ни тревога ще останат негодниците от “Крол”.

– Затова ли е тази среща? Заради майка ми?

– От професионална гледна точка, Саманта, не от лична. Сигурен съм, че разбирате. Обсъждали ли сте случая с майка си?

– Не, разбира се. Дори не ми е хрумвало да го направя. Това е извън нейния периметър, ясно ли е?

– Не съм съгласен. Имаме сериозни познанства във Вашингтон, които смятат, че Карън Коуфър може да ни помогне.

Саманта беше изумена и объркана.

– Затова ли дойде в Ню Йорк? – погледна тя Джеф. – За да намесиш и майка ми?

– Не, за пръв път чувам за това – побърза да отговори той. – Дори не знаех къде работи майка ти.

Беше искрен като несправедливо обвинено момченце и тя му повярва.

– Не съм го обсъждал с него, Саманта – увери я Ландън. – Информацията е от наши вътрешни хора във Вашингтон.

– Вашите лобисти.

– Да, разбира се. Нима всички ние нямаме лобисти? Независимо дали ги обичаме, или ги презираме, те познават пейзажа. Притеснявам се, че приемате това твърде лично. Не ви молим да поискате от майка си да се намеси пряко във федерално разследване, но в същото време знаем как стават нещата. Хората са си хора, приятелите са си приятели, една дума тук, друга там – и нещата се получават. Просто си помислете, ставали?

Саманта пое дълбоко дъх.

– Ще видя дали ще си помисля.

– Благодаря ви.

Той стана и отново се разтъпка. Саманта изгледа гневно Джеф, който беше забил поглед в пода. Ландън каза доста притеснено:

– А сега, Джеф, може ли да обсъдим предаването на документите?

Саманта се изправи бързо.

– Ще се видим по-късно.

Джеф я стисна внимателно за ръката и прошепна:

– Моля те, Саманта, не си тръгвай. Нужна си ми тук.

Тя се освободи от него и заяви:

– Не участвам в малкия ти заговор. Вие си говорете колкото искате, момчета, аз не съм ви нужна. За мен беше удоволствие.

Тя рязко отвори вратата и излезе.

Джеф я настигна във фоайето и двамата напуснаха заедно хотела. Той ѝ се извини, а тя го увери, че не е разстроена. Не познаваше Джарет Ландън и категорично не можеше да се довери на непознат, затова не искаше да обсъжда деликатни въпроси в негово присъствие. Двамата поеха по Пето Авеню, залутаха се сред тълпата и успяха да отдалечат разговора си от всички теми, свързани с въглищата. Саманта му посочи сградата, където в момента майка ѝ водеше луксозно съществуване. Очакваха Саманта за поредната вечеря по-късно, но тя вече се беше обадила да се извини. Беше обещала нощта на Джеф.

Саманта подозираше, че на госта ѝ няма да му допадне тричасов маратон в ресторант с четири звезди, затова прескочи всички модерни заведения и се обади в “Мас” в Уест Вилидж. Беше идеалният избор за мразовита нощ – топло и уютно, с атмосфера на истинска френска ферма. Менюто се променяше всеки ден и не беше голямо. Джеф го прочете веднъж и призна, че не познава нито едно от ястията. Сервитьорът им предложи менюто от четири блюда за фиксираната цена от шейсет и осем долара и Саманта се съгласи. Джеф се ужаси от сумата, но скоро се впечатли от храната. Скариди с коричка от зимна тиква, свински наденички с ябълки, морски костур с фондю от див лук и шоколадова торта. Изпиха бутилка сира от долината на Рона. Когато количката със сирената мина покрай тях, Джеф едва не хукна да я гони. Саманта повика сервитьора и му обясни, че биха искали порция сирена и още вино извън фиксираното меню.

Докато чакаха количката, Джеф се приведе по-наблизо и я попита:

– Би ли обмислила едно предложение?

– Не обещавам. Не съм сигурна, че мога дати вярвам.

– Благодаря. Виж, може да ти се стори откачено, но наистина трудно се реших дали да ти го кажа. Затова още се чудя, но ето какво.

За част от секундата Саманта се ужаси, че той ще ѝ предложи брак. А дори не бяха двойка! Тя не планираше връзката им да се задълбочава. Досега всичко беше просто секс, без какъвто и да е намек за любов. Момчето от планините надали беше толкова увлечено, че да ѝ направи предложение за брак.

Не беше, но хрумването му беше не по-малко смущаващо.

– Аз съм собственик на сградата на кантората или поне ще бъда след легализирането на завещанието. Освен това съм изпълнител на завещанието на Донован, така че ръководя бизнеса му. Аз, Мати и съдията, струва ми се. Виждала си списъка с делата му, той остави много работа. Мати обеща да поеме няколко, но не са много. Тя си има свои дела, а и не се занимава точно с това. Нуждаем се от човек, който да поеме фирмата. Разполагаме с достатъчно пари, за да наемем адвокат, който да приключи недовършените дела на Донован. Честно казано, в окръга никой дори не иска да помисли по въпроса.

Саманта притаи дъх. Бе се опасявала от недодялано предложение за брак, а бе получила странно предложение за съдружие. Когато той замълча, тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и каза:

– О, боже!

– Ще работиш активно с Мати и Анет, а и аз винаги ще съм наблизо.

Не беше съвсем шокирана – Мати поне два пъти беше споменавала идеята да наемат адвокат, който да довърши делата на Донован. И в двата случая думите увиснаха във въздуха, но Саманта имаше усещането, че са отправени към нея.

– Сещам се за поне десет причини, поради които няма да се получи – каза тя.

– Аз се сещам за единайсет, поради които ще се получи – изстреля той с широка усмивка.

Количката със сирената спря до масата им и пикантните аромати ги обгърнаха. Саманта избра три вида. Джеф предпочиташе острия мандраджийски чедър, но бързо се ориентира и поръча същото като Саманта. Когато количката се отдалечи, той каза:

– Ти първа. Изреди ми причините си, а аз ще те оборя.

– Не съм квалифицирана.

– Адски си умна и се учиш бързо. А с помощта на Мати ще се справиш с всичко. Друго?

– След няколко месеца ще си замина.

– Можеш да си заминеш, когато поискаш. Няма договор, който да изисква да се върнеш тук след дванайсет месеца. Сама каза, че пазарът на юристи е преситен, слаб и няма работа. Следващата.

– Нямам опит в зала. Всичките дела на Донован са свързани със съдебни искове.

– Ти си на двайсет и девет години и можеш да се научиш на всичко. Мати ми каза, че много бързо си стъпила на краката си и вече си по-добра от много местни в съдебната зала.

– Наистина ли ти го каза?

– Ще те лъжа ли?

– Ами да.

– Не те лъжа. Давай нататък.

– Никога не съм се занимавала с обжалване, още по-малко – с обжалване на голяма присъда.

– Най-глупавата причина досега. Обжалванията са просто въпрос на проучване и на документи. Фасулска работа. Следващата.

– Аз съм градско момиче, Джеф. Огледай се наоколо. Това е моят живот. Не мога да оцелея в Брейди.

– Добре, имаш основание, но кой твърди, че трябва да останеш вечно? Стой две-три години, помогни ни да приключим делата му и да си съберем дължимото. Очакват ни пари, които не бих искал да изгубя. Следващата.

– Някои от делата му може да се точат с години. Не мога да се обвържа така.

– Тогава се обвържи само с обжалването на делото “Тейт”. Това са най-много осемнайсет месеца. Ще минат неусетно и после ще решим какво да правим. А междувременно може да избереш други дела, които ти се струват обещаващи. Аз ще ти помогна. Много ме бива да намирам ищци. Следващата.

– Не искам да си имам работа с вдовицата на Донован.

– Няма, обещавам ти. Двамата с Мати ще се погрижим за Джуди. Следващата.

Саманта намаза малко камембер на сухарчето и отхапа. Дъвчейки, каза:

– Не искам никой да ме следи. Не обичам оръжията.

– Можеш да практикуваш право и без оръжие. Виж Мати. Всички се страхуват от нея. А и както вече ти казах, аз ще бъда наблизо и ще те закрилям. Следващата.

Тя преглътна и отпи глътка порто.

– Добре, има нещо, с което не можеш да се справиш, и ще ти го кажа направо. Ти и Донован играете по различни правила. Крадете документи по делото на”Крол Майнинг”, а съм сигурна, че сте заобикаляли закона и в други случаи. Оставам с впечатлението, че част от делата на онази кантора са, как да кажа, не съвсем чисти. Не искам? Да имам нищо общо с тях. ФБР веднъж вече извърших обиск. Няма да съм там, когато го направят отново.

– Няма да се случи, кълна ти се. И няма нищо друго освен “Крол”, за което да се тревожиш. Не бих те застрашил с нищо. Обещавам ти.

– Не ти вярвам.

– Благодаря. Ще спечеля доверието ти.

Още една хапка сирене, още една глътка порто. Той чакаше. Преброи на пръсти и каза:

– Това са само девет причини и аз ги контрирах блестящо до една.

– Добре, десетата. Не съм сигурна, че ще успея да свърша много работа, ако ти се навърташ наоколо.

– Добър довод. Искаш да не припарвам до теб ли?

– Не съм казала това. Погледни ме, Джеф. Не си търся романтична връзка. И точка. Можем да се забавляваме колкото си искаме, но само толкова. Ако нещата станат сериозни, ще си имаме проблеми.

Той се ухили многозначително.

– Дай да видим дали съм те разбрал. Нямаш нищо против всякакви сексуални забавления, но без никакъв намек за обвързване. Боже! Трудна работа! Споразумяхме се. Ти печелиш, Саманта. Виж, аз съм на трийсет и две години и ми харесва да съм ерген. Разбери, че като малки с Донован сериозно страдахме. Родителите ни бяха нещастни и не можеха да се понасят. Това беше война, а ние бяхме невинните жертви. За нас “брак” е мръсна дума. Затова се разделиха Донован и Джуди.

– Анет ми каза, че той доста е кръшкал.

– Тя би трябвало да знае.

– Подозирах го. Дълго ли е продължило?

– Кой да ти каже? Освен това той не споделяше всичко. Донован беше много потаен. С теб опитвал ли е?

– He.

– А ако беше?

– Признавам, щеше да ми е трудно да откажа.

– Много малко жени отказваха на Донован. Във всеки случай, не и Анет.

– Мати знае ли?

Той отпи нова глътка порто и огледа помещението.

– Съмнявам се. Не пропуска много събития в Брейди, но допускам, че Донован и Анет са били дискретни. Ако Мати беше узнала, щяха да възникнат усложнения. Тя боготвори Джуди и се отнася към Хейли като към своя внучка.

Сервитьорът спря до масата им и Саманта помоли за сметката. Джеф предложи да плати вечерята, но тя настоя да го почерпи.

– Ти ще ме заведеш на вечеря в Брейди– каза тя. – А аз ще платя в Ню Йорк.

– Сделката си я бива.

Бяха изяли сиренето, портото също свършваше. Двамата седяха и се вслушваха в разговорите наоколо, някои на чужди езици. Джеф се усмихна и каза:

– Брейди изглежда много далече, нали?

– Несъмнено. Друг свят, който със сигурност не е моят. Изредих ти десет причини, Джеф, и съм сигурна, че мога да се сетя за още толкова. Няма да остана там дълго, затова те моля да разбереш.

– Разбирам, Саманта, и не те виня.