Планината Грей

15

Приятен звън на далечни камбани събуди Саманта. Във въздуха се носеха няколко мелодии – някои бяха по-наблизо и по-силни, други бяха по-далечни, но всички се опитваха да разбудят жителите на града, като им напомнят доста настойчиво, че е неделя и вратите на църквите са отворени. Беше девет и две минути според дигиталния ѝ часовник и Саманта отново се удиви на способността си да спи. Зачуди се дали да не се обърне на другата страна и да подремне още, но десет часа ѝ стигаха. Кафето беше готово; уханието долиташе от другата стая. Наля си чаша, седна на дивана и се замисли за предстоящия ден. Нямаше много за вършене, затова първата ѝ цел беше да избегне Анет и децата.

Обади се на майка си и двете си побъбриха за това-онова. Както обикновено, Карън беше погълната от най-новата криза в Министерството на правосъдието и не спираше да говори за нея. Шефът ѝ провеждаше спешни предварителни срещи за организиране на разследването на големи банки, на фирми, предлагащи високорискови ипотеки, и на всякакви мошеници от Уолстрийт. То щеше да започне веднага щом се уталожеше пушилката и в министерството се ориентираха кой точно е отговорен за бъркотията. Тези приказки отегчаваха Саманта, но тя храбро издържа, заслушана в камбанния звън. Карън спомена, че скоро може да отскочи с колата до Брейди, за да види за пръв път как живеят хората в планината, но Саманта знаеше, че майка ѝ само си говори. Тя рядко напускаше Вашингтон, работата ѝ беше твърде важна. Най-накрая прояви интерес към стажа в Службата за правна помощ.

– Колко време ще останеш? – попита Карън.

Саманта отвърна, че не възнамерява да си тръгва скоро.

Когато камбаните замлъкнаха, Саманта нахлузи джинсите си и излезе навън. Колата на Анет още беше паркирана пред къщата – значи тя и децата щяха да пропуснат църквата в този красив и слънчев неделен ден. От будка, близо до кантората на Донован на главната улица, Саманта си купи “Роаноук Таймс” и го прочете в празното кафене. Беше си поръчала палачинка с бекон. След закуска се поразходи по улиците на Брейди; за кратко време можеше да се разгледа целият град. Мина покрай десетина църкви, които до една изглеждаха пълни с хора, ако се съдеше по претъпканите паркинги, и се помъчи да си спомни кога за последен път е влизала в храм. Баща ѝ беше провален католик, майка ѝ беше равнодушна протестантка, така че Саманта не бе отгледана в лоното на никоя църква.

Намери училищата, стари колкото сградата на съда, с ръждясали климатици, провиснали от прозорците. Поздрави възрастни хора на люлеещи се столове, разположили се на верандата на старчески дом, явно твърде немощни дори за църква. Мина покрай малката болница и си обеща никога да не се разболява в Брейди. Разходи се по главната улица и се запита как е възможно дребните търговци да не фалират. След края на обиколката Саманта се качи на колата си и отпраши.

Според картата шосе 119 се виеше през въгледобивната област в далечния изток на Кентъки и навлизаше в Западна Вирджиния. Предишния ден беше видяла Апалачите от въздуха, сега щеше да се опита да ги види от шосето. Постави си Чарлстън като условна цел и пое натам само с пътна карта и с бутилка вода.

Не след дълго се озова в Кентъки, макар че пресичането на границата между щатите не доведе до сериозни промени. Апалачите са си Апалачи независимо от границите, начертани преди цяла вечност. Местността беше шеметно красива, със стръмни и нагънати възвишения, покрити с гъсти борови гори, с пълноводни реки и бързеи, които пресичаха дълбоки долини, с потискаща бедност, но и спретнати градчета с червени тухлени постройки и варосани къщи, и многобройни църкви. Повечето, изглежда, бяха баптистки, макар че названията им бяха страшно объркващи. Южна баптистка, мисионерска баптистка, обща баптистка, старобаптистка. Въпреки това навсякъде цареше оживление.

Саманта спря в Пиквил в Кентъки с население седем хиляди души, намери центъра на града и си поръча кафе в едно претъпкано кафене. Местните я зяпаха, но дружелюбно. Вслушваше се внимателно какво си бъбрят хората, понякога не беше сигурна дали говорят на нейния език, и дори се позасмиваше от време на време. Близо до границата със Западна Вирджиния не устоя и спря в магазин с реклама “Световноизвестна говежда пастърма, домашно приготвена”. Купи си, опита я, хвърли останалото в кофата и цели двайсет и пет километра пи вода, за да се отърве от вкуса.

Беше твърдо решена да не мисли за въглища, до гуша ѝ беше дошло от тази тема. Само че те бяха навсякъде: в товарните камиони по пътищата, по избелелите билбордове, призоваващи за силни профсъюзи, в някой открит рудник, изникващ пред очите ѝ от време на време, в някой скалпиран планински връх, в сблъсъка на автомобилните стикери с призиви “Обичате електричеството? Обичайте въглищата!” и другите: “Спасете планините”, а също и в малките музеи, съхранили наследството на минното дело. Спря на място, обозначено като историческа забележителност, и прочете разказа за катастрофата в долината Барк – експлозия в подземна мина през 1961 г., при която бяха загинали трийсет души. “Приятели на въглищата” бяха подели агресивна кампания и Саманта мина покрай много техни билбордове, които твърдяха, че “Въглища е равно на работни места”. Въглищата бяха тъканта на живота в този край, но откритият добив беше разединил хората. Според проучване в интернет противниците на открития въгледобив твърдяха, че той унищожава работни места, и прилагаха статистика в своя подкрепа. Вече имаше осемдесет хиляди миньори, почти никой не членуваше в профсъюза и половината работеха в откритите рудници. Десетилетия по-рано, много преди да започнат да взривяват върховете на планините, миньорите наброявали почти един милион.

Накрая Саманта се добра до столицата Чарлстън. Все още се притесняваше от пътното движение и всичко ѝ идваше в повече. Нямаше представа накъде се е запътила и изведнъж се уплаши да не би да се изгуби. Стана почти два следобед, беше време да се връща. Първият етап от пътуването ѝ приключи и тя спря в един мол, заобиколен от заведения за бързо хранене. Умираше за бургер и пържени картофки.

Цялата кантора на Донован светеше. Саманта мина оттам към осем вечерта, понечи да почука, но реши да не го притеснява. В девет часа беше на бюрото си най-вече защото не искаше да се прибира, а не понеже наистина работеше. Звънна на мобилния му и той веднага вдигна.

– Зает ли си? – попита тя.

– Разбира се, че съм зает. Утре започвам дело. Ти какво правиш?

– В Службата съм, мотая се, скучая.

– Ела тук. Ще те запозная с някого.

Бяха в бойния му щаб на втория етаж, масите бяха покрити с разтворени книги, папки и правни документи. Донован я представи на Лени Чарлтън, консултант от Ноксвил по избора на съдебни заседатели. Описа го като свръхскъп, но най-често даващ добри резултати анализатор. После представи Саманта просто като адвокат и приятелка, която е на негова страна. Саманта се запита дали Донован оскърбява така всички специалисти, които наема.

– Чувал ли си за Маршал Коуфър от Вашингтон? – попита Донован Лени. – Навремето голяма клечка в дела срещу авиокомпании.

– Разбира се – отговори Лени.

– Баща ѝ. Тя обаче не е наследила нищо от него, избягва съдебната зала.

– Умна дама.

Приключваха продължително обсъждане на списък с шейсет евентуални съдебни заседатели. Лени обясни на Саманта, че срещу мизерно заплащане фирмата му е проучила всеки човек от списъка и че работата е била неприятна, като се има предвид колко роднински преплетени са общностите в тези райони.

– Извинения, извинения – промърмори Донован едва чуто.

Лени продължи да обяснява, че изборът на съдебни заседатели по тези места е рискован, защото всеки има приятел или роднина, който работи за въгледобивна компания или предлага други услуги на тази промишленост.

Саманта слушаше с интерес как двамата обсъждат последните няколко имена от списъка. Братът на една жена работеше в мина за открит добив. Бащата на друга беше миньор, работещ под земята. Един мъж беше изгубил сина си при строителна злополука, но не беше свързана с въгледобива. И така нататък. Струваше ѝ се, че има нещо нередно в подобно шпиониране, в това страните в едно съдебно дело да си врат носа в личния живот на нищо неподозиращи хора. По-късно, ако ѝ се удадеше възможност, щеше да попита Донован. Той изглеждаше изморен и малко изнервен.

Лени си тръгна няколко минути преди десет. Когато останаха сами, Саманта попита:

– Защо нямаш втори адвокат за процеса?

– Често имам, но не и този път. Предпочитам да правя всичко сам. “Стрейхорн” и застрахователната им компания ще изпратят десетина костюмари на тяхната маса. Харесва ми контрастът – само аз и Лайза Тейт.

– Давид и Голиат, така ли?

– Нещо такова.

– До колко ще работиш?

– Не знам. Тази нощ няма да спя много, всъщност важи за цялата седмица. Това е положението.

– Виж, знам, че е късно и си имаш други грижи, но трябва да те попитам нещо. Предложи ми работа на половин ден като асистент, платена работа, следователно ще стана служител на кантората ти, нали?

– Да. Накъде биеш?

– Чакай малко. Не съм сигурна, че искам да работя за теб.

Той сви рамене. Както искаш.

– Няма да ти се моля.

– Ето го и въпроса: у теб ли са документите – лошите документи, както ги наричате с Вик – собственост на “Крол Майнинг” и доказващи замърсяването на подпочвените води в долината Хамър, документите, които не би трябвало да са у теб?

Тъмните му уморени очи проблеснаха гневно, но той си прехапа езика, поколеба се, после се усмихна.

– Съвсем директен въпрос, господин адвокат – каза тя.

– Разбрах го. Предполагам, че ако отговорът е “да”, ти ще откажеш работата, но ще си останем приятели, нали?

– Първо да чуя отговора ти.

– А ако отговорът е “не”, може и да обмислиш дали да работиш за мен, нали?

– Чакам, господин адвокат.

– Позовавам се на Петата поправка.

– Разбирам. Благодаря ти за предложението, но отказвам.

– Както искаш. Чака ме много работа.

Пневмокониоза е официалното название на предотвратимо професионално заболяване на белите дробове. На разговорен език го наричат ” болест на въглекопачите ” и се предизвиква от продължителен контакт с въглищен прах. Веднъж вдишан и проникнал в тялото, въглищният прах не може да бъде отстранен или изхвърлен. Той се натрупва в дробовете и може да доведе до възпаление, фиброза и дори некроза. Заболяването протича в две форми: лека и усложнена (или напреднала масивна фиброза).

Пневмокониозата е много разпространена сред миньорите от въглищните мини – както подземни, така и открити. Смята се, че 10 процента от всички миньори с двайсет и пет годишен стаж страдат от нея. Болестта е изтощителна и обикновено с фатален край. Около 1500 души умират от пневмокониоза всяка година и поради коварния характер на заболяването смъртта им почти неизменно е бавна и мъчителна. Няма ефикасни медикаменти и лечение.

Симптомите са задух и честа кашлица, често с изхранване на черна слуз. Когато състоянието му се влоши, миньорът е изправен пред решението дали да потърси парична помощ. Диагнозата е доста ясна: 1) продължителен контакт с въглищен прах; 2) рентгенова снимка на гърдите; и 3) изключване на други причини.

През 1969 г. Конгресът прие Федерален закон за безопасността на труда и здравеопазването във въгледобивните мини, който предлага система за обезщетения за болните от пневмокониоза. Законът поставя и изисквания за намаляване на количеството въглищен прах. Две години по-късно Конгресът създаде специален фонд за болните от пневмокониоза и го финансира, като въведе федерален данък върху производството на въглища. Съгласно този закон въгледобивната промишленост приема система, чиято цел е да облекчи откриването на заболяването и да гарантира отпускането на помощи. Ако един миньор е работил десет години и разполага с медицинско потвърждение – рентгенова снимка или данни от аутопсия, – на теория той има право на помощи. Освен това, ако миньор с пневмокониоза продължава да работи, трябва да бъде прехвърлен на работа, където няма да бъде в контакт с въглищен прах, без загуба на заплащането, обезщетенията и трудовия стаж. От 1 юли 2008 г. миньор, болен от пневмокониоза, получава от фонда по 900 долара месечно.

Новият федерален закон целеше да намали рязко контакта с въглищния прах. Бързо бяха наложени нови изисквания. Миньорите имат право на безплатна рентгенова снимка на гърдите всеки пет години. Снимките показват, че четирима от десет изследвани миньори страдат от някаква степен на пневмокониоза. През първите години след приемането на закона новите случаи на болестта намаляха с 90 процента. Лекари и специалисти предричат, че болестта ще бъде напълно премахната. През 1995 г. обаче правителствени проучвания започнаха да демонстрират увеличаване на случаите на заболяването, а след това – още по-голямо увеличение. Все така тежка, болестта се разви още по-бързо и се появи в дробовете и на младите миньори. Специалистите се обединиха около две теории: 1) миньорите работят на по-дълги смени и затова са в досег с повече въглищен прах; 2) собствениците на мините излагат миньорите на забранена от закона концентрация на въглищен прах.

В момента пневмокониозата се е превърнала в епидемия във въгледобивните райони и единствената възможна причина е по-продължителният контакт с въглищен прах, отколкото законно позволения. Вече десетилетия компаниите се противопоставят на опитите за налагане на по-строги изисквания и засега успяват.

Законът не позволява на миньорите да плащат на адвокат, затова, ако някой от тях настоява да подаде иск, трябва сам да се ориентира във федералното законодателство, свързано с болестта. Въгледобивната промишленост много остро се противопоставя на всякакви искове независимо от предоставените от миньорите доказателства. Компаниите се борят срещу исковете чрез опитни адвокати, които умело манипулират системата. Успешният изход на процедурата обикновено отнема на миньорите около пет години.

За Томас Уилкокс изпитанието продължава дванайсет години. Той е роден близо до Брейди, Вирджиния, през 1925 г. Участва във Втората световна война, ранен е два пъти, отличен е с орден, а след като се завръща у дома, се жени и започва работа в мините. Той е добър миньор, непоколебим член на профсъюза, лоялен демократ и предан съпруг и баща. През 1974 г. му е поставена диагноза пневмокониоза и той подава иск. Боледува няколко години и е толкова слаб, че му е почти невъзможно да работи. Рентгеновите снимки нагърбите му ясно показват тежка форма на заболяването. Работил е под земята 28 години и никога не е пушил. Първоначално искът му е одобрен, но компанията обжалва присъдената сума. През 1976 г., когато е на 51 години, Томас е принуден да се пенсионира. Състоянието му продължава да се влошава и не след дълго започва денонощно да носи кислородна маска. Семейството остава без доходи и едва съумява да се издържа и да покрива медицинските разходи. Двамата със съпругата му са принудени да продадат семейния си дом и да се преместят при по-голямата си дъщеря. Искът му е заровен дълбоко в недрата на федералната система от ловките адвокати на въгледобивната компания. По онова време той трябва да получава по 300 долара месечно и медицински грижи.

Към края Томас става кожа и кости. Прикован е към инвалидната количка и се бори за всяка глътка въздух през последните дни от живота си, докато семейството му се моли за по-лесен край. Не може да говори, съпругата и дъщеря му го хранят с бебешки храни. Благодарение на щедростта на приятели и съседи, както и на неуморните усилия на семейството му Томас винаги разполага с кислород. При смъртта си през 1986 г. на 61-годишна възраст той тежи 47 килограма. Аутопсията неопровержимо доказва пневмокониоза.

Четири месеца по-късно компанията се отказва да обжалва. Дванайсет години след като Томас е подал иска си, вдовицата му получава солидно обезщетение със задна дата.

Забележка: Томас Уилкокс беше баща ми. Беше горд човек, герой от войната, макар че никога не говореше за битките си. Беше син на планините и обичаше тяхната красота, история и начин на живот. Научи всички ни да ловим риба в бистрите реки, да си устройваме биваци в пещерите и дори да ходим на лов за сърни. Беше деен човек, който спеше малко и предпочиташе да чете до късно нощем. Наблюдавахме го как постепенно забавя темпото, след като болестта го повали. Всеки миньор се страхува да не се разболее, но се надява да не му се случи. С осъзнаването на реалността Томас изгуби сили и се потисна. Трудно му беше да върши дори най-дребните неща във фермата. Когато се оказа принуден да напусне мините, той изпадна в дълбока депресия. Колкото повече отпадаше тялото му, толкова по-мъчително ставаше за него да говори. Нуждаеше се от всичките си сили, за да диша. През последните дни от живота му се редувахме да седим край него и да му четем от любимите книги. Често се просълзяваше.

Мати Уайът, 1 юли 2008 г.

Това беше последният раздел от дебелата купчина учебни материали и явно беше добавен по-късно. Саманта не го беше забелязала досега. Тя прибра папката, намери маратонките си и излезе на дълга разходка из Брейди. Беше единайсет часа в неделя вечерта и тя не срещна никой друг по улиците.