Планината Грей

19

Саманта не отиде в офиса в сряда сутринта. Реши да напусне града, докато училищните автобуси обикаляха да събират децата, което не се оказа добра идея. Движението по лъкатушещото шосе се влачеше едва-едва, спираше и изчакваше, докато разсеяни и недоспали десетгодишни хлапета, приведени под тежките си ранички, се качваха вътре. От другата страна на планината в Кентъки автобусите изчезнаха и камионите с въглища задръстиха пътищата. След час и половина Саманта се приближи към градчето Мадисън в Западна Вирджиния и съгласно инструкциите спря под избеляла табела на бензиностанция “Коноко”. Бъди Райзър седеше на маса в дъното на магазина, пиеше кафе и четеше вестник. Посрещна много радушно Саманта и я представи на свой приятел като “новата ми адвокатка”. Тя прие думите му без коментар и извади папка с пълномощни, които ѝ даваха правото да се сдобие с всичките му медицински изследвания.

През 1997 г., преди да подаде иска си към “Лоунрок Коул”, Бъди преминал рутинен медицински преглед. На рентгеновата снимка се виждало малко образувание в десния му дроб. Лекарят бил сигурен, че е доброкачествено, и се оказал прав. След двучасова операция отстранил бучката и изпратил Бъди и Мейвис у дома с добрата новина. И понеже операцията нямала нищо общо с по-късния му иск за обезщетение, повече не станало дума за нея. Мати смяташе за абсолютно задължително да съберат всички медицински данни и по тази причина Саманта замина за Мадисън. Целта ѝ беше болницата в Бъкли, Западна Вирджиния, градче с население двайсет хиляди души.

Бъди я изпрати до колата ѝ и когато най-сетне останаха насаме, тя учтиво го осведоми, че все още проучват. Не били взели решение дали да го приемат като клиент. Щели да прегледат документите и така нататък. Бъди я увери, че разбира, но явно вече се чувстваше по-добре. Би било жестоко да му откажат.

Саманта се запъти към Бъкли – един час път с кола през сърцевината на въглищния район и кота нула за въгледобив чрез разрушаване на планинския релеф. Във въздуха имаше толкова много прах, че тя се запита дали ако оттук мине моторист, няма да се разболее от пневмокониоза. Лесно намери болницата и преодоля административните нива, докато намери нужния ѝ чиновник в архива. Попълни молбите, подаде пълномощните, които ѝ беше подписал господин Райзър, и зачака. Мина един час и тя изпрати имейли на всички, за които се сети. Намираше се в тясна стаичка без вентилация. Мина още половин час. Отвори се врата и млад мъж бутна през нея количка, върху която се мъдреше малък кашон – какво облекчение. Може би все пак нямаше да ѝ отнеме цяла вечност да прегледа документите.

– Господин Арън Ф. Райзър, приет на петнайсети август хиляда деветстотин деветдесет и седма година – заяви важно той.

– Точно така, благодаря ви.

Младежът изчезна, без да каже нищо повече. Саманта извади първата папка и не след дълго се изгуби сред невероятно досадната материя на болничния престой и операциите. Оказа се, че патологът, написал доклада, не бе знаел, че пациентът е миньор, нито пък беше търсил признаци за пневмокониоза. В ранните си стадии болестта не била толкова видима, а на онзи етап, през август 1997 г., Бъди вече имал симптоми, но не бил подал иска си. Работата на лекаря била проста и ясна – да отстрани образованието, да се увери, че е доброкачествено, да зашие Бъди и да го изпрати у дома. Нямаше нищо необикновено в операцията или в престоя на Бъди в болницата.

Две години по-късно, след като Бъди беше подал иска си за помощи поради заболяване от пневмокониоза, в картинката се намесваха адвокатите от “Каспър Слейт”, които бяха прегледали подробно медицинския му картон. Саманта прочете първите им писма до патолога в Бъкли. Бяха се натъкнали на операцията от 1997 г. и бяха намерили няколко предметни стъкла с проби от белодробна тъкан. Помолили лекаря да изпрати пробите на двама от любимите експерти на фирмата, д-р Фой в Болтимор и др Абърдийн в Чикаго. По някаква причина др Фой изпратил на патолога в Бъкли сведение, че тъканта показва наличие на пневмокониоза, тоест усложнена форма на заболяване на белия дроб. Но тъй като патологът вече не участвал в лечението на Бъди, не предприел нищо по отношение на тази информация. И понеже по онова време Бъди нямал адвокат, никой не бе погледнал от негово име документите, които Саманта разглеждаше сега.

Тя пое дълбоко въздух. Седна и бавно разлисти доклада отново. Изглежда, адвокатите от “Каспър Слейт” още в началото на 2000 г. бяха научили от поне един от експертите си, че Бъди е болен от пневмокониоза от 1997 г., но се бяха противопоставили на иска му и в крайна сметка се бяха наложили.

Той не беше получил никакви помощи и се беше върнал да работи в мините, а адвокатите от “Каспър Слейт” бяха покрили важна улика.

Саманта разбуди младежа, който неохотно се съгласи да направи няколко копия за половин долар на страница. След като прекара три часа в мазето на болницата, Саманта отново видя слънцето. Обикаля града с колата си петнайсет минути, преди да намери федералната сграда, където седем години по-рано Бъди Райзър беше представил иска си пред съдията. Единствената му защита била Мейвис. От отсрещната страна имало цяла фаланга скъпо платени юристи Кастрати, които всеки ден газели усърдно в мътните води на федералните разпоредби, свързани с пневмокониозата.

Когато Саманта влезе във фоайето, беше претърсена почти до голо от двама отегчени бодигардове от някаква безименна служба. Указателната табела до асансьора я отведе до регистратурата на втория етаж. Федерален служител, ползващ се с федерална закрила, най-накрая благоволи да я попита какво иска. Саманта му обясни възможно най-учтиво, че търси досието по дело, свързано с пневмокониоза. Разбира се, оказа се, че документите ѝ не са наред. Служителят се намуси и започна да се държи така, все едно е извършено престъпление. Извади някакви празни формуляри и изстреля указания относно процедурата за достъп до подобно досие – нужни ѝ били два подписа от ищеца. Саманта беше безпомощна.

На следващата сутрин тя отново се срещна с Бъди на бензиностанцията на “Коноко” в Мадисън. Той се вълнуваше, че за трети пореден ден се среща с адвокатката си, и я запозна с Уийзъл, собственика на магазина.

– Чак от Ню Йорк е – заяви Бъди гордо, като че ли случаят му беше толкова значим, че се налагаше намесата на невероятен правен експерт.

След като попълниха внимателно документите, Саманта се сбогува и се върна в съда в Бъкли. Въоръжените воини, които толкова храбро бяха бранили входа в сряда, в четвъртък явно се бяха запилели някъде. Нямаше кой да я опипва и претърсва. Метал детекторът не беше включен. Хитрите терористи, които държаха Бъкли под око, трябваше просто да почакат до четвъртък, за да не се тревожат за мерките за сигурност и да взривят сградата.

Същият служител прегледа всичките ѝ формуляри. Напразно търсеше причина да ги отхвърли, но не намери нищо, за което да се заяде. Саманта го последва във внушително помещение с метални картотеки по стените, пълни с хиляди стари случаи. Младежът натисна някакви копчета, забръмчаха машини, докато рафтовете се разместваха. Отвори чекмеджето и извади отвътре четири дебели папки.

– Може да седнете на една от онези маси – посочи с явно нежелание младежът, сякаш влизаше в дома му.

Саманта му благодари, извади нужните ѝ неща от куфарчето, спретна си работно място и събу обувките си.

Мати също беше без обувки късно в четвъртък следобед, когато Саманта се върна в офиса. Всички останали си бяха тръгнали и входната врата беше заключена. Отидоха в заседателната зала, за да гледат движението по главната улица, докато разговарят.

По време на трийсетгодишната си практика като адвокат и особено през последните двайсет и шест години в Службата Мати постоянно се сблъскваше с момчетата (винаги бяха мъже, жени нямаше) от “Каспър Слейт”. Агресивният начин, по който адвокатстваха, стигаше още по-далече и навлизаше в сферата на неетичното и може би дори на наказуемото поведение. Преди около десет години тя беше предприела крайната стъпка да подаде пред адвокатската колегия на Вирджиния оплакване за нарушаване на правната етика от страна на фирмата. Двамата адвокати на Кастратите бяха смъмрени, нищо сериозно, и когато всичко приключи, се оказа, че не си е струвало труда. За отмъщение фирмата я нарочваше при всеки удобен случай и още по-ожесточено ѝ нанасяше удари в гръб, когато беше защитник по дела, свързани с пневмокониоза. Клиентите страдаха и Мати съжаляваше за фронталната си атака.

Прекрасно знаеше кои са др Фой и др Абърдийн, двама известни и висококвалифицирани специалисти, купени от въгледобивните компании още преди години. Болниците, в които работеха те, получаваха дарения, възлизащи на милиони. И все за изследователска работа.

Мати очакваше всичко от фирмата, но въпреки това откритието на Саманта я смая. Прочете копие от доклада на др Фой до патолога в Бъкли. Странното беше, че по време на съдебното изслушване на Райзър не бяха споменати нито Фой, нито Абърдийн. Медицинското заключение на Фой не беше представено и вместо него адвокатите на “Каспър Слейт” бяха използвали други лекари, нито един от които не беше споменал какво е открил др Фой. Дали им бяха казали за неговите открития?

– Малко вероятно – предположи Мати. – Тези адвокати са известни с укриването на доказателства, които не са в полза на въгледобивната компания. По-вероятно е да допуснем, че двамата лекари са видели пробата от белия дроб и са стигнали до едно и също заключение – че Бъди страда от пневмокониоза с усложнения. Затова адвокатите са потулили докладите им и са намерили други експерти.

– Как така просто ще потулиш доказателства? – зададе Саманта въпроса, който си повтаряше вече от часове.

– На тях им е лесно. Не забравяй, че това не се е случило пред истински федерален съдия. Било е изслушване, не процес. На истински процес има строги правила относно представянето на доказателства, но по време на изслушване за пневмокониоза това не важи. Правилата са много по-либерални, а тези хора ги изопачават и заобикалят от десетилетия. В около половината от случаите миньор като Бъди няма адвокат, така че битката изобщо не е честна.

– Разбирам, но как може адвокатите от “Лоунрок Коул” да са знаели със сигурност, че Бъди е бил болен още през деветдесет и седма година, и после да прикрият този факт, като докарат други лекари да свидетелстват под клетва, че не е страдал от пневмокониоза?

– Може, защото са мошеници.

– На мен това ми изглежда като измама и заговор. Защо да не ги съдим всичките? След като са го направили с Бъди Райзър, обзалагам се, че са го причинили и на хиляди други.

– Мислех, че не ти допадат съдебните процеси.

– Започвам да си променям мнението. Това не е редно, Мати.

Мати се усмихна, доволна от възмущението ѝ. Всички сме минали по този път, помисли си тя.

– Ще е огромно усилие да се захванеш с адвокатска кантора като “Каспър Слейт”.

– Да, съзнавам го и не разбирам нищо от съдебни спорове, но измамата си е измама, а в този случай ще бъде лесно да се докаже. Нали доказването на измама отваря пътя за наказателно обезщетение?

– Може би, но нито една местна правна кантора няма да съди директно “Каспър Слейт”. Ще струва цяло състояние, ще се влачи с години и ако получиш голяма присъда, няма да можеш да я запазиш. Саманта, не забравяй, че Върховният съд се избира в Западна Вирджиния, а знаеш кой прави най-големи дарения по време на изборните кампании.

– Ще ги съдим във федерален съд.

Мати се замисли над това предложение и накрая каза:

– Не знам. Не съм специалист по този вид съдебни спорове. Питай Донован.

На вратата се почука, но двете не помръднаха. Минаваше шест, навън беше почти тъмно и те просто нямаха сили за поредния неочакван клиент. Някой почука отново, после си тръгна.

– Как ще процедираме с иска за помощи? – попита Саманта.

– Ще поемеш ли случая му?

– Да. Не мога да се откажа, след като вече знам тези неща. Ако ми помогнеш, ще заведа делото и започвам война.

– Добре, първите няколко стъпки са лесни. Подай иска и изчакай медицинския преглед. След като получиш резултата и ако той е такъв, какъвто предполагаме, ще изчакаш шест месеца да определят паричните помощи, които ще са около хиляда и двеста долара месечно. “Лоунрок” ще обжалват и тогава ще започне истинската война. Така става обикновено. В този случай ще помолим съда да преразгледа решението си с оглед на новите доказателства и ще поискаме обезщетение още от времето на първия иск на Бъди. Сигурно ще спечелим и това дело, а “Лоунрок” несъмнено ще обжалват.

– Може ли да заплашим компанията и адвокатите ѝ, че ще ги разобличим?

Мати се усмихна, видимо развеселена от реакцията ѝ.

– Можем да заплашваме някои хора, Саманта, защото сме адвокати и правдата е на страната на клиентите ни. Други не закачаме. Целта ни е да измъкнем колкото се може повече пари за Бъди Райзър, а не да поведем кръстоносен поход срещу корумпирани адвокати.

– Изглежда идеален случай за Донован.

– Тогава го попитай. Между другото, той ни покани да се отбием на питие. Всички показания са приключили и съдебните заседатели ще се произнесат до утре на обед. Според него нещата са се развили в негова полза и той се чувства много уверен в победата.

– Нищо чудно.

Пиеха уиски около отрупаната с документи маса на горния етаж, свалили саката, разхлабили вратовръзките, с вид на изтощени воини, но въпреки това доволни. Донован представи Саманта на по-малкия си брат Джеф, а Вик Канзаро взе още две кристални чаши от една етажерка. Доколкото Саманта помнеше, досега не беше пила кафяв алкохол чист. Може и да беше опитвала коктейли с уиски на някой колежански купон, но без да го знае. Предпочиташе вино, бира и мартини, но открай време странеше от кафявия еликсир. В този момент обаче нямаше други възможности. Момчетата се наслаждаваха на своя “Джордж Дикъл” чист, без лед.

Уискито изгори устните ѝ, опари езика и възпламени хранопровода ѝ, но когато Донован я попита: “Как е?”, тя успя да се усмихне и да отговори: “Добре”. Примлясна с устни, все едно не е опитвала нещо толкова вкусно, но мислено се закле да излее питието, само да се добере до тоалетната.

Анет имаше право. Джеф беше симпатичен поне колкото брат си, имаше същите тъмни очи и дълга буйна коса, макар че Донован се беше постригал за съдебните заседатели. Джеф беше със сако и вратовръзка, но с джинси и ботуши. Не беше адвокат, според Анет дори беше прекъснал следването си, но според Мати работеше в тясно сътрудничество с Донован и вършеше голяма част от мръсната му работа. Вик беше прекарал четири часа на свидетелското място предишния ден и още се забавляваше да разказва за спора си с адвокатите на “Стрейхорн Коул”. И така, от дума на дума, Мати попита Джеф:

– Какво мислиш за съдебните заседатели?

– Всички са с нас – отговори той без колебание. – Може би с изключение на един, но сме в добра форма.

– Днес следобед, след последния свидетел, предложиха половин милион долара, за да се споразумеем – каза Донован. – Уплашихме ги.

– Вземи парите, идиот такъв – обади се Вик.

– Какво да направя, Мати? – попита Донован.

– Ами половин милион не е много за две загинали момчета, но е голяма сума за окръг Хопър. Никой съдебен заседател не е виждал такава сума и няма да им бъде лесно да я дадат на един от своите.

– Да я приема ли, или да рискувам? – попита Донован.

– Приеми я.

– Джеф?

– Вземи парите.

– Саманта?

Саманта дишаше през устата, мъчейки се да потуши пожара. Облиза устни и каза:

– Ами допреди две седмици не знаех нищо за съдебната зала, а сега ме питаш дали да приемеш извънсъдебно споразумение?

– Да, трябва да гласуваш, иначе ще ти спрем алкохола.

– О, моля те, направи го. Аз съм незначителен адвокат от фирма за правни услуги, така че бих взела парите и дим да ме няма.

Донован отпи малка глътка, усмихна сей каза:

– Четирима срещу един. Много ми харесва, Само един глас обаче имаше значение и за всички беше ясно, че споразумение няма да има.

– Ами заключителната ти реч? – попита Мати. – Може ли да я чуем?

– Разбира се – скочи той, оправи вратовръзката си и остави чашата си.

Закрачи от едната страна на дългата маса, оглеждайки публиката си като опитен актьор. Мати прошепна на Саманта:

– Обича да се упражнява пред нас, когато имаме време.

Донован спря, впери поглед право в Саманта и поде:

– Госпожи и господа съдебни заседатели, никаква огромна сума пари няма да върне Еди и Брандън Тейт. Загинаха преди девет месеца, премазани от работници на “Стрейхорн Коул”. Но парите са единственото мерило, с което разполагаме, за вредата, нанесена в подобни случаи. Безчувствени пари в брой, така разпорежда законът. Сега вие трябва да решите колко. Да започнем с Брандън, по-малкия от двамата, крехко момченце, едва осемгодишно и родено два месеца преждевременно. Четиригодишен той вече можел да чете и обожавал компютъра си, който, между другото, бил под леглото му, когато го връхлетяла шесттонната скала. И компютърът бил намерен премазан и мъртъв като Брандън.

Говореше гладко, без да се изхвърля. И искрено, нямаше и намек за нищо друго освен за искреност. Не си беше приготвил бележки, не се нуждаеше от тях. Тутакси плени Саманта и тя беше готова да му даде каквото и обезщетение да поиска. Донован крачеше напред-назад, влязъл в ролята и спазващ прекрасно сценария си. В един момент обаче Мати стресна всички.

– Възразявам, не може да кажете това.

Донован се засмя и отговори:

– Извинете, господин съдия. Моля съдебните заседатели да не обръщат внимание на онова, което казах току-що, което обаче е невъзможно и всъщност точно затова го казах.

– Възразявам – обади се отново Мати.

Нямаше излишни думи, нямаше хиперболи, нямаше колоритни цитати от Библията или от Шекспир, нямаше престорени чувства, нищо друго освен прецизно нюансирани аргументи в полза на клиента му и срещу една ужасна компания, поднесени без никакво усилие, съвсем спонтанно. Донован предложи обезщетение от един милион долара на дете, както и един милион за наказателни щети. Общо три милиона – голяма сума за него и несъмнено за съдебните заседатели, но капка в морето за “Стрейхорн Коул”. Предишната година брутните приходи на компанията възлизаха на 14 милиона долара на седмица.

Когато Донован приключи, този конкретен състав съдебни заседатели му бяха в кърпа вързани. С истинските обаче нямаше да му е толкова лесно. Докато Вик наливаше още уиски, Донован помоли присъстващите да разнищят заключителната му пледоария. Заяви, че няма да мигне цяла нощ и ще я обмисля. Твърдеше, че уискито отприщвало творческите му способности и че някои от най-добрите му заключителни речи били резултат от няколко часово умозрително пиене. Според Мати три милиона долара бяха твърде голяма сума. В по-големите градове можеше и да мине, но не и в окръг Хопър, нито пък в Ноланд. Напомни му, че и в двата окръга не е била издавана присъда за милион долара, а той пък ѝ напомни, че за всяко нещо си има първи път. Освен това никой не би могъл да подбере по-подходящи факти от тези, които той току-що беше изложил пред съдебните заседатели ясно и точно.

Напред-назад, напред-назад. Саманта се извини и отиде в тоалетната. Изля уискито. Надяваше се никога повече да не се среща с тази напитка. Пожела на всички лека нощ, пожела на Донован целия късмет на света и отиде с колата в мотел “Старлайт”, където семейство Букър се радваха на удължения си престой. Носеше сладки за децата и два любовни романа за Памела. Докато Манди и Тревър си пишеха домашните, двете жени излязоха навън, облегнаха се на форда на Саманта и си поговориха за делови неща. Памела беше развълнувана, защото нейна приятелка намерила малък апартамент в Колтън само за четиристотин долара месечно. Децата изоставаха с ученето и след три нощи в мотела тя беше готова да продължи с живота си. Решиха да тръгнат рано следващата сутрин, да заведат децата на училище и да наемат апартамента. Саманта щеше да шофира.