Планината Грей

18

Саманта откри фабриката за осветителни тела в занемарена индустриална зона до град Бръши в окръг Хопър. Повечето метални постройки бяха изоставени. Пред онези, които все още бяха заети, имаше по няколко автомобила и пикапа на паркинга. Мястото представляваше печален барометър за продължителния упадък на икономиката и беше далече от красивия рекламен плакат, който предлагаше Търговската камара.

Отначало господин Симънс бе заявил по телефона, че няма време да се види с нея, но Саманта го притисна и успя да го очарова дотолкова, че да ѝ обещае трийсетминутна среща. На рецепцията вонеше на цигарен дим, а застланият с линолеум под не беше метен от седмици. Някакъв чиновник с кисела физиономия поведе Саманта към стая надолу по коридора. През тънките стени се чуваха гласове. Някъде отзад бучаха машини. Всичко излъчваше усещането за бизнес, който енергично се опитва да избегне съдбата на своите съседи, като бълва евтини лампи за евтини мотели и дава на работниците си възможно най-ниските заплати без никакво намерение за допълнително заплащане. Памела Букър ѝ беше разказала, че бонусите включват едноседмичен неплатен отпуск и три дни болнични, също неплатени. За здравна застраховка и дума да не става.

Саманта се успокояваше с мисълта за всички срещи, които с мъка беше изтърпявала преди, срещи е някои от най-невероятните кретени на света, адски богати мъже, които бяха погълнали Манхатън и премазваха арогантно всеки, изпречил се на пътя им. Беше виждала как тези мъже сдъвкват и изплюват партньорите ѝ, включително Анди Грабман, който всъщност ѝ липсваше от време на време. Беше ги чувала да крещят, да заплашват и да ругаят, а на няколко пъти дитирамбите им бяха насочени към нея. Тя обаче беше оцеляла. Какъвто и негодник да беше, господин Симънс беше котенце в сравнение с тези чудовища.

Той се държа учудващо мило. Посрещна я, покани я да седне в мизерния му кабинет и затвори вратата.

– Благодаря, че ме приехте – каза Саманта. – Ще бъда кратка.

– Искате ли кафе? – попита той учтиво.

Тя си помисли за прахта и цигарения дим и почти си представи кафеникавите петна, засъхнали от вътрешната страна на кафеварката за общо ползване.

– Не, благодаря.

Симънс стрелна с поглед краката ѝ, докато се настаняваше зад бюрото си и се отпускаше преспокойно, все едно разполагаха с целия ден. Тя мълчаливо го отметна като флиртаджия. Най-напред му разказа последните приключения на семейство Букър. Той се трогна, не знаеше, че са бездомни. Саманта му подаде редактирано и подвързано копие на нужните документи и го преведе стъпка по стъпка през правните процедури. Последният документ беше копие на делото, което беше завела предишния ден, и го увери, че “Топ Маркет Солушънс” няма как да се измъкнат.

– Стиснала съм ги за топките – каза Саманта, преднамерено грубо, за да провери как ще реагира директорът.

Той отново се усмихна.

С две думи, заповедта за старата кредитна карта беше с изтекла давност и “Топ Маркет” го знаеха. Не бе трябвало изобщо да налагат запора върху чека със заплатата на Памела Букър. И тя би трябвало все още да е на работа.

– Значи вие искате да я върна на работа? – зададе очевидния въпрос директорът.

– Да, господине. Ако работи, ще оцелее. Децата ѝ трябва да ходят на училище. Можем да ѝ помогнем да си намери жилище. Ще закарам “Топ Маркет” в съда, ще ги принудя да изплюят, каквото са ѝ отмъкнали, и тя ще получи приличен чек. Но ще отнеме известно време. В момента Памела се нуждае от старата си работа. Знаете, че така е справедливо.

Той престана да се усмихва и погледна към часовника си.

– Ето какво ще направя. Вие отменете проклетата заповед за запора, за да не се налага да се занимавам с нея, и ще върна Памела на работа. Колко време ви трябва?

Саманта нямаше представа, но инстинктивно отговори:

– Може би една седмица.

– Споразумяхме ли се?

– Да.

– Може ли да ви попитам нещо?

– Разбира се.

– Колко вземате на час? Така де, имам адвокат в Грънди, не е толкова умен като вас и много бавно отговаря на обажданията ми. Всъщност е бавен във всичко, освен това ми взема двеста долара на час. Може и да не е много за големите играчи, но сама виждате кои сме ние. Бих му давал повече работа, обаче не си струва, по дяволите. Търся си нов адвокат, а в нашия край няма много такива на разумни цени. Допускам, че вие работите на разумни цени, след като Памела Букър може да си позволи да ви наеме. Е, какъв е хонорарът ви?

– Никакъв. Нула.

Той се втренчи в нея и зяпна.

– Работя за правната служба– поясни Саманта.

– Каква правна служба?

– Безплатни правни услуги за хора с ниски доходи.

Все едно му говореше на патагонски. Той се усмихна и попита:

– Приемате ли фабрики за производство на осветителни тела за клиенти?

– Съжалявам, само бедни.

– Ние губим пари, кълна се. Ще ви покажа счетоводните книги.

– Благодаря ви, господин Симънс.

Докато бързаше да се прибере в Брейди с добрата новина, Саманта обмисляше възможностите да отмени заповедта за запор. И колкото повече размишляваше, толкова по-ясно разбираше колко малко знае за основните правила, свързани с всекидневното практикуване на правото.

В Ню Йорк Саманта рядко се прибираше направо у дома, след като излезеше от офиса късно следобед. Имаше твърде много барове, твърде много несемейни млади професионалисти, които си търсеха жени, твърде много възможности за общуване, сближаване, сприятеляване и… добре де, пиене. Всяка седмица някой откриваше нов бар или нов клуб, който си струваше да посетят, преди да го надушат всички останали и тълпите да го съсипят.

Времето след приключване на работа в Брейди беше различно. Саманта още не беше влизала в баровете – от улицата изглеждаха доста скромни, и двата. Още не беше срещнала нито един друг млад и неженен човек със стабилна професия. И така, изборът ѝ се свеждаше до (1) да се мотае в кантората, за да не ѝ се налага (2) да се върне в апартамента си и да забоде поглед в стените. Мати също предпочиташе да стои в офиса и всеки следобед към пет и половина започваше да обикаля да търси Саманта. Ритуалът се затвърждаваше, но за момента включваше пиене на безалкохолни напитки в заседателната зала и клюкарене, докато двете зяпаха улицата. Саманта умираше от желание да научи повече за евентуалните лудории на Донован и Анет, но така и не попита. Може би по-нататък, някой ден, когато щеше да разполага с повече доказателства, а може би никога. Все още беше съвсем нова в града, за да се замесва в такива деликатни ситуации. Освен това знаеше, че Мати яростно ще брани племенника си.

Тъкмо се бяха настанили на столовете си и се готвеха да си побъбрят половин час, когато звънецът на входната врата звънна. Мати се намръщи.

– Май съм забравила да заключа.

Оказаха се семейство Райзър, Бъди и Мейвис от планината. Саманта ги покани да влязат. Документите им изпълваха две доста мръсни платнени пазарски торби.

– Трябва ни адвокат – заяви Мейвис.

– Никой не иска да поеме случая ми – додаде Бъди.

– За какво става дума? – попита Саманта.

– За пневмокониоза – отговори той.

Докато си записваше основните подробности в заседателната зала, Саманта се престори, че не вижда пазарските торби. Бъди беше на четирийсет и една и през последните двайсет години беше работил като миньор на повърхността (не в открит рудник) за компанията “Лоунрок Коул”, третия най-голям производител в САЩ. В момента печелеше по двайсет и два долара на час като багерист в мината “Мъри Гап” в окръг Минго, Западна Вирджиния. Докато говореше, дишането му беше затруднено, затова понякога Мейвис вземаше думата. Имаха три деца, и тримата тийнейджъри, “още в училище”. Къща и ипотека. Той страдаше от болестта, предизвикана от въглищния прах, който беше вдишвал по време на своите дванайсетчасови смени.

Мати най-сетне намери обувките си и влезе в стаята. Представи се на семейство Райзър, измери със строг поглед пазарските им торби, настани се до Саманта и започна да си води свои записки. По едно време се обади:

– Напоследък срещаме все повече миньори със заболяването и не сме сигурни каква е причината, но съгласно една от теориите вашите смени са по-дълги, затова вдишвате повече прах.

– Той е болен от доста време – поясни Мейвис. – Влоши се през последния месец.

– Но трябва да продължа да работя – отбеляза Бъди.

Преди дванайсетина години, някъде през 1996-а, не бяха сигурни точно кога, той забелязал, че се задушава и че го мъчи кашлица. Никога не бил пушил и открай време бил здрав и активен. Играел бейзбол с децата в неделя, когато внезапно дишането му толкова се затруднило, че сякаш получил сърдечен пристъп. Тогава за пръв път споменал пред Мейвис. Продължил да кашля и по време на един от пристъпите си забелязал черна слуз на кърпичката си. Не искал да потърси компенсация заради състоянието си, защото се страхувал от ответните действия на “Лоунрок”. Продължил да работи. Накрая, през 1999 г. подал иск, като се позовал на федералния закон за пневмокониозата. Прегледал го лекар, сертифициран от Министерството на труда. Оказало се, че страда от най-тежката форма на заболяването, известна като “усложнена пневмокониоза на миньорите от въгледобива”. Правителството разпоредило “Лоунрок” да започнат да му плащат месечна помощ от деветстотин трийсет и девет долара. Той продължил да работи и състоянието му продължило да се влошава.

Както винаги, “Лоунрок Коул” обжалвали разпореждането и отказали да плащат помощите.

Мати, която от петдесет години познаваше тази област, си водеше записки и клатеше глава. Можеше и насън да напише историята му.

– Обжалвали са, така ли? – попита Саманта.

Случаят ѝ се струваше съвсем ясен.

– Винаги обжалват – поясни Мати. – И някъде по това време вие се запознахте с готините типове от “Каспър Слейт”, нали?

Двете глави клюмнаха при споменаването на името. Мати погледна Саманта и обясни:

– “Каспър Слейт” са банда мошеници със скъпи костюми, които се крият зад фасадата на правна кантора със седалище в Лексингтън и офиси навсякъде в Апалачите. Има ли въгледобивна компания, ще има и офис на “Каспър Слейт”, който да върши мръсната ѝ работа. Защитават компании, които изхвърлят химически вещества в реките, замърсяват океаните, крият токсични отпадъци, нарушават изискванията за чистота на въздуха, дискриминират свои служители, спекулират с държавни поръчки – каквато съмнителна и незаконна дейност ти хрумне, “Каспър Слейт” ще бъдат там, за да я защитават. Но специалитетът им са законите, свързани с минното дело. Кантората е изградена тук, в миньорските райони, преди сто години и почти всяка от по-големите фирми има договор с нея. Действат безмилостно и неетично. Прякорът им е Кастратите и им отива.

Бъди не се сдържа и промърмори:

– Копелета!

Той нямаше адвокат, затова двамата с Мейвис бяха принудени да се борят сами срещу глутницата от “Каспър Слейт” – адвокати, които владееха процедурите до съвършенство и прекрасно знаеха как да манипулират системата, свързана с федералното законодателство по отношение на пневмокониозата. Бъди бил прегледан от техните лекари – същите, чиито изследвания се финансирали от въгледобивната промишленост – и според доклада им те не открили признаци за заболяването. Решили, че проблемите му се дължат на някакво доброкачествено образувание в левия дроб.

Две години след като той кандидатствал за помощи, искът му бил отхвърлен от съдия, който обосновал решението си с медицинските данни, предоставени от лекарите на “Лоунрок”.

– Адвокатите се възползват от слабостите на системата – каза Мати, – а техните лекари търсят начини да обяснят състоянието на болния с всичко друго, но не и с пневмокониоза. Нищо чудно, че само пет процента от болните миньори получават помощи. Прекалено много основателни искове се отхвърлят и миньорите губят надежда да се борят.

Вече минаваше шест следобед, а срещата можеше да продължи с часове. Мати пое нещата в свои ръце и каза:

– Вижте, ще прегледаме материалите ви и ще подновим делото. Дайте ни няколко дни и после ще ви се обадим. Моля ви, не ни звънете вие. Няма да ви забравим, но ще ни е нужно малко време да разгледаме всички тези документи. Договорихме ли се?

Бъди и Мейвис се усмихнаха и благодариха учтиво.

– Опитахме и с други адвокати, но никой няма да ни помогне – каза Мейвис.

– Признателни сме, че изобщо ни пуснахте да прекрачим прага – додаде Бъди.

Мати ги изпрати до вратата. Бъди с мъка си поемаше въздух и се олюляваше като деветдесетгодишен старец. След като те си тръгнаха, тя се върна в заседателната зала и седна срещу Саманта. Няколко секунди по-късно я попита:

– Какво мислиш?

– Много неща. Той е на четирийсет и една, а изглежда на шейсет. Трудно ми е да повярвам, че още работи.

– Скоро ще го уволнят. Ще заявят, че представлява опасност, и сигурно ще имат основание. “Лоунрок Коул” съсипаха профсъюзите си още преди години, така че Бъди няма защита. Ще остане без работа и без надежда. И ще умре от ужасна смърт. Гледах как баща ми гасне, стопява се и се дави за глътка въздух.

– И поради тази причина правиш това.

– Да. Донован също завърши право поради една причина да се бори с въгледобивните компании в по-голям мащаб. Аз учих право, за да помагам на миньорите и на семействата им. Ние не печелим своите малки войни, Саманта, врагът е твърде голям и твърде силен. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да печелим по някое дело от време на време и да се стараем да променяме живота на клиентите си.

– Ще поемеш ли делото му?

Мати отпи през сламката и сви рамене.

– Как да откаже човек?

– Именно.

– Не е лесно, Саманта. Не можем да приемаме всяко дело, свързано с пневмокониоза. Твърде много са. Местните адвокати не се заемат с такива дела, защото им плащат чак накрая, и то ако спечелят. А краят никога не се вижда. Тези дела обикновено се влачат десет, петнайсет и дори двайсет години. Не можеш да виниш адвокат с частна практика, че ги отказва, затова много хора се обръщат към нас. Половината от работата ми е свързана с такива дела и ако понякога не отказвам, няма да мога да представлявам другите си клиенти. – Мати смукна още една глътка и впери очи в Саманта. – Ти проявяваш ли интерес?

– Не знам. Иска ми се да помогна, но не знам откъде да започна.

– По същия начин като в другите случаи, нали така?

Двете се усмихнаха едновременно.

– Ето какъв е проблемът – каза Мати. – Тези дела отнемат много години, защото фирмите се борят здравата и имат на свое разположение всякакви средства. Времето е на тяхна страна. В крайна сметка миньорът умира, защото няма лек за болестта му. Проникне ли въглищният прах в тялото ти, няма начин да го извадиш от там или да го унищожиш. Почернеят ли дробовете, положението само се влошава. Компаниите плащат на актюерите в застрахователните дружества и поемат рисковете, затова делата се точат с години. Правят процедурата толкова тежка и тромава, че обезкуражават не само болния миньор, но и приятелите му. Това е една от причините да се съпротивляват толкова ожесточено. Другата е желанието им да сплашат адвокатите. Теб няма да те има след няколко месеца, ще се върнеш в Ню Йорк, а когато си тръгнеш, ще оставиш папки с недовършена работа върху нашите бюра. Замисли се, Саманта. Ти си състрадателна и имаш огромни заложби, но си тук само временно. Ти си градско момиче и се гордееш с това. Нищо лошо. Но си представи кабинета си и деня, в който ще го напуснеш, представи си колко работа ще остане недовършена.

– Имаш основание.

– Прибирам се. Изморена съм, пък и Честър спомена, че имаме нещо за дояждане. Ще се видим утре сутринта.

– Лека нощ, Мати.

Мати си тръгна, а Саманта остана да седи в полутъмната заседателна зала и да размишлява за семейство Райзър. От време на време вдигаше поглед към пазарските торби, пълни с печалната история на тяхната борба да получат онова, което им се полага. И ето я нея, седеше там, правоспособна и лицензирана адвокатка, притежаваща ума и средствата да окаже реално съдействие, да се притече на помощ на хора, които се нуждаеха да бъдат представлявани.

От какво се страхуваше? От какво толкова се плашеше?

“Брейди Грил” затваряше в осем. Тя беше гладна и реши да излезе. Мина покрай кантората на Донован и забеляза, че навсякъде свети. Запита се как ли върви процесът му, но знаеше, че той е твърде зает, за да си говори с нея. В кафенето си купи сандвич, занесе го в заседателната зала и внимателно извади документите от торбите на семейство Райзър.

От няколко седмици не беше работила цяла нощ.