Планината Грей

5

Отне ѝ един час да наеме червена тойота приус. Саманта се понесе в движението по улиците на Вашингтон, стиснала волана и с шарещи между огледалата очи. Не беше шофирала от месеци и се чувстваше доста напрегната. Насрещните платна бяха пълни с хора, които идваха на работа в града откъм предградията, но движението на запад не беше особено натоварено. След Манасас междущатският път значително се опразни и тя най-сетне си отдъхна. Звънна ѝ Изабел и двете поклюкариха петнайсетина минути. “Скъли и Пършинг” бяха освободили в неплатен отпуск още млади адвокати, сред които и друга тяхна приятелка от университета. Поредната група съдружници без дялово участие се бяха оказали на улицата. Около десетина старши партньори бяха излезли в пенсия преждевременно – явно по принуда. Обслужващият персонал беше съкратен с петнайсет процента. Цялата фирма беше скована от страх, адвокатите заключваха вратите си и се криеха под бюрата. Изабел каза, че сигурно ще замине за Вашингтон и ще живее в сутерена на сестра си, ще стажува в програма за защита на детето и ще си търси някаква почасова работа. Надали щеше да се върне в Ню Йорк, но още беше твърде рано за прогнози. Положението беше доста неустановено и бързо се променяше, пък и кой би могъл да каже къде ще са след година. Саманта призна, че ѝ е много приятно да бъде далече от офиса и да пътува.

Обади се на баща си и отмени обяда. Той изглеждаше разочарован, но я посъветва да не прибързва и да не се впуска в безсмислен стаж някъде в “Третия свят”. Потвърди предложението си и се опита да я притисне. Затова тя го отряза.

– Не, татко, не искам тази работа, но въпреки това ти благодаря.

– Допускаш грешка, Сам.

– Не съм молила за съвети, татко.

– Но може би имаш нужда от тях. Моля те, послушай един здравомислещ човек.

– Дочуване, татко. Ще ти звънна по-късно.

Близо до градчето Страсбърг тя зави по междущатско шосе 81 и попадна в колона от тирове, които явно изобщо не зачитаха ограниченията на скоростта. Докато гледаше картата, си бе представяла прелестно пътуване в долината Шенандоа, само че вместо това се наложи да се движи между огромни камиони по натоварен четирилентов път. Хиляди камиони. Успяваше от време на време да хвърли поглед на изток към подножието на Блу Ридж и на запад към Апалачите. Беше първият ден на октомври и листата вече започваха да жълтеят, ала в толкова натовареното движение не беше разумно да се любува на природата. Телефонът ѝ постоянно бръмчеше от получените есемеси, но Саманта съумя да не им обръща внимание. Спря в заведение за бързо хранене близо до Стантън и хапна повехнала салата. Докато се хранеше, слушаше какво си говорят местните и се стараеше да се успокои.

Получи имейл от старото си гадже Хенри, който се оказал в Ню Йорк и си търсел компания за питие. Беше научил лошата новина и искаше да изкаже съчувствието си. Актьорската му кариера в Лос Анджелис се развиваше по-зле, отколкото в Ню Йорк, и му беше писнало да вози в лимузини треторазредни актьори, по-бездарни от него. Увери Саманта, че му липсва, че често мисли за нея и сега, когато е без работа, могат да прекарат известно време заедно, да си излъскат автобиографиите и да преглеждат обявите за работа. Тя реши да не му отговаря, поне не веднага. Може би по-късно, когато се върне в Ню Йорк и се почувства отегчена и много самотна.

Въпреки камионите и натовареното движение пътуването започваше да ѝ допада. Няколко пъти се опита да пусне радиото, но все се натъкваше на едно и също – икономическа криза, тежка рецесия. Мнозина умни хора предричаха депресия. Други смятаха, че паниката ще отмине и светът ще оцелее. Мозъците във Вашингтон, изглежда, бяха зациклили, изправени пред противоречивите стратегии, които се предлагаха, обсъждаха и отхвърляха. Накрая Саманта изключи и радиото, и мобилния си телефон и продължи пътуването си в тишина, потънала в мислите си. В Абингдън, Вирджиния, джипиесът ѝ подсказа да се отклони от междущатската магистрала и тя го направи с удоволствие. Два часа лъкатуши на запад, в планината. Пътят се стесняваше все повече и Саманта за пореден път се запита какви ги върши. Къде беше тръгнала? Какво би могла да намери в Брейди, Вирджиния, което да я изкуши да прекара там цялата следваща година? Нищо – това беше отговорът. Тя обаче беше решила да отиде и да изживее докрай малкото си приключение. Може би щеше да се превърне в забавна тема за разговор на чашка, когато се върнеше в града, а може би не. В момента все още изпитваше облекчение, че е далече от Ню Йорк.

Когато влезе в окръг Ноланд, Саманта пое по шосе 36 и пътят стана още по-тесен, склоновете – още по-стръмни, а дърветата – по-ярко жълти и тъмнооранжеви. Беше сама на пътя и колкото по-навътре в планината навлизаше, толкова по-сериозно се питаше дали изобщо има друг изход. Където и да се намираше Брейди, сякаш бе на края на задънена улица. Тя наостри уши и установи, че малкият червен приус бавно се изкачва. Очукана табела ѝ съобщи, че приближава Дън Спринг с население 201 жители. Саманта подмина бензиностанция отляво и смесен магазин отдясно и се покатери на билото.

След броени секунди за бронята ѝ се лепна кола със синя лампа. После чу и воя на сирената. Саманта изпадна в паника и натисна рязко спирачката, като едва не стана причина полицаят да се блъсне в нея. После побърза да спре на банкета до някакъв мост. Когато полицаят се приближи до колата ѝ, тя вече се бореше със сълзите. Грабна телефона си, за да изпрати есемес на някого, но нямаше обхват.

Той измърмори нещо, което смътно напомняше на “Шофьорската книжка, ако обичате”. Саманта посегна към чантата си и най-накрая намери шофьорската си книжка. Ръцете ѝ трепереха, когато му я подаваше. Мъжът взе документа и го вдигна почти до носа си, като че ли имаше проблем със зрението. Най-сетне Саманта се осмели да го погледне; и други проблеми станаха очевидни. Униформата му представляваше неуместно съчетание от оръфан и изпъстрен с петна панталон в цвят каки, избеляла кафява риза с най-различни значки, прашни черни военни ботуши и полицейска шапка като на мечето Смоуки, поне два размера по-голяма и кацнала върху възголемите му уши. Изпод шапката стърчеше буйна черна коса.

– Ню Йорк? – попита той. Дикцията му беше твърде неясна, но войнственият му тон беше пределно ясен.

– Да, господине. Живея в Ню Йорк.

– Тогава защо карате кола от Върмонт?

– Колата е под наем – поясни Саманта и взе договора с “Авис” от таблото.

Подаде му го, но той продължаваше да се взира в шофьорската ѝ книжка, сякаш му беше трудно да прочете какво пише.

– Какво е приус? -попита той.

– Хибриден модел тойота.

– Моля?

Саманта изобщо не разбираше от коли, но в този момент това нямаше значение. И с океан от познания пак нямаше да успее да му обясни какво е хибриден автомобил.

– Хибриден модел, движи се и с бензин, и с електричество.

– Не думай.

Не ѝ хрумна подходящ отговор и докато го чакаше, просто му се усмихна. Лявото му око леко се кривеше навътре.

– Е, явно се движи доста бързо. Засякох ви с осемдесет и два километра в час при ограничение трийсет. С петдесет километра отгоре. Във Вирджиния на това му викаме превишена скорост. Не съм сигурен как е във Върмонт или в Ню Йорк, но тук е така. Да, госпожо, няма спор.

– Но аз не видях знак за ограничение.

– Не знам какво виждате и какво не виждате, нали така, госпожо.

Отпред се приближи стар пикап, намали и явно се готвеше да спре. Шофьорът се подаде навън и се провикна:

– Стига, Роуми, пак ли?

Ченгето се обърна и извика в отговор:

– Разкарай се!

Пикапът спря насред пътя и шофьорът кресна:

– Трябва да престанеш, човече.

Полицаят разкопча кобура си, извади черния си пистолет и каза:

– Казах да се разкараш!

Пикапът се наклони напред. Задните гуми се завъртяха и колата отпраши. Когато се отдалечи на двайсетина метра, полицаят насочи пистолета си към небето и произведе силен и оглушителен изстрел, който раздра долината и отекна сред хребетите. Саманта изпищя и се разплака. Полицаят проследи с поглед пикапа, докато се скри от очите им, и отсече:

– Няма нищо, няма нищо, той все се бърка. И така, докъде бяхме стигнали? – Прибра пистолета си обратно в кобура и се заигра с копчето му.

– Не знам – отговори Саманта и се помъчи да избърше очи с разтрепераните си ръце.

– Всичко е наред, госпожо – успокои я полицаят с известно раздразнение. – И така, шофьорската ви книжка е от Ню Йорк, номерата на тази малка странна кола са от Върмонт и карате с петдесет километра над допустимата скорост. Какво търсите тук?

Какво ти влиза в работата? – за малко да изстреля Саманта, но с такова поведение само щеше да си навлече проблеми. Впери поглед право напред, вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да се овладее. Най-накрая отговори:

– Отивам в Брейди. Имам интервю за работа.

Ушите ѝ бучаха.

Той се изсмя неловко.

– В Брейди няма работа, от мен да го знаете.

– Имам интервю в Планинската служба за правна помощ – поясни Саманта през стиснати зъби и думите ѝ прозвучаха кухо и сюрреалистично.

Този факт го озадачи и полицаят видимо се поколеба какъв да бъде следващият му ход.

– Е, налага се да ви задържа. Петдесет километра над допустимото са сериозно нарушение. Съдията сигурно ще ви обвини във всевъзможни простъпки. Трябва да ви отведа.

– Къде?

– В ареста в Брейди.

Брадичката на Саманта клюмна върху гърдите. Тя разтри слепоочията си.

– Не мога да повярвам.

– Съжалявам, госпожо. Излезте от колата. Ще ви позволя да седнете при мен на предната седалка. – Беше вдигнал ръце на хълбоците си, а дясната беше опасно близо до кобура му.

– Ама вие сериозно ли? – попита Саманта.

– И още как.

– Може ли да се обадя по телефона?

– Няма начин. Може би от ареста. Пък и тук няма сигнал.

– Значи ме задържате и ме карате в ареста?

– Започвате да загрявате. Не се съмнявам, че тук, във Вирджиния, нещата са различни. Да тръгваме.

– Ами колата ми?

– Ще я изтеглят на буксир. Ще ви струва още четирийсет долара. Да вървим.

Саманта не беше в състояние да разсъждава ясно, но всички останали варианти май щяха да приключат с още стрелба. Тя бавно взе чантата си и излезе от колата. С ниски обувки беше висока метър и седемдесет, поне с пет сантиметра повече от Роуми. Запъти се към колата му, чиято синя лампа продължаваше да свети. Погледна към вратата на шофьора, но там нямаше нищо. Мъжът се досети какво си мисли Саманта и каза:

– Колата е необозначена. Затова не ме забелязахте. Качете се на предната седалка. Няма да ви слагам белезници.

– Благодаря – успя да прошепне Саманта.

Беше някакъв тъмносин форд и смътно приличаше на патрулна кола, изпратена в пенсия десетилетие по-рано. Предната седалка беше цяла, като скамейка, изкуствената кожа беше напукана и отдолу се виждаше дунапренът.

На таблото имаше две радиостанции. Роуми взе микрофона и в почти неразбираема скоропоговорка избъбра нещо от сорта на:

– Десети екип, тръгвам към Брейди с нарушител. Пристигам след пет минути. Съобщете на съдията. Изпратете аварийна кола до Таке Бридж. Някакво странно японско возило.

Не прозвуча отговор, като че ли никой не слушаше. Саманта се запита дали радиото изобщо работи. Помежду им лежеше полицейски скенер за радиочестоти, който също като радиото не издаваше нито звук. Роуми натисна едно копче и изключи фаровете си.

– Искате ли да чуете сирената? – ухили се той като момче, което се хвали с играчките си.

Тя поклати глава.

А си мислеше, че е ударила дъното вчера, след десетте отказа. Или предишния ден, когато я бяха уволнили и извели от сградата. Сега беше на път за ареста в някаква затънтена дупка. Гърлото ѝ пулсираше, с мъка успяваше да преглътне.

Седалките бяха без колани. Роуми натисна газта, след секунди полетяха по средата на шосето и старият форд целият се раздрънча. След два-три километра той заяви:

– Наистина много съжалявам за всичко. Просто си върша работата.

– Вие какво точно сте – полицай, заместник-шериф, нещо такова ли?

– Пътен полицай. Занимавам се предимно с такива нарушения.

Саманта кимна, сякаш това изясняваше всичко. Непознатият шофираше, сложил небрежно лявата си ръка на волана, който се тресеше целият. На един прав участък ускори още повече и турбуленцията нарасна. Саманта погледна към скоростомера, който се оказа развален. Роуми отново изръмжа нещо в микрофона си досущ като слаб актьор и отново никой не отговори. Влязоха в остър завой прекалено бързо, но когато колата поднесе, той преспокойно завъртя волана в същата посока и натисна спирачка.

Свършено е с мен, помисли си Саманта. Или ще умра в ръцете на побъркан убиец, или ще загина в пожара след катастрофата. Коремът ѝ се сви, имаше чувството, че ще припадне. Вкопчи се в чантата си, затвори очи и започна да се моли.

В покрайнините на Брейди най-сетне успя да нормализира дишането си. Ако този нещастник смяташе да я изнасили или да я убие и после да захвърли тялото ѝ от някой връх, нямаше да влезе в града. Минаха покрай магазини с покрити с чакъл паркинги и редици малки къщи, всичките бели. Когато Саманта вдигна поглед, видя над върховете на дърветата да се извисяват камбанарии. Преди да стигнат до главната улица, Роуми рязко зави и влезе в необозначения паркинг на ареста на окръг Ноланд.

– Последвайте ме – нареди той.

И за част от секундата Саманта изпита облекчение, че отива в ареста.

Докато вървеше след него към входа, се озърна, за да се увери, че никой не гледа. И от кого точно се притесняваше? Вътре спряха в прашна и тясна чакалня. Отляво имаше врата с надпис “Арест”. Роуми ѝ посочи надясно и каза:

– Седнете там, докато подготвя документите. И без щуротии, нали?

Нямаше никой освен тях.

– Къде ще отида? – попита тя. – Нямам кола.

– Просто седнете и мълчете.

Саманта седна на пластмасовия стол, а той се скри зад вратата. Стените се оказаха доста тънки, защото го чу да казва:

– Доведох някакво момиче от Ню Йорк. Хванах я в Дън Спринт да кара с повече от осемдесет. Можеш ли да повярваш?

– Стига, Роуми, пак ли? – рязко отговори мъжки глас.

– Аха. Пипнах я.

– Престани с тези глупости, Роуми.

– Не започвай пак, Дъг.

Разнесоха се тежки стъпки, гласовете зазвучаха по-приглушено и изчезнаха. После дълбоко от вътрешността на ареста се разнесоха силни викове. Саманта не разбираше какво говорят, но ѝ стана ясно, че поне двама мъже спорят с Роуми. Гласовете утихнаха, минутите се нижеха. Пълен мъж със синя униформа се показа на вратата на ареста и каза:

– Здравейте. Вие ли сте госпожица Коуфър?

– Да, аз съм – отвърна тя и огледа празната стая.

Той ѝ върна шофьорската книжка с думите:

– Почакайте само минутка, моля.

– Разбира се. – Какво друго да каже!

Отзад пак се чуха гласове, после заглъхнаха и накрая съвсем секнаха. Саманта изпрати есемес на майка си, на баща си и на Блайд. Ако никога не откриеха тялото ѝ, поне щяха да знаят някои подробности.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе млад мъж. Беше облечен с избелели джинси, туристически обувки и модерно спортно сако. Без вратовръзка. Усмихна ѝ се непринудено.

– Вие ли сте Саманта Коуфър?

– Да.

Той придърпа пластмасов стол, седна така, че коленете им почти се допираха, и се представи:

– Аз съм Донован Грей, вашият адвокат. Току-що отхвърлих всички обвинения. Предлагам ви да се махаме от тук колкото се може по-бързо.

Докато говореше, ѝ подаде визитката си. Саманта я погледна – изглеждаше съвсем наред. Кантората му се намираше на главната улица на Брейди.

– Добре, а къде отиваме? – попита тя предпазливо.

– Да вземем колата ви.

– Ами онзи полицай?

– Ще ви обясня по пътя.

Двамата излязоха от ареста с бърза крачка и се качиха в джип чероки последен модел. Когато той запали двигателя, от уредбата гръмна Брус Спрингстийн и мъжът побърза да я изключи. Саманта предположи, че е между трийсет и пет и четирийсет. Имаше разрошена тъмна коса, най-малко тридневна брада и тъжни очи. Докато излизаха на заден, тя помоли:

– Чакайте, трябва да изпратя есемеси на няколко човека.

– Разбира се. Ще имате приличен сигнал още няколко километра.

Саманта съобщи на майка си, на баща си и на Блайд, че вече не е в затвора и че положението, изглежда, се оправя, доколко е възможно при тези условия. Да не бързат да се тревожат. Увери ги, че засега се чувства в безопасност и че по-късно ще им звънне да им обясни.

Когато градът остана зад гърба им, той заговори:

– Всъщност Роуми не е полицай, никакъв не е, няма правомощия. Първото, което трябва да разберете за него, е, че той изобщо не е в час. Хлопа му дъската. Може би не само една дъска. Открай време мечтае да бъде шериф, затова понякога ходи да патрулира, все край Дън Спринг. Ако минавате оттам, значи не сте от щата и Роуми ще ви забележи. Ако номерата на колата ви са, да кажем, от Тенеси или от Северна Каролина, Роуми няма да ви закача. Ако обаче сте от север, Роуми изпада в превъзбуда и прави това, което е направил с вас. Искрено вярва, че постъпва правилно, като спира хора, които карат бързо, особено ако са от Ню Йорк или от Върмонт.

– Защо някой не го обуздае?

– О, опитваме се. Всички му крещят, но няма как да го наблюдаваме денонощно. Много е потаен и познава пътищата по-добре от всеки друг. Обикновено просто спира шофьора, някой нещастник от Ню Джързи, побърква го от страх и го пуска да си ходи. И никой не узнава. От време на време обаче води в ареста някой и настоява да го тикнем зад решетките.

– Не мога да повярвам.

– Никога не е наранявал никого, но…

– Стреля по друг шофьор. Още ми бучат ушите.

– Добре, вижте, той е луд, като много други хора тук.

– Ами тогава го затворете. Законът се е произнесъл за случаите на неправомерен арест и отвличане.

– Той е братовчед на шерифа.

Саманта пое дълбоко въздух и поклати глава.

– Истина е. Братовчед му е шериф тук от много време. Роуми страшно му завижда, всъщност веднъж дори се кандидатира като негов конкурент. Събра десет гласа от целия окръг и сериозно се разстрои. Спираше янките къде ли не, докато не го изпратиха в клиника за няколко месеца.

– Ами изпратете го пак.

– Не е толкова просто. Имате късмет, че не ви е завел в своя арест.

– В своя арест ли?

Донован се усмихваше, забавляваше се с разказа си.

– О, да. Преди около пет години братът на Роуми намерил последен модел седан с номера от Охайо, паркиран зад плевнята на семейната им ферма. Огледал се, чул шум и намерил някакъв нещастник, затворен в конюшнята. Оказало се, че Роуми поставил в конюшнята телена мрежа и бодлива тел, а горкият човек бил там от три дни. Имал предостатъчно храна и бил настанен доста удобно. Твърдеше, че Роуми го наглеждал по няколко пъти на ден и се държал страшно мило.

– Сигурно си измисляте!

– Не си измислям. Роуми спрял да си взема лекарствата и преживявал труден период. Играта загрубя. Човекът от Охайо вдигна голяма патърдия и си нае адвокати. Съдиха Роуми за незаконен арест и по още редица обвинения, но делото не стигна доникъде. Той не притежава нищо друго освен патрулката си, така че е безсмислено да му се предявява граждански иск. Настояваха да го обвинят в отвличане и накрая Роуми се призна за виновен. Лежа трийсет дни в ареста – не в своя, в окръжния арест, после отново го изпратиха в държавната психиатрична клиника да го постегнат. Наистина не е лош човек.

– Чаровник.

– Честно казано, някои от другите ченгета са много по-опасни. Харесвам Роуми. Веднъж бях адвокат на чичо му по едно дело. За кристали.

– За кристали ли?

– Метамфетамини. След въглищата това е сигурно най-печелившото нещо по тези места.

– Може ли един въпрос, който ми се струва донякъде личен?

– Разбира се, аз съм вашият адвокат, може да ме питате всичко.

– Защо ви е този пистолет? – кимна тя към конзолата под левия си лакът, където съвсем явно се мъдреше голям черен пистолет.

– Притежавам го законно. Печеля си доста врагове.

– Какви врагове?

– Съдя въгледобивните компании.

Саманта допусна, че обяснението ще отнеме известно време, затова въздъхна силно и впери поглед в пътя. След като ѝ разказа за преживелиците на Роуми, Донован явно се наслаждаваше на мълчанието. Така и не я попита какво търси в окръг Ноланд – очевидния въпрос.

Пред Таке Бридж той направи обратен завой и паркира зад нейния приус.

– Е, дължа ли ви нещо? – попита тя.

– Разбира се. Едно кафе.

– Кафе тук?

– Не, има хубаво кафе в града. Мати е в съда и сигурно ще е заета поне до пет, така че разполагаме с малко време.

Саманта искаше да го попита нещо, но не намери думи. Той продължи:

– Мати ми е леля. Благодарение на нея учих право, тя ми помагаше през цялото време. Като студент работих с нея в правната служба и още три години, след като си взех разрешителното. Вече работя самостоятелно.

– И явно Мати ви е казала, че ще пристигна за интервю.

За пръв път забеляза брачната халка на пръста му.

– Научих случайно. Често се отбивам при нея рано сутрин, за да си побъбрим на кафе. Спомена ми за имейлите от нюйоркските адвокати, които изведнъж се юрнали да работят на доброволни начала, и каза, че един от тях днес сигурно ще пристигне на интервю. Всъщност ние, местните юристи, много се забавляваме с факта, че вие, адвокатите от големите кантори, сте хукнали към планините. Към нашите планини. А после се оказах в ареста при свой клиент, когато Роуми се появи с новата си жертва. И попаднах на вас.

– Не смятах да се връщам в Брейди. Всъщност си мислех да обърна малката си червена кола и да се махам от тук.,

– Е, карайте по-бавно, когато минавате през Дън Спринг.

– Не се тревожете.

Двамата се умълчаха, вперили поглед в приуса, после той каза:

– Добре, аз ще ви черпя кафе. Мисля, че ще ви е приятно да се запознаете с Мати. Няма да ви виня, ако решите да си тръгнете, но първото впечатление често е погрешно. Брейди е хубаво градче, а Мати има много клиенти, които се нуждаят от помощта ви.

– Не си нося пистолета.

– И Мати няма пистолет – отвърна той с усмивка.

– Че що за адвокат е тогава?

– Тя е чудесен професионалист. Изцяло е отдадена на клиентите си, макар че нито един от тях не може да ѝ плати. Опитайте. Поне поговорете с нея.

– Аз умея да финансирам строителството на небостъргачи в Манхатън. Не съм сигурна, че ще се справя с работата, която върши Мати.

– Бързо ще се научите и страшно ще ви допадне, защото ще помагате на хора с реални проблеми, които се нуждаят от вас.

Саманта пое голяма глътка въздух. Инстинктът ѝ подсказваше: Бягай! Ама къде по-точно? Склонността ѝ към авантюризъм обаче я убеждаваше да види града поне още веднъж. Адвокатът ѝ имаше пистолет, все пак това беше някаква закрила, нали?

– Аз черпя – отсече Саманта. – Така ще ти се отплатя.

– Добре, карай след мен.

– Да се тревожа ли заради Роуми?

– Не, аз си поговорих с него. Братовчед му също. Просто карай след мен.

Докато минаваха по главната улица, Саманта видя редица сгради от началото на миналия век, една четвърт от които бяха празни и с избелели табели “Продава се” на прозорците. Правната кантора на Донован беше двуетажна и с големи прозорци, а името му беше изписано с малки букви. Горе имаше балкон точно над тротоара. От отсрещната страна на улицата, три пресечки по-надолу, се намираше някогашният железарски склад, където сега се помещаваше Планинската служба за правна помощ. На запад, в по-отдалечения край, се издигаше малката красива сграда на окръжния съвет, където работеха повечето хора, които управляваха окръг Ноланд.

Двамата влязоха в “Брейди Грил” и се настаниха в сепарето отзад. Докато минаваха покрай една маса, трима мъже измериха Донован с гневен поглед, но той сякаш не забеляза. Сервитьорката им донесе кафе. Саманта се приведе ниско и прошепна:

– Онези тримата там май никак не те харесват. Познаваш ли ги?

Донован погледна през рамо и отговори:

– Познавам всички в Брейди и сигурно половината ме ненавиждат. Както ти казах, съдя въгледобивните компании, а те са най-големият работодател по тези места. Най-големият работодател в цяла Апалачия.

– И защо ги съдиш?

Той се усмихна, отпи от кафето и погледна часовника си.

– Разказът ще бъде дълъг.

– Ами не съм особено заета.

– Въгледобивните компании създават редица проблеми, поне мнозинството от тях. Има и няколко свестни, но повечето не дават и пет пари за околната среда или за служителите си. Добивът на въглища е мръсна работа, открай време е така. Сега обаче е много по-зле. Чувала ли си за добив на въглища чрез разрушаване на планинския релеф?

– Не.

– Нарича се още открит въгледобив. Добивът на въглища по тези места започва в началото на деветнайсети век. Под земята прокопават тунели в планината и копаят въглищата. Още оттогава това е местният поминък. Дядо ми беше миньор, неговият баща също. Моят баща е друго нещо. Както и да е, през хиляда деветстотин и двайсета година на въглищните залежи от Пенсилвания чак до Тенеси работели осемстотин хиляди души. Добивът на въглища е опасна дейност и историята му изобилства от трудови злополуки, боричкания на профсъюзите, насилие, корупция, всякакви исторически драми. Подземният въгледобив, който е и традиционният, е изключително трудоемък. През седемдесетте години компаниите решили да преминат към надземен добив и да спестят милиони от разходите за труд. Откритият способ е много по-евтин от подземния, защото изисква много по-малко работници. Днес във въглищните находища са останали едва осемдесет хиляди миньори и половината от тях работят над земята, в открити рудници.

Сервитьорката мина покрай тях и Донован се умълча за кратко. Отпи от кафето, огледа се и продължи:

– Добивът на въглища чрез разрушаване на планинския релеф не е нищо повече от открит въгледобив на стероиди. В Апалачите залежите на въглищни пластове са като пластовете на торта. Най-отгоре има гора, под нея слой почва, под него има скали и най-отдолу е пластът въглища. Може да е дебел метър и половина, може да е и шест метра. Когато дадена компания получи разрешение за открит добив, тя буквално напада планината с всякакви тежки машини. Най-напред изсичат дърветата, пълно обезлесяване, без да полагат никакви усилия да спасят ценната дървесина. Изкореняват дърветата с булдозери, скалпират земята. Същото важи за горния слой почва, който не е много дебел. После идва ред на скалите, които взривяват. Най-често натрупват дърветата, горния почвен слой и скалите в долините между планините. И така се унищожават растителността, животинският свят и естествените водни потоци. Поредното екологично бедствие. Ако си по-надолу по течението, просто си прецакан. А както ще научиш тук, ние всички живеем по-надолу по течението.

– Това законно ли е?

– И да, и не. Откритият въгледобив е законен според федералните закони, обаче в действителност процесът е пълен с незаконни дейности. Известна ни е дългата и грозна история на прекалената близост между въгледобивните компании, от една страна, и регулаторните и контролните органи, от друга. Действителността винаги е една и съща: компаниите се отнасят с презрение към земята и хората, защото парите и властта са техни.

– Да се върнем на тортата. Стигна до въглищните пластове.

– Така, след като открият залежите, докарват още машини, добиват въглищата, транспортират ги и продължават да взривяват следващия пласт. Нерядко разрушават най-горните сто и петдесет метра от даден планински връх. А са нужни съвсем малко работници. Всъщност екип от няколко души може да разруши цяла планина за броени месеци. – Сервитьорката им доля кафе и Донован изчака в пълно мълчание, без изобщо да ѝ обръща внимание. Когато тя се отдалечи, той се приведе още по-близо до Саманта. – След като въглищата бъдат извозени с камион, ги измиват, а това е поредното бедствие. При измиването на въглищата се появява черна утайка, която съдържа токсични вещества и тежки метали. И понеже няма как да се изхвърли, въгледобивните компании я съхраняват в утаители в земята. Инженерната работа е немарлива и некомпетентна, затова утаителите постоянно се рушат и резултатите са катастрофални.

– За колко време съхраняват утайката?

– За вечни времена, на никого не му пука. Съхраняват я, докато стената на утаителя се разруши, образува се вълна от токсични отпадъци, която руква надолу по планината, залива училища и градове, унищожава всичко. Сигурно си чувала за прочутия разлив на танкера “Ексон Валдес”, който се разби в скалите на Аляска. Над сто хиляди тона суров петрол се изсипаха във водите. Новината беше по първите страници на вестниците с години и цялата страна се вбеси. Помниш ли видрите, покрити с черна мръсотия? Обзалагам се обаче, че не си чувала за разлива в окръг Мартин – най-голямото природно бедствие в щатите на изток от Мисисипи. Случи се преди осем години в Кентъки, когато стената на утаител се скъса и над един милион тона утаечни води се стекоха към долината. Десет пъти повече от катастрофата с “Валдес”, но събитието не е отразено никъде в страната. И знаеш ли защо?

– Защо?

– Защото е в Апалачите. Компаниите унищожават нашите планини и градове, културата и живота ни, но това не е важна новина.

– Тогава защо тези мъже там толкова те мразят?

– Защото са убедени, че откритият въгледобив е нещо хубаво. Той осигурява работни места, каквито тук не са много. Не са лоши хора, просто са зле осведомени и са заблудени. Тази дейност унищожава планинския релеф и съсипва нашата общност. Местните жители са принудени да напускат домовете си заради взривовете, праха, тинята и наводненията. Пътищата не са сигурни заради огромните камиони, които бясно се спускат от планината. През последните пет години съм завел пет дела за неправомерно причинена смърт на хора, премазани от камиони, които пренасят по деветдесет тона въглища. Много градове просто изчезват. Въгледобивните компании нерядко изкупуват околните къщи и ги събарят. Всеки окръг по тези места е изгубил част от населението си през последните двайсет години. И все пак много хора, включително онези трима джентълмени, смятат, че няколко работни места са за предпочитане пред пълната липса на такива.

– Като са джентълмени, защо носиш оръжие?

– Защото се знае, че някои компании си наемат биячи. За сплашване или нещо повече – старата песен. Виж, Саманта, аз съм роден в този район, планинец съм и се гордея с това, така че мога часове наред да ти разказвам кървавата история на големите играчи във въгледобива.

– Наистина ли се страхуваш за живота си?

Той замълча и отмести поглед.

– В Ню Йорк през последната година са извършени хиляда убийства. Ти страхуваш ли се за живота си?

– Всъщност не.

Донован се усмихна и кимна.

– Аз също. Миналата година тук станаха три убийства, до едно свързани с дрога. Човек трябва просто да внимава. – Телефонът в джоба му завибрира и той го извади. Прочете съобщението и каза: – Мати е. Излязла е от съда, в кабинета си е и е готова да се срещнете.

– Чакай малко, откъде знае, че съм с теб?

– Градът е малък, Саманта.